Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Погледите им – нейният и неговият – си приличат по общото учудване. Тя може би е Мария, той Иван, какво друго? Могат да са всеки друг, но не са, именно на тях се е паднало да споделят това, което уеднаквява погледите им.

Мария е в средата на смяната си и се кани да пуши. Главата ѝ тежи, ракията, продадена ѝ с високи препоръки и на изгодна цена, не струва, или пък тя е прекалила? Много пия, казва си Мария всяка вечер, и получава отговор от самата себе си: какво толкова, две-три чашки след смяна, как да не пиеш, по цял ден в тая олющена провинциална болница, по цял ден с тия олющени провинциални болни, онзи ден се наложи да превържа ръката на пациент с вече използван бинт! Ами ако се зарази с нещо? Две чашки са приемливи, от третата ще се лиша, добре, навива се Мария, тъкмо ще стигне до заплата, така или иначе последната почти свърши, кредитът трябва да се погаси! Трябва да оправя вратата, те пак ще я разбият, проклетият кредит, Боже Господи, милото ми момиченце, дано се изучи в Лондон, дано животът ѝ се усмихне, дано намери някой свестен човек, дано и тя не остане сама!

Мария посяга към очите си, колежките ѝ я гледат въпросително. Нищо ти няма, Мария! Ти поне имаш работа, вярно, не стана лекар, но професията ти е благородна, медицинските сестри са на изчезване, нищо ти няма! Мария въздъхва. Да. Но не е леко. Оттам и третата чашка. Мълчаливо кимва на колежките си и излиза.

Пред болницата. Линейката с Иван пристига, той е в инвалидна количка, казаха му да държи главата си отпусната назад. Цялото му лице е в кръв, очите му лютят. Вратата се отваря, той усеща, че свалят количката на земята. Къде ми е проходилката, без нея не мога! Откакто му смениха ставата, не може и една стъпка да направи сам. Момчето я е взело, открадната, да! Какво ще правя?! Иван е объркан, дали всъщност младият мъж, който звънна за спешна помощ, не е искал просто да открадне проходилката? Иван се опитва да пропъди мисълта, та само този млад мъж спря, когато паднах на улицата и си ударих главата, защо ще му е на него? Ако не беше той, още щях да лежа на онази улица, не улица, а разкопки, от година пред входа е разкопано, от година се опитвам да премина през тоя камънак с проходилката и някак успявам, но ето че днес не успях, паднах, ударих си главата, вече знам, че нищо ми няма, но тогава се изплаших, наоколо пълно с хора, но само плочкаджията от ремонта спира, за да ме псува, оттук не се минавало, а как да изляза от къщи, бе! Но не, онова момче ми помогна да седна, извика линейка, избърса лицето ми. За да вземе проходилката ли!?

Мария наблюдава как свалят Иван от линейката. Трябва да поеме случая. Отделя огънчето и прибира цигарата в кутията, приближава се към линейката. Съмнение за сътресение след падане на земята. Мария кимва, поема количката с Иван, хайде на изследвания. Иван уплашено се оглежда.

В спешното влиза млад мъж, разпитва Мария за Иван. Вие какъв сте му? Никакъв, да проверя дали е добре. Мария го води при Иван, къде ми е проходилката бе, момче?! Тук е, нося я, добре ли сте? Имате ли на кого да звъннете? Иван клати глава – на брат ми, ако вдигне. Иван не се е чувал с брат си от години и знае, че той няма да му вдигне. Мария е леко смутена, не знае защо, дългият опит ѝ помага да се владее. А пари да се приберете? Болницата е далече от дома ви! Въпросът засяга гордостта на Иван. Имам пет лева у себе си, да. Мъжът деликатно поставя банкнота в мърлявата риза на Иван, пожелавам ви бързо възстановяване! Отвън ще ви чака такси, не се притеснявайте! Младият мъж тръгва към вратата. Двамата гледат след него. Мария му казва, че има добро сърце. Иван го пита за името му. Няма значение как се казвам. Бъдете добре! Младият мъж излиза.

Погледите им – нейният и неговият – си приличат по учудването. Забравили са. Стъписват се, когато се случи.