Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Дунав минава, Видин остава. Тази фраза винаги ме е стряскала със своята безнадеждност. Провесена е тя на изхода на Видин и всеки влизащ или излизащ се удря челно ò нейната мрачна обреченост. Някому, разбира се, тя може да се провиди като едно по-стабилно изразяване на идеята за уседналост, за мен обаче тя е израз на едно окаяно в своята ожесточеност крепостничество, закотвило се и немърдащо ни на йота. Светът върви и преминава, движи се и се развива, но ние сме тук и оставаме – нито променящи се, нито преобразуващи се, нито обновяващи се – едни и същи, тук во веки вкопани…

Сетих се за тези стряскащи думи, докато четях книгата с разкази на Иван Станков „Имена под снега. А₇“ („Фабер“, 2019). Това е третата му белетристична книга след „Спомени за вода. Dm“ (2014) и „Улици и кораби. Gm“ (2017) и както и предишните, е музикално дефинирана: Dm – акорд ре минор, Gm – акорд сол минор, А₇ – мажорен септакорд. Това е подчертан момент в неговото писане, подчинено на музиката, създаващо настроение, съответно на някое музикалното изпълнение: в ре минор например е най-познатото за широката публика произведение на Йохан Себастиан Бах Токата и фуга в ре минор, BWV 565 (авторството на Бах обаче някои музиковеди поставят под съмнение). Иван Станков се прекланя пред божествената музика на гениалния композитор: „Ако някой ми обещае искрено, че няма да спре изпълнението на желанието ми по средата, ще му поискам да стана музикант. Често ми се иска да съм бил в главата на Й. С. Бах, докато е пишел „Йоханес пасион“. Токата и фуга в ре минор е всеобщо интерпретирана като музика, изобразяваща буря; един лайпцигски изследовател (Херман Келер) дори чува „проблясващи светкавици и отекващи гръмотевици“. В първия сборник с разкази на Иван Станков неговото Село край Дунав е почти залято от непрестанен, упорито и неумолимо несекващ дъжд: „Тази книга е пълна с вода, претворена в думи, които те заливат безмилостно, давят те в дълбочината на смисъла, в тежестта на спомена, в безвъзвратността на времето, за да те довлекат до един бряг на вглъбеност и тишина“, пише Любина Йорданова. Или, облегнати върху думите на самия Иван Станков за сборника: „Представлява бавен литературен реквием в ре минор“, тоест музика за вода и смърт…

Gm, музикалното определение на „Улици и кораби“, препраща към друго прочуто произведение, на Фредерик Шопен, което той композира, когато е едва на 7 години, през 1817 г. – Полонеза в сол минор, публикувана посмъртно от баща му Николà Шопен. Това е първата (известна) творба, създадена от Фредерик, и извиква усещането едновременно за свободна детска игра, за развихрило се въображение, но с една постоянно протичаща зад това привидно забавление неземна печал. Отново успоредица с Иван Станков: „И понеже тук чудесата са много по-малко, героите ритуализират детайлите на живота си. Така задоволяват нормалната си човешка жажда за митология. Образът на времето е изсвирен тихо в периферията на тихи събития и наподобява литературен пасион в сол минор“. Играта не е неистова като в „Дама пика“, нито е метафизична като в „Игра на стъклени перли“; играта се играе с някаква тиха обреченост: „Тук умира един крайдунавски град“, тоест музика за съдба и смърт…  

Уточняването на тези музикални детайли относно първите две книги на Иван Станков е не самоцел, а е от съществено значение, за да разберем есенцията на третата: А₇ е септакорд, тоест сложен акорд, при който „разстоянието между първата и втората нота е четири полутона, разстоянието между втората нота и третата нота е три полутона и разстоянието между третата нота и четвъртата нота е четири полутона“. Но не тези технически подробности са важни, важно е по-скоро това допълване с един тон: „Имена под снега“ е книга, която изскача от предишните места на случване на събитията и битиетата и макар постоянно да се връщат към тях, героите ѝ състояват животите си другаде, в далечни места, небългарски. Това най-напред, следващото е, че ако вярваме на едно изследване, проведено от „септакорд“ учени (Artemy Kolchinsky, Nakul Dhande, Kengjeun Park, Yong-Yeol Ahn), публикувано в списанието Royal Society Open Science (15.ХІ.2017 г.), то хората тъкмо септакордите свързват с думи, изразяващи положителни емоции: „Но септакордите (акорд, състоящ се от четири звука) са най-щастливите от всички и са използвани най-често за изграждането на положителни чувства. И трите вида, минорен септакорд, мажорен септакорд и доминант септакорд (малък мажорен септакорд), предават по-положителни емоции от мажорните акорди“. С други думи, обозначението А₇ подсказва – какво подсказва, направо си ни го казва! – че „Имена под снега. А₇“ няма да е книга за вода и смърт, нито за съдба и смърт, а че „Имена под снега. А₇“ ще е книга за намерено щастие и пременен/променен живот. А кое пременя/променя живота към по-добро, кое го кара да си свирука и да се чувства окрилен, възвишен, щастлив? Ами любовта, единствено любовта, нищо друго освен любовта. И да, „Имена под снега. А₇“ е книга за любовта, за дара на любовта…

Тук вече от полето на музиката – едно изкуство, което, ако не бъде интерпретирано, няма как да го чуем и възприемем, преминаваме към друго интерпретаторско изкуство – превода. Иван Станков е един от преводачите на мащабния роман на Мирча Картареску „Ослепително“, но сякаш не към тази дебела тухла, впечатляваща и с майсторство, и с обем, трябва да се обърнем (макар че отдавнашното му пожелание, че се надява „това да стане трилогия“, което с „Имена под снега. А₇“ всъщност и изпълнява, със сигурност донякъде е свързано и с трилогията „Ослепително“: „Лявото крило“, „Тялото“, „Дясното крило“), колкото към отново пресъздадения на български от преводача Иван Станков сборник с разкази на Картареску „Защо обичаме жените“ – една светла, ведра книга, сътворена с виртуозно карнавално чувство. Българският писател признава, че му е въздействал румънският: „Мирча Картареску ми е повлиял много“, и това влияние е тъкмо в посока на едно по-камерно, по-събрано писане, което цели да изгради настроението не директно, а някак по-заобиколно; да завоалира внушенията си, не да ги изказва пряко, със „сабя халосия“. Това е много фундаментален елемент на неговия почерк: ако решим, че в българската литература има два подчертано различни начина на разказване – един по-прям и гласовит, елин-пелиновски, и един по-прибран и тих, йордан-йовковски, то Иван Станков избира втория пред първия. И макар да казва, че е черпил и от майсторството на Емил Андреев, смятам, че тия му думи не са съвсем в десетката: който е чел „Ломски разкази“ и „Късен сецесион“, ще намери, че по нагласата, която създават, двамата като пишещи определено са различни. Ако потърсим в днешната българска литература аналози, ще ги открием по-скоро при Йорданка Белева, Георги Господинов, Яница Радева – не е мъжкарско това писане, не се бие в гърдите; прилича на оня смирен интелигент от филма на Лариса Шепитко „Извисяване“, който без много шум, без тупурдия и гръмки възклицания извършва своя сякаш от само себе си разбиращ се подвиг. Така както и при Иван Станков от само себе си се извършва литературата…

Извършва я, за да ни помести: бавната река Дунав е негов постоянен персонаж и тъкмо спрямо нея са позиционирани героите и местата. В тази книга, последната от трилогията, те повече си я спомнят, но тъкмо в това е надеждата и подкрепата: не забравяме Дунав, не забравяме имената под снега, изреждаме ги и ги помним, помним… За да може с основание да кажем, прочели вече книгата и обнадеждили се: Дунав минава, любовта остава…