Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

В основата на повечето конфликти в киното са средствата, които се осигуряват от държавния бюджет, липсата на добри механизми за тяхното справедливо разпределение, както и на алтернативни източници на финансиране

„Министърът на културата многократно е защитавал и защитава необходимостта от осигуряване на допълнителни средства за развитието на културата в размери, гарантиращи нормалното развитие на всички сектори на културата и изкуството, в това число и за българското кино. Министерството на културата не е участвало и не е запознато с поправките в Закона за филмовата индустрия, обсъждани в Комисията по бюджет и финанси на Народното събрание между първо и второ четене. В този смисъл адресатът на протеста на групата кинодейци не е и не може да бъде Министерството на културата.“

Този цитат звучи, сякаш е писан преди месец-два, но датира от 9 декември 2010 г., подписан от тогавашния директор на Националния филмов център (НФЦ) Александър Донев. Контекстът и поводът са различни, но проблемите, уви, продължават да терзаят изнурените души на българските филмови творци. От галено дете през социалистическото си битие българското кино се превърна в доведено отроче за държавата (което важи за цялата ни култура). Когато ролята му на пропаганден инструмент отпадна, то бавно и мъчително започна да възстановява истинската си същност и призвание. „Трънливият път на българското кино“ е постлан не само с добри намерения, но и с много проблеми – остаряла нормативна база, перманентно недофинансиране, сблъсък на поколения и визии за бъдещето му, междуличностни конфликти, липса на връзка с публиката, слаба инфраструктура и монополно поведение на киносалони, съмнения за злоупотреба с публични средства и лобизъм. Към всичко изредено можем „само“ да добавим конкуренцията в лицето на телевизията, интернет пространството и липсата на политика към развитието на нова публика, защитата на авторските права и запазването на филмовия архив. Както се вижда, тази „грамада“ е огромна и рано или късно ще се сгромоляса и от това ще пострадат всички страни в кинематографичния процес.

Тази година в разпространение на голям екран в страната имаше премиери на 19 пълнометражни игрални филма и един омнибус. Погледнато от страната на непредубедения зрител, това е много добра новина. Сякаш постепенно се доближаваме до нивата отпреди 35 години, когато на екран в социалистическата България излизаха 20–25 филма годишно.

Но отново се чуват протестни гласове. Началото бе дадено през февруари 2018 г. с отворено писмо на над 100 представители на филмовата общност до министъра на културата. В него колегите призовават за незабавно изменение на Закона за филмовата индустрия и Устройствения правилник на Изпълнителната агенция „Национален филмов център“, като основните искания са: отпадане на квотния принцип на сдруженията при съставяне на художествените комисии (които оценяват филмовите проекти, кандидатствали за държавно финансиране), като по този начин ще се елиминира присъствието на т.нар. кухи асоциации с фантомна членска маса, създадени единствено и само за да осигурят доминираща представителност в художествените комисии и в Националния съвет за кино, назначаван от изпълнителния директор на НФЦ; да се гарантира държавна подкрепа на поне 15 игрални пълнометражни филма на година и съответната индексация в производството на документално и анимационно кино.

Вследствие на тези искания през декември 2018 г. с новосъздадения Правилник за прилагане на Закона за филмовата индустрия (ППЗФИ) филмовите критици бяха отстранени от участие в Националните художествени комисии (НХК) към НФЦ. Вероятно това е разбирането за премахване на квотния принцип. От това не последва по-добра работа на комисиите, а напротив – стана все по-трудно да се намерят колеги за членове на художествените комисии, които да не са в конфликт на интереси.

Преди осем месеца нова работна група започна дейност по нови промени в ЗФИ и ППЗФИ. В нейния състав (едва ли случайно) липсва баланс на професионалното представителство. От 16 членове само четирима са с творчески професии, а останалите са продуценти, мениджъри, юристи и един експерт от Министерството на културата. Очевидната цел е да се удовлетворят интересите на тези, които пряко участват в разпределението на държавната субсидия. Затова и не е изненада, че една от обсъжданите промени, които искат да наложат продуцентите, е съставът на художествените комисии да бъде намален до петчленен с по двама продуценти и режисьори и един сценарист. Липсват професии с авторски права като оператор, художник и композитор. Видимо е отсъствието на критиката. Освен че единствено филмовите критици са извън възможен конфликт на интереси, това е професията с най-широк поглед и образователна подготовка. Както справедливо отбелязва проф. Божидар Манов, единственият представител на гилдията в работната група: „Повече от 25 години във всички НХК са участвали критици, без нито една допусната грешка при тяхната оценъчна работа, докато груби нарушения и дори скандали е имало с режисьори, с някои оператори, а тази година и с една актриса“. В момента се прави опит художествените комисии да се капсулират в тесния кръг само на филмопроизводството, при отсъствие на каквато и да е отстранена и професионално компетентна гледна точка. Вероятно така е по-лесно за някои колеги при осъществяването на техни филмови проекти и лични амбиции. Тези предложения не са плодотворни и ще доведат до бъдещи конфликти между самите продуценти, които вероятно не осъзнават това в момента.

Преди два месеца бе проведена кръгла маса на тема „Филмовата индустрия през XXI век: Инструменти за оцеляване“ – неясно защо организирана от Дигиталната национална коалиция, която само констатира, че България е много изостанала по отношение на въвеждането на мерки за привличане на чужди кинопродукции. Тя е и една от трите държави в ЕС (заедно с Дания и Швейцария), които нямат подобни механизми. Подобни механизми имат и държавите, с които граничи България, с изключение на Турция, където в момента е в ход въвеждането на такива. Сред страните от бивша Югославия единствено Босна и Херцеговина не се опитва целенасочено да привлече чуждестранни продукции.

Местните продуценти и творци обаче виждат в това заплаха, че ако държавата позволи финансови облекчения, те ще са за сметка на бюджета за българско филмопроизводство. Вероятно имат основания за това. И топката отново е в полето на държавата и Министерството на културата. Всъщност проблемите се раждат от липсата на комуникация във филмовите среди.

В момента към Министерството на културата са сформирани две работни групи, които да подготвят изменение и допълнение на Закона за филмовата индустрия и проект на Постановление на Министерския съвет за изменение и допълнение на Правилника за прилагане на Закона за филмовата индустрия. Работата им е обвита в ихтиманска мъгла, информацията, която получават колегите, е откъслечна, неясна и противоречива. Това беше повод член на работната група да излезе с искане за оставка на директора на НФЦ Жана Караиванова. В открито писмо до колегите си продуцентката Росица Вълканова („Писмо до Америка“, „Безбог“, „Подслон“) отбелязва, че Караиванова или не иска, или не може да защити интересите на филмовата общност пред Министерството на културата и създава впечатление, че само „отчита дейност“ в очакване на някакво развитие на събитията, което ще се реши и без нейното участие, и без това на съсловието. „Отсъствието на г-жа Караиванова, в качеството ѝ на директор на Изпълнителна агенция НФЦ, от парламентарната комисия по култура в деня, в който се обсъждаше бюджетът на МК и в частност финансирането на българската филмова индустрия, е последното ярко доказателство за това“, се казва в писмото. Според Вълканова шефката на НФЦ не се отнася сериозно към реформирането на закона, няма капацитет да оглави този процес или приоритетите ѝ са други. „Публична тайна е, че за двете години, откакто г-жа Караиванова е директор на НФЦ, работата на агенцията забуксува, че атмосферата в институцията е непоносимо нагнетена, че проблемите от работно естество се трупат и множат, че институцията е на автопилот...“, изтъква продуцентката. В подкрепа на Вълканова режисьорът и оператор Андрей Чертов отправи отворено писмо до общността, в което се казва: „Целта на „двигателите“ на тези промени е съвсем друга и вие всички я знаете. Това не е увеличаване на бюджета за филмопроизводство, а данъчни ползи за чужди инвеститори филмопроизводители“. Според него „конкурсите в НФЦ са провеждат с манипулации от членовете на комисиите, субсидиите се разпределят неадекватно, парите за производството на филми намаляват и филмите са все по-малко“. В отговор Жана Караиванова посочва: „Само преди година вече водих тази битка, като в резултат беше приет закон, който възстанови финансирането за българското кино, загубено на 31.12.2017, и добави 1,5 милиона към средствата за производство за 2019 г. Затова тази година няма забавени договори, филмите се произвеждат спокойно, няма забавени траншове към продуцентите, които са изпълнили условията по своите договори, няма несъстояли се сесии. Количеството финансирани проекти нарасна. Най-успешните до момента български филми за 2019 г. бяха произведени, благодарение на този факт“.

Без съмнение в основата на повечето конфликти и проблеми са средствата, които се осигуряват от държавния бюджет, липсата на добри механизми за тяхното справедливо разпределение, както и на алтернативни източници на финансиране. Възвращаемостта от един филм рядко надминава 10 % от себестойността му, изключения са възможни само за филми, чиято дистрибуция надхвърля не само националния пазар, но и излиза извън пазарите на копродуцентите, завладявайки територии с над 70 милиона възможни потребители. Не са създадени национални алтернативни източници, които да набират средства от пазара, например гаранционни фондове, които да обслужват културните индустрии. Това е функция на държавната регулация на сектора, но показва и ниската степен на зрялост на националния капитал. Все още недостигът на бюджетни средства не се допълва от пропазарни приходи – липсват механизми за набиране на средства чрез арт лотария, както и данъчни стимули за инвестиралите в киноиндустрията – облекчения, които биха привлекли чужди капитали в сектора. Все още няма Национален фонд „Кино“, който би акумулирал пазарни и квазипазарни приходи за създаване на български филми.

Всички колеги се обединяват около идеята, че трябва най-после да бъде осъществено на практика създаването на фонд „Българско кино“, който присъства само на хартия в Закона за филмовата индустрия. Не че няма да провокира нови конфликти, но неговото създаване ще бъде повече от глътка въздух за кинематографичната общност. Затова е нужна политическа воля, която явно на този етап не съществува. Отказът на държавата от монопола върху киноразпространението без предварителна регулация на този подпазар сви възможността за разпространение на български и европейски филми и доведе до навлизането на големите американски компании кинодистрибутори. Днес 70 % от този пазар принадлежи на представители на най-големите американски филмови студия и те имат поведението на пазарен лидер, формирайки и политиката на голямата част от киносалоните. Неконтролираното изчезване на киносалоните поради невъзможността на общините да ги поддържат, приватизацията на градските киносалони с последваща препродажба и изчезването им като места за кинопоказ, съсредоточаването на кинопоказа в областните градове и столицата – всичко това деформира филмовия пазар в България. Най-големите разпространителски компании притежават и големите вериги киносалони, затваряйки по този начин кръга на въздействие на пазара – притежават монополен дял както върху киноразпространението, така и върху кинопоказа. Цялостният ефект от тази политика, или по-точно – от липсата на национална политика в областта на киноразпространението и подкрепата за разпространението на български филми и за кинопоказа, лишава българските зрители от достъп до родни творби. Друга важна промяна, която трябва да настъпи, е отпадането на т.нар. „такса дигитализация“ на киносалоните на големите вериги. Тя е въведена законово преди време, тъй като киносалоните бяха длъжни да инвестират в дигитализация. Процесът обаче е завършен и е крайно време таксите да отпаднат. След като всички салони преминаха от аналогови (на лента) на дигитални машини и възвърнаха своята инвестиция, сега те продължават да удържат от разпространителите тази сума (около 800 евро на екран), което се превръща в рекет и чиста печалба. Така голяма част от бюджета за разпространение на българските филми отива за тази такса, вместо да се инвестира в създаването на нови публики.

Разпространението е точно толкова важно, колкото и производството на филми. Засега това, което бе направено в положителна насока, е създаването на Национална комисия за разпространение на филми, която разглежда всеки проект, кандидатстващ за държавна помощ за разпространение. Това в известна степен дисциплинира разпространителите и ги провокира да търсят по-добри възможности за досег до българските зрители.

Този текст няма как да изчерпи всички страни и проблеми на кинематографичния процес в България. Години наред той се неглижира от държавата и в повечето случаи се симулира дейност. На този фон пътят на всеки млад филмов творец е трънлив, какъвто го е виждал още родоначалникът на киното ни Васил Гендов. Нужен е изцяло нов закон за филмовата индустрия, който да регламентира киното не само на думи, за да има видим резултат, ако не веднага, то в обозримото бъдеще, и да не е нужно творците да навършат 40 години, за да направят своя пълнометражен дебют.