Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Още от сутринта слънцето напече силно над площад „Сан Пиетро“. Днес температурата в Рим щеше да отбележи рекорд. Лятото беше най-горещото от 98 години насам.

В 8:00 бял камион марка „Фиат“ едва не удари оградата, докато паркираше близо до фонтана. От отворената врата на фиата се чу радиостанция: „Днес от зоологическата градина е избягала камерунска коза, отговаряща на името Мия…“. Вратата на камиона се захлопна и групата работници минаха покрай статуята на Петър и се изгубиха в уличките. Петър стоеше загледан към прозрачната струя на водоскока.

В 9:45 ч. шумна група от Ямайка разглеждаше цялата старинна прелест от XVII в., дело на Бернини, а гълъбите кълвяха от шепите им и ги караха да се смеят като деца.

– Площадът е ограден от колонада, полукръгла, в тоскански стил – рече убедено екскурзоводът.

Висок натежал мъж от групата фокусира с камерата на телефона си и натисна копчето за снимка. Цъък. Мъжът със златните ключове се показа на дисплея.

– Кой е той? – попита едрият човек, докато слагаше филтър vivid warm на изображението.

Екскурзоводът извиси глас, за да не му задават повече същия въпрос.

– Това е първият епископ на Рим, Петър. Затова той е отделен от другите. Площадът е кръстен на него.

Човекът с телефона погледна снимката на екрана.

– Стана… Хубавец!

Сега, след като вече не позираше, Петър леко се прегърби и се почеса по лявата китка. Жилестите му ръце потрепериха от растящата жега. Той вдигна поглед и видя масивните статуи на светците, накачулени по стрехите като ято отлитащи щъркели. Над колонадата се припичаха сто и четиресет мъже. Там, на високото, погледите на хората ги задължаваха да стоят. Той все пак можеше от време на време, в промеждутъка между две групи, да отпусне гръб и охлаби рамене.

В 12:00 ч. го обградиха група млади монахини от Латинска Америка. Орденът им го почиташе като патрон. „Обичам го по-специално“, каза една от монахините на ухото на друга. Втората сподави въздишка: „Сега ми изглежда по-мил, на снимката в стаята ми е толкова строг!“.

14:35 ч. Две момчета на 18–19 години се насочват към него.

Момчетата се спират.

– Забеляза ли, че този се почеса по китката? – каза Джакомо.

– Глупости, той е от камък! – отвърна му Роберто и тръгна към Петър със свит юмрук.

– Ей, ти! – ухили се Роберто.

Петър го изгледа възможно най-строго, стана студен като камък, очите му станаха властни и тежки като павета. Момчетата побягнаха, бягаха така, докато стигнаха Колизеума.

„Май прекалих? “ – заизвинява се Петър, но не смееше да се обърне и да ги потърси с поглед в тълпата.

„Не съвсем…“ – подшушна му една фигура, клекнала до него. Петър не бе усетил как се бе приближил до него този превит на две човек – Юда.

„Те не те чуват, но аз те чувам, нали знаеш? Как си днес, братко? Висиш си тук като змия на припек! Пазиш света от неправди, напомняш му, че камъните могат да оживеят, ако човешките сърца станат твърди като гранит! Tи, който избяга три пъти, когато започна да ти пари под краката!“

16:05 ч. Допи му се вода. Дали не беше болен? Устните му бяха сухи и напукани. Повечето пъти по чудо Божие валеше дъжд точно когато ожадняваше. Едно от чудесата на този площад. Днес нямаше да вали, нямаше облаци. А той чувстваше неутолима жажда. Дали не беше отровен от думите на Юда?

Главата му се размъти, погледът му се рееше из полупразната улица. Трябваше да търпи. Някъде зад гърба си чу звънче. Това беше Мия, козата от зоологическата градина. Беше пресякла сама светофари и кръстовища, пешеходни пътеки и улици. Козата застана пред Петър и го обля с млякото си.

„Това ще ми помогне! – помисли си Петър, преди спокойно да затвори очи и да чуе камбаната да удари за петия час.