Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Патрик Модиано за новия си роман „Симпатично мастило“

„Сред всички тези бели и празни страници не можех да откъсна очи от фразата, която всеки път ме стъписваше, докато прелиствах бележника: „Ако знаех…“. Един мъж попада вкъщи на неприключено досие от времето, когато е работил за детективска агенция, и след десетилетия се впуска по дирите на тайнствено изчезнала жена, известна като Ноел Льофевр. Разговор с нобелиста за най-новия му роман, излязъл в края на 2019 г., и откъс от творбата.

„Симпатичното мастило“ в заглавието извиква спомени, които изникват постъпателно, за да запълнят бялата страница на забравата. Ала има и други спомени, нахлуващи по своя воля. Има ли някаква форма на проклятие и злосторство в спомена?

Става дума за два противоположни процеса, които винаги са ме впечатлявали в паметта, защото съзирам в тях голямата власт на съспенса, поне от гледна точка на романа. От една страна, някакъв спомен, убягнал отдавна, ненадейно изплува на повърхността, както невидимото мастило изниква под въздействието на даден химически продукт; от друга страна, някой неприятен спомен, изличен с времето, изниква, подобно на изнудвач, за да ни покаже, че живеем по благоволението на някои „мълчания“ на паметта, с риск те да спрат да бъдат такива днес или утре.

Повечето от персонажите ви изглеждат съвсем обичайни. Не е ли това начин да покажете, че отминаващото време е онова, което прави обичайното необичайно? Или пък разказвачът, обсебен от издирването си, всъщност си въобразява, че хората, които търси, са извършили деяния извън нормите?

Персонажите наистина изглеждат доста банално зад привидната си тайнственост. Ала аз исках също така да покажа, че разказвачът в хода на своето разследване и в издирването на т. нар. „Ноел Льофевр“ вярва, че наистина става дума за важни свидетели от миналото на тази жена, докато самата тя с мъка си спомня за тези самозвани „свидетели“ на нейния живот.

Пътьом си правите закачка с предполагаемото всемогъщество на интернет, тази, така да се каже, „абсолютна памет“, която всъщност е в невъзможност да отговори…

Често съм отбелязвал, че интернет не може да отговори по директен начин на някой твърде конкретен въпрос, сякаш хитрува с нас. Трябва ви заобиколен начин, за да получите отговор. Има огромни празноти в тази самозвана „памет на света“.

Във втората част на романа действието се прехвърля от Париж в Рим и ненадейно „азът“ минава в „той“. Какво е обяснението за повествователната промяна?

Исках да обознача с тази „промяна“ момента, в който всичко започва да се разкрива малко по малко, както в проявяването на симпатичното мастило.

Можем ли да възприемем „симпатично“ и в емоционалния смисъл на думата, тоест да приемем, че съществува дълбоко съгласие между двете главни действащи лица?

Мисля, че тъкмо това е дълбокият смисъл на това издирване и на този роман.

Без да изпадаме в прекомерен оптимизъм, бихме могли да приемем, че романът приключва с „хепиенд“, макар той донякъде да напомня на въпросителна…

Изцяло съм съгласен с подобна гледна точка, която се подкрепя и от последната фраза в романа: „Тя щеше да му обясни всичко“. Фраза, оставяща на читателя свобода на въображението.

* * *

„Симпатично мастило“

Откъс от романа

Има бели страници в този живот, бели страници, които отгатваме, щом отворим „досието“: обикновен документ в небесносиня папка, избеляла с времето. Почти бяло е станало и небесносиньото.

А думата досие е изписана в средата на папката. С черно мастило.

Папката е единственото ми достояние от агенцията на Ют, единствена следа от пребиваването ми в трите стаи на този стар апартамент, чиито прозорци гледаха към двора. Тогава едва бях навършил двайсет години. Кабинетът на Ют заемаше помещението в дъното, където беше гардеробът с архивите. А защо това „досие“, а не някое друго? Поради наличието на бели страници, разбира се. Освен това то не беше в архивите, беше изоставено върху бюрото на Ют. „Дело“, което по неговите думи, още не е разкрито – а щеше ли да бъде някога? – първото дело, за което той ми спомена онази вечер, в която ме взе „пробно“ на работа. Няколко месеца по-късно, в друга вечер, но в същия час, когато вече се бях отказал от тази работа и окончателно напусках агенцията, пъхнах в чантата си, без Ют да ме забележи на сбогуване с него, това досие в небесносиня папка, което се търкаляше на бюрото му. За спомен.

Да, първата мисия, поверена ми от Ют, бе свързана с тази папка. Трябваше да разпитам портиерката на една сграда от 15-и район няма ли вест от някоя си Ноел Льофевр, създала на Ют двоен проблем: първо, защото бе изчезнала ненадейно, и второ, заради съмненията в нейната самоличност. След като посетих портиерната, Ют ме изпрати в съответния пощенски клон, снабден с карта, дадена ми от него. На картата фигурираше името на Ноел Льофевр, заедно с адреса и снимката ѝ, документ, който гарантираше правото ѝ да получава кореспонденцията си на гишето за писма до поискване. Така наречената Ноел Льофевр го бе забравила в жилището си. Сетне трябваше да посетя съседното кафене, за да разпитам там някой виждал ли е Ноел Льофвр в последно време, да седна на някоя маса и да чакам до края на следобеда, в случай че Ноел Льофевр се появи. Всичко това в същия квартал и в същия ден.

На портиерката на сградата ѝ бе потребно доста време, преди да ми отговори. Чуках все по-силно и по-силно по стъклото на портиерната. Накрая вратата се отвори и се подаде едно сънено лице. Имах чувството, че името Ноел Льофевр не означава нищо за нея.

„Виждали ли сте я скоро?“ Тя ми отвърна троснато: „… Не, господине… не съм я виждала повече от месец“. Не се осмелих да ѝ задам други въпроси. А и нямах време, тъй като тя тутакси ми хлопна вратата.

На гишето за писма до поискване един мъж проучи подадената от мен карта. „Но вие не сте Ноел Льофевр, господине.“ „Тя отсъства от Париж – отговорих аз. – И ме натовари да ѝ прибирам пощата.“

Тогава той се надигна и отиде до отделението с пратките. Прегледа малкото налични писма. Върна се при мен и направи отрицателен знак с глава. „Нищо на името на Ноел Льофевр.“ Не ми оставаше друго, освен да се отправя към кафенето, посочено ми от Ют.

Ранен следобед. В заведението имаше само един мъж, който четеше вестник зад тезгяха. Не ме забеляза на влизане и продължи да си чете вестника. Не знаех по какъв начин да формулирам въпроса си. Дали просто да не му протегна картата за писма до поискване на името на Ноел Льофевр? Бях смутен от ролята, която Ют ме караше да играя, тя никак не подобаваше на свенливостта ми.

„Не сте ли виждали Ноел Льофевр в последно време?“

Струваше ми се, че говоря твърде бързо и че завалям думите.

„Ноел? Не.“

Отговори ми толкова бързо, че се изкушавах да му задам още въпроси, свързани с въпросната личност. Ала се боях да не събудя недоверието му. Седнах на една маса с лице към тротоара. Той дойде да вземе поръчката ми. Удобен момент да го заговоря и узная повече. Безобидни фрази блуждаеха из главата ми с надеждата, че биха предизвикали конкретни отговори от негова страна.

„Очакваше се… човек никога не знае с Ноел… Мислите ли, че още живее в квартала?... Представяте ли си, определи ми среща тук… Отдавна ли я познавате?…“

Ала когато ми сервира сиропа от нар, не казах нищо.

Измъкнах от джоба си картата, дадена ми от Ют. След толкова изтекло време, сега отново разглеждам тази карта, част от „досието“. Разрешение номер… Фамилия: Льофевр. Име: Ноел, пребиваваща в 15-и район, Париж. Улица и номер: „Конвансион“ 88. Снимка на титуляря. Разрешено ѝ е да получава кореспонденция, изпратена за нея до поискване.

Снимката е по-голяма от обичайната. И твърде тъмна. Не може да се определи цветът на очите. Нито на косите: кафяви? кестеняви? светли? Онзи следобед в кафенето с възможно най-голямо внимание се взирах в това лице с трудно доловими черти и не бях сигурен, че мога да разпозная Ноел Льофевр.

© Gallimard

Превод от френски Тони Николов