Култура / Брой 2 (2951), Октомври 2018

В опит да изясни клопката на театъра и екзистенциалното му значение, Жан Кокто стига до следния извод: късове от нашия живот, подобно на живи пиеси, са обгърнати от пространството; дори да не търсим сцената, се озоваваме върху нея. Човешкото съществуване е особено разминаване между пространство и време. Кокто го улавя в следния образ – на човек, вървящ по левия тротоар, докато стъпките му ненадейно изникват и се отпечатват по десния.[1] Някъде там, по тези два паралелни тротоара, в несъвпадащия образ на случването, възниква драматургията. Независимо че съвременният театър – включително чрез бума на документалното, новите медии и виртуалното през последните години – отказва да бъде сведен само до текстуалното, до чиста игра на думи. Ала виртуалното също може да бъде текстуално (или телесно) конкретно и актуално.

Затова и въпросът, който отправяме в този брой – театър без драматургия? – не трябва да се разбира нито само буквално, нито чисто реторично.

Да, театърът днес по-малко разказва истории. Да, вярно е, че сега театърът повече контекстуализира и реинтерпретира, което значително променя модерната драма, каквато я знаем от Шекспир до Брехт. Да, съвременният театър залага на всевъзможни провокации към сетивата в опит да събуди съ-участието на зрителите. Да, но това не е отказ от реалност, по-скоро е опит за подсилването ѝ. Дори ярък представител на съвременния постдраматичен театър като Тим Ечълс признава: „Отне ни много години да разберем, че това, с което най-много си имаме работа, е времето“[2].

Времето в театъра не е само „замъчване, забавяне или въртене в кръг“, както отбелязва в дискусионната тема на броя писателят Георги Тенев. То е осевата линия на съществуването ни. Което от своя страна поставя редица въпроси. Защо днешният български театър обръща гръб на живота в България и не съзира там подтик за драматургия? Нима драмата на съвременна България не вълнува никого? И ако е така, какво?

Тогава кръгът се затваря, но по друг начин. Хората на сцената излизат от живота, съответно животът напуска сцената. Изведнъж темата за драматургията започва да кореспондира с дискусията за времето в историята между Тони Джъд и Тимъти Снайдър, която също може да откриете по страниците на този брой. Тони Джъд разказва как някога, в началото на кариерата си, бил силно увлечен от ролята на климата в събитията. Тогава неговият професор в Кеймбридж го извикал на разговор и изрекъл нещо, запечатало се в съзнанието му за цял живот: „Запомни – казал той, – че по география се изучават карти, а по история – хора.“ Ние сме продукт на географските карти – в реален или метафоричен смисъл. И не бива да го забравяме. То е част от културата ни. Но и сме чеда на цивилизация, в която историята често, дори много често подменя географията. Както времето се превръща в драматургия.