Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

Внуши, че щом дядо ѝ е свещеник, и тя трябва да проповядва. Винаги! Навсякъде и на всички! Вярваше, че благочестието я прави умна и красива (ех, тази калокагатия), и понеже не бе лишена от чар, момчетата не спираха да я търсят. С времето състудентите ѝ започнаха да си представят, че любовта им към Соня не може да не е божествена, че когато пиеха чай и я слушаха как говори за равноапостолната Текла, за девицата Юстина или за св. Екатерина, самите те също са на прага на светостта. А и Соня (нали учеше режисура) от ден на ден все по-умело отиграваше етюдите. Умението ѝ да извайва новозаветни сцени, да бъде Христовата невеста, която и срещу тонове диаманти няма да забрави небесния си жених, я бяха направили безспорната звезда на НАТФИЗ. Привидната непретенциозност на жена, не от мира сего, заедно със скъпите подаръци, приемани с нехайно безразличие, плашеха, дори отчайваха двайсетгодишните ѝ кандидат-приятели. За сметка на това преподавателите, които бяха на годините на дядо ѝ, се надпреварваха да ѝ обещават преярко бъдеще. Семинари, конференции и кинофестивали… коопродукции и специализации… За четири семестъра пропътува над четири милиона километра. Дори два от късометражните ѝ филми бяха номинирани за „Златна палма“. С две думи: професори, режисьори и продуценти лека-полека сбъдваха обещанията си. Бъдещето ставаше все по-реално, все по-осезаемо, все по-настоящо… И защо не: все по-чудодейно.

Докато не се появи Даниил, момчето с име на пророк, което настояваше, че само Бог може да го съди. Соня видя в негово лице еднорога, който трябва да бъде хванат и опитомен, само че юношата умело предугаждаше ловните ѝ стратегии. Нещо повече, в един от семинарите по история на нямото кино, той вдигна ръка и на всеослушание каза:

– Ортодоксията е най-налудният мит, измислен от Платон. Спомнете си, че доксата е мнението за ефимерните неща, които – както и да бъдат мислени, не могат да бъдат мислени правилно. Поне така се казва в „Евтифрон“[1] и разбира се, в „Менон“. Защото има такива джаджи, които хем се променят, хем не се променят; такива са статуите на Дедал. Независимо от какво били направени: метал, камък или дърво, те можели да гледат, да говорят и да се движат; казват, че от тях тръгнало цяло направление в изкуството на арахаиката: дедалическото. Но не това е важното, а това, че знанието за подобни предмети Платон нарича: ортодоксия; уж правилно мнение, но винаги бяга от душата. Подобно на самите предмети, които уж ги има, но никой не ги е виждал. Дори и тези, които са говорели с тях. Всъщност точно тези самозадвижващи се статуи са първото в историята нямо кино…

– Само че Платон е езичник – гневно го прекъсна Соня. – И неговото мнение нищо не означава. И нищо не може да следва от този недоизмислен мит…

След което – никой не знаеше как и защо – Соня се промени. Поизгуби от категоричността си. Позабрави за вселенския ред и за гласа на викащия в пустинята. А когато станеше дума за девиците Марина и Макрина, Матрона и Юлия, тя сприхаво махаше с ръка и сменяше темата. Говореше механично и почти несвързано, все по-малко и все по-кратко. Отказа се от чая и от подаръците. Когато я питаха за църковния календар, тя се озъбваше страховито и промърморваше:

– Уча за режисьор, а не за внучка на селския поп. Питайте дядо ми.

Година по-късно (почти никой не разбра) роди и отиде да учи езика на нямото кино. Според някои – в Турция. Според други – в Аржентина. Според трети – в Тибет или в Непал… С времето преданията за нея ставаха все по-малко. Забравиха я. Вече двайсет и осем години… три месеца, шест дни и половин нощ…