Николай Петков

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Грах и граовско хоро

Неизвестно защо, Ива бе решила да се отдаде на земеделие и да отглежда грах. Затова и темата на разговора ни бе такава – грахови зърнояди, грахови молци, ивичести и неивичести грахови хоботници… Говорехме до изнемога за инсекти и за инсектициди, за вреди и за вредители. Търсехме явен и таен смисъл в ейдоса на насекомите и дори се опитахме да си представим как би изглеждал светът, погледнат от тяхната камбанария. После Ива се присети, че в студентските си години се хранела с пържени скакалци... [...]

Осем километра

„Границите на дивдядовския стадион са границите на моя свят“… Всъщност тя каза „на твоя свят“ и за пореден път ми припомни, че интуицията ѝ е безпогрешна. Бе изчислила, че разгърнат ли се в права линия, двайсет обиколки са осемкилометровият радиус, около който се върти моят свят. Можех да ги разделя на две по четири и да превърна живота си в едно пътуване до Шумен и обратно. А можех да тръгна право напред, да бягам накъдето ми видят очите… и да стигна до Салманово. [...]

Между Изтока и Запада

Трябва да призная, че това е една от малкото книги, която бих искал да е написана от мен. Но както би казала баба ми: „Бая сол ще трябва да изядеш, за да пропишеш така“. Всъщност дори и да изям поморийските солници (барабар с бургаските), пак няма да имам този късмет. Защото с привидно скромните 252 страници текст книгата „Латински смутители в Константинопол“ смущава с ерудиция, близка да невъзможната. Затова опитът за преразказ би бил безподобна глупост. [...]

Статуите на Дедал

Внуши, че щом дядо ѝ е свещеник, и тя трябва да проповядва. Винаги! Навсякъде и на всички! Вярваше, че благочестието я прави умна и красива (ех, тази калокагатия), и понеже не бе лишена от чар, момчетата не спираха да я търсят. С времето състудентите ѝ започнаха да си представят, че любовта им към Соня не може да не е божествена, че когато пиеха чай и я слушаха как говори за равноапостолната Текла, за девицата Юстина или за св. Екатерина, самите те също са на прага на светостта. [...]