Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

Разговор с френския философ Филип Суал

„Homo faber измества човека на действието и живия човек, да не говорим за човека, който чувства и мисли. Ставаме слепи за самите себе си: когато действаме, вярваме, че правим.“ Във времето на трансхуманизма и на изкуствения интелект каква е гледната ни точка към човека и неговото естество? Философът Филип Суал разобличава пред в. „Фигаро“ съвременната обсебеност от духа, откъснат от телесно въплъщение.

Има един парадокс в последната ви книга „Въплътеният човек“: защитавате идеята, че Модерността, отричайки идеята за естеството, създава някакъв странен и „обезплътен човек“. Как това се свързва с епоха като нашата, придаваща такова значение на материята и техниката?

Показвам, че идеята за естеството може да бъде напълно заличена, най-вече от гледна точка на науката и на техниката. Човекът през Античността живее в хармоничния космос, който има своята „фюсис“ (природа): нещо, което той мисли и за самия себе си. Днешният човек, напротив, смята, че всичко е изградено от технонауката и от индустрията: в света има само суровини и единствено нашият гений ни позволява да измайсторим от тях благата, които потребяваме. Така, в крайна сметка, човекът сам се превръща в податлива суровина, когато не е за изхвърляне. Такъв човек вече не обитава земята.

„Материализмът“ е консуматорско поведение на индивида, който няма друга цел, освен да използва машините и да потребява най-разнообразни продукти. Има изчерпване в търсенето на удоволствия и ако човек е прозорлив, понякога усеща, че всичко това е напразно. Нашата епоха придава малко значение на материята и на тялото, противно на привидностите. Първо, защото материята е материал, губещ смисъла си, а самото наше тяло вече не е нищо повече от машина, чиито свойства сме убедени, че можем да усъвършенстваме – и дори да премахнем болестта, страданието и смъртта. Тъкмо това е „обезплътеният човек“: онзи, който вижда тялото си като машина и е склонен да превърне тялото си в машина, сиреч в непроменлив обект, чужд на собственото му тяло и на всичко останало. Всичко е само спектакъл, достъпен на нашите екрани. Всичко е виртуално, „обезплътено“. С едно кликване ни се явява „свят“ или поне смятаме, че ни се явява такъв. Нищо вече не притежава консистентност, трайност и красота. Индивидът се е озовал сам с фантазмите си, със „симулакрумите“ на живота.

В истинския живот тялото е плътско, то е мястото на нашето присъствие за самите нас, за другия и за света. Чрез тялото си ние усещаме, него обитаваме, то представя на другия собствения ни лик. „Връщането към живота на духа“ означава спасяване на въплътения живот в плътско тяло. Защото „духовното“ е „плътско“: чувстването, въобразяването и мисленето са едновременно духовни и телесни актове. Значението, приписвано на техниката, я превръща в техника, доставчик на машини и „симулакруми“. Изчезва вниманието към самите неща или към личностите.

Отбелязвате, че все по-често прибягваме до глагола „правя“: „правя книга“, „правя пътуване“, „правя деца“, „правя любов“… Знак за какво е тази словоупотреба?

Тя показва, че вече знаем само „да правим“, да фабрикуваме, да произвеждаме машини, съоръжения. И вярваме, че всичко е от порядъка на „правенето“. Изгубили сме усета си за старите различия – най-вече между правенето и действането.

Производството на неща произтича от техниката, но е нещо различно от действието. Да действаш (в политиката, с приятели, в личния живот…), не е като да произвеждаш блага за консумация. Homo faber измества човека на действието и живия човек, да не говорим за човека, който чувства и мисли. Ставаме слепи за самите себе си: когато действаме, вярваме, че правим. Например някой турист може дори да каже, че вече е „правил Италия“… Говорене, което е лекомислено, но и симптоматично.

Защо контролът над техниката от страна на етиката не е според вас решението, което би могло да излекува човека от „хюбриса“, от горделивостта на технонауката?

Първо, техниката е нещо съществено и великолепно в човешкия живот. Човекът не се задоволява с онова, което природата му предлага, а я трансформира чрез своя интелект и сръчността на ръцете си, започвайки да обитава свят, който донякъде е негово дело. Техниката позволява да се овладеят нещата и да се създадат нови неща, които не са ни дадени от природата. Ала е необходимо да имаме нещо наум, предвид и на казаното от Рабле: Знание без съзнание е пагубно за душата. Което само по себе си не е достатъчно, защото сме изправени пред нова заплаха. Не е достатъчно да овладеем техниката (която е власт над нещата) и да я удържим в стриктни граници. Трябва да осъзнаем какво представляваме самите ние и да заживеем като човешки същества, според измеренията на нашата човечност. Технонауката е тоталитарна по замисъла си, тя се опитва да сведе нещата до собствените си критерии: всичко се превръща в материал, годен за употреба, а сетне и за изхвърляне. Трябва да се освободим интелектуално от тази илюзия. Нейната непригодност води до угасването на живота.

Заради отслабването на „естественото семейство“ стигате до извода, че епохата е индивидуалистична. И все пак, дори там, където ролята на семейството намалява, то бива замествано от различни форми на съжителство, което идва да покаже, че човекът си остава в търсене на семейство…

Естественото семейство е древна форма и аз показвам, че то вече е различно от нашето. Нашето почива върху свободата. Дори у човека да се е съхранило желанието да живее с другия, съжителството на партньори не е семейство. Разбира се, че подобни съжителства могат да съществуват и много неща са възможни на практика. Ала самият факт, че става дума за „съжителства“, говори, че живеем в индивидуалистична епоха: индивидът се полага като принцип на всичко, той не приема нищо, което да не може да впише в себе си – всичко, което наричаме свободна воля. Забравя се за онова, което е индивидуално и трайно, и така възниква една смъртоносна илюзия. Още повече че този индивид става все по-атомизиран, изолиран, изгубен…

И все пак тези форми на общност, основаващи се върху принципа на подобие, както и техните производни, показват, че големият космополитен блян е напразен?

Всъщност се губи идеята за общност в полза на асоциацията, на сдружаването. Законът позволява на индивидите да се събират предвид на известни подобия, ала това не бива да води до създаването на „държава в държавата“, иначе политическата общност е под заплаха. Онова, което наричаме „комунитаризъм“, е тенденцията на някои общности да се отделят от всичко – чак до „оттеглянето си“.

Парадоксът е, че космополитната мечта е съвместима с принципа на всеобщото сдружаване. Постмодерният индивид би могъл да се радва на изчезването на държавите, които му изглеждат като някакви „затворени цялости“ и да мечтае да бъде гражданин на света, на отворения свят, където той вярва, че ще може навсякъде да се чувства у дома си. Ето защо космополитното ще трябва наново да се артикулира заедно с политическото.

Друга голяма мечта, която се опитвате да демистифицирате, е тази на трансхуманизма. Тя иска да промени човека във физически план, оставяйки настрана моралния и духовен аспект. Трансхуманизмът участва ли в обезплътяването на човека?

Трансхуманизмът осъществява обезплътяването! Това е една нова илюзия. Той разделя човечеството на две: на богати, които могат да си осигурят всички техники на подобрението, и на бедни, които не могат да си ги позволят. А това води до поредното ново деление: утрешните постчовеци ще гледат на онези, които са си останали просто човеци, така, както гледаме днес на маймуните: като на нисша и презряна общност. Същевременно това ще доведе до нова пролетаризация, до ново насилие, провокирано от работници, трудещи се, жени и т.н., както го виждаме при „юберизацията“ на труда или при локалната търговия със зародиши…

Фундаменталната грешка на трансхуманизма е в самата му гледна точка: той произтича от технонауката, следователно познава само количественото натрупване и човекът се превръща в неговите ръце в обект за техническо подобряване, подобно на вулгарна машина. Ала едно ГМО, вкарано в изкуствен зародиш и пуснато на пазара, вече не е човек! Всички мъдреци са признавали, че величието на човека е в способността му да се подобрява. Ала става дума за качествено, морално и духовно подобрение.

Когато един индивид мечтае да стане безсмъртен, защото съзнанието му ще бъде източено върху някакво USB и по този начин „спасено“ , тоест прехвърляно от памет в памет (на някой компютър), той не знае за какво точно говори. Мечтата му, чисто и просто, свидетелства за едно невежество, свързано с духовното и душата, които са част от истинския живот, а не от склад с данни. Нещо, което подсказва какво имам предвид, когато говоря за „обезплътяване“: за набор от данни, които могат да се прехвърлят от компютър в компютър, без това да има нещо общо с телесната дълбочина на човешкия живот. Да мечтаеш да се лишиш от тялото си в плът, за да се сдобиеш с машинно тяло, означава да презираш тялото си и напълно да пренебрегнеш благодатта на въплътения живот.

Излиза, че както някога е било потребно да се привеждат доказателства за съществуването на Бога, днес би трябвало да се доказва съществуването на… човека? Защо става така? И нима едно подобно доказателство е възможно? Чуваме вече да се говори, че разликата между човека и животното не била съществена, че ставало въпрос само за разлика в интелектуалното равнище…

Технонауката и индустрията извършват множество злосторства спрямо животните. И е необходимо да си даваме сметка какво представляват животните, бидейки живи същества. Ала тяхната реабилитация не бива да води до презрение към самия човек. За да оценим животното, не е необходимо да накърняваме величието на човека. Да, има пропаст, отделяща дори най-издигнатите сред животните от човека. Разликата е по природа, по същност, а не според интелектуалното равнище.

Човекът е загадка сам по себе си. „Познай себе си!“ е призив, на който ние не знаем как да отговорим в пълнота. Поне отчасти можем да разшифроваме естеството на нещата чрез нашите науки, ала не можем да го сторим по същия начин и по отношение на човечеството. Ако същността на човека е мисълта, то мисълта е необяснима чрез „науката“. Да вярваме, че всичко е невронно, означава по странен начин да преобърнем реалността: мисленето е принцип на обяснението, ала е потребно да има нещо, за да бъде то обяснено…

Първото доказателство за човека е във факта, че ние сме тук; второто, макар и отрицателно, се състои в припомнянето, че ако „разбираме“ този факт, това не означава, че разбираме самия човек. Човекът трансцендира всяко нещо и всяко крайно знание; той е такъв и тъкмо това трябва да разберем. Това е „доказателство чрез неразбиране“.

Превод от френски Тони Николов