Магически реализъм
„Магическият реализъм“, сборник, концепция и съставителство Пламен Антов, Издателски център „Боян Пенев“/Институт за литература, БАН, 2020 г.
Интересен феномен: когато се казва „реализъм“ в литературната теория, той сякаш се манифестира в проницателните очи на съсредоточените изследователи с не чак тъй важна стойност, колкото има определението, епитетът, който го предхожда. Критически реализъм, социалистически реализъм, гротесков реализъм, магически реализъм – при всички тях ударението пада върху определението и то е, което задава спецификите на съответния художествен метод. Разбира се, реализмът като че ли е самопонятен: това е, когато разказът черпи от случилото се, от действителността; макар че, от друга страна, както справедливо посочва Милена Кирова: „Реалистичната интерпретация е място, в което се разиграва едно смълчано съгласие със статуквото на типа мислене, характерно за дадена група от хора в конкретна историческа ситуация. Оттук идва и специфичното удоволствие в прочита на реалистичния текст: той е механизъм за връщане на познатото, вече наличното в рецептивната памет. Това удоволствие е в състояние да компенсира нерядко плитката (или посредствена, или популистка) идеология на текста, защото работи с психични потребности, по-дълбоки от всеки конкретен формат на социалната мисъл“. Тоест реализмът се явява идеологически конструкт, настояващ да извърши „връщане на познатото“ не просто като обикновено връщане, а като вечно завръщане; един реалистичен кръговрат, който се върти около действителността със скритото намерение да я утвърди завинаги.
В този смисъл определенията на реализма осъществяват нещо като акт на пробив и същевременно на двояко отричане/затвърждаване: от една страна, прекъсват това вечно завръщане на реалистичното, отпращайки го и препращайки го отвъд самото него; от друга, отказват действителност на различните реализми за сметка на само един от тях – единствено правилния, единствено верния. И това се отнася не само за социалистическия реализъм, който според един остроумен анекдот е „възхваляване на властта с достъпни за нея средства“, но и за останалите: магическият оформя свят, в който „реалночудното“ (Алехо Карпентиер) е не чудо, сиреч извънредност, а норма, сиреч обичайност; гротесковото оформя свят, в който преобръщането е не свръх, не в повече, а в рамките на приетото и порядъчното; критичното пък (нарочно го оставих последно) натиква реално съществуващото под своите „11 000 камшика“ (Гийом Аполинер), за да удостовери, че макар и скверно, все пак то е, което е – друго няма и изглежда, че не може да има.
Ето защо появата на сборника „Магическият реализъм“, реализиран от Института за литература при БАН и Издателския център „Боян Пенев“, ме заинтригува: как и дали изследователите тълкуват пробивите, които магическото прави в тъканта на реализма; как снове магическото из плътта му и дали къса нервите му, или пък ги събужда/възбужда. Книгата е резултат от мащабна научна конференция, провела се през юни 2016 г. в рамките на проекта „Геопоетика: литература и география“. Идеята е на рано отишлия си, за жалост, от света доц. д-р Вихрен Чернокожев (1951–2018), на чиято памет е посветен. Познавайки Вихрен, убеден съм, че той би бил доволен от тази книга: задълбочена е, разнопосочна, прецизна, богата и компетентна. 24/7 (участници/държави), които на база разбирането на магическия реализъм търсят негови проявления в различни национални литератури. Това, между другото, е съществен момент: магическият реализъм сякаш е саморазбиращ се конструкт – ясно определен и непротиворечив, и благодарение тъкмо на тези свои така предположени твърдо и твърде контурирани граници той позволява да бъде търсен, както се търсят залежи от злато, съответно да бъде откриван на различни места. Нещо като треска за магически реализъм (от този ъгъл видяно, малко странно ми се стори нахождането на „магически реализъм“ в текстове на Андрей Платонов). Което донякъде противоречи на историческото развитие на термина: знаем, че първоначално се е отнасял за визуалните изкуства, за т.нар. по-късно „нова предметност“, приложен към тях от германския изкуствовед, фотограф и художествен критик Франц Рох през 1925 г. в монографията „Постекспресионизъм – магичен реализъм: Проблеми на най-новата европейска живопис“; тоест генезисът му е свързан по-скоро с образ, отколкото със слово. В списъка от художници, между другото разглеждани от Рох, изобщо не фигурира Марк Шагал, детайл от чиято картина „Париж през моя прозорец“ (1913) е избран за задната корица на сборника, а котката от нея – за емблема (герб) на съдържанието му. Мисълта ми е, че някои от авторите сравнително безкритично възприемат привидната яснота на понятието и – подведени от нея, започват да дирят магически реализъм къде ли не. В тази връзка е показателен и – трябва да подчертая – пределно искрен и честен текстът на Пламен Антов „Човекът, който най-напред пишеше като Радичков, докато се появи Радичков и започна да пише като себе си, или за някои късни синтези на магическия реализъм в българската литература“, в който – следвайки едно свидетелство на Никола Инджов за писателя Георги Узунски, той тръгва по следите му, за да установи, че всъщност иде реч за: „ранния, не „магическия“ Радичков – лиричната му проза отпреди „Свирепо настроение“ (1965)“. Този негов текст обаче – въпреки че е любопитен и особено занимателен, стои в сянката на въвеждащата му студия към сборника: „Магическият реализъм – специфика, типология, контекст. Една хипотеза“, където наистина откриваме скрупульозно, отговорно и ерудитско описание на магическия реализъм като художествен метод.
Пламен Антов е достатъчно проникновен изследовател, за да смогне да му убегне противоречивостта на понятието „магически реализъм“, заявена от него като „контрадикторност“: „То примирява две разбягващи се понятия – магическо (най-общо разбирано като специфична, „наивна“, митофолклорна версия на фантастичното) и реално: първото като второто, но и второто като първото. Магично-фантастичното, възприемано като реалност, но също и самата реалност на тривиалния всекидневен живот като отворена към отвъдреални, магични, чудесни пространства“. Наблюдението довежда до една сравнително прецизна дефиниция на термина: „поетика на периферните/немодерни култури с все още митофолклорно съзнание, оплодена чрез опита на „високия“ литературен авангард“. Доуточненията: „модерност от митофолклорен тип“; „примитивът е модерен“, но и „модерното е примитивно“, ни насочват към едно обявление, което ми се струва ключово за разбирането на магическия реализъм като художествен метод: 1) той не е един (доказва го текстът на Михаил Неделчев за „странджанския магически реализъм“, което съответно може да ни насочи и към други, алтернативни наименования на понятието: „сагически реализъм“, „сказически реализъм“, „митически реализъм“) и 2), сякаш по-важно: магическият реализъм не е всеобщ. Има литератури, в които той отсъства, и това е показано отлично в текстовете на Роберто Адинолфи (Италия), Галя Симеонова-Конах (Полша), донякъде на Надия Бойко (Украйна) и Агнеш Клара Пап (Унгария). Оказва се, че в литератури, които бихме могли да наречем „метрополии“, доминантни по отношение на други литератури по света, методът на магическия реализъм като стил на писане отсъства. Същото е за литератури, държащи на своята „западност“, каквато е полската. Галя Симеонова-Конах отбелязва: „Тези социокултурни фактори предписват точно следване на литературни конвенции, определени за „европейски образци“, и така се ограничават пътищата за самобитно развитие на фолклорна, „славянска“ основа“. Магическият реализъм – освен периферен, е и самобитен.
Тъй или иначе, ценен сборник. Ценен за всеки, който иска да разбере характеристиките на едно понятие от литературната история, което повече белетристично се разлива, отколкото теоретично да се заковава. Или, да завърша с перифраза на Блажени Августин: когато чета магическо-реалистичен роман – знам какво е магически реализъм. Когато ме попитат какво е магически реализъм, не знам какво да кажа…
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук