Култура / Брой 3 (2966), Март 2020 / Тема на броя

Ивайло Знеполски за антиинтелектуалната ситуация

За интелектуалците прекрачването на границата 10 ноември 1989 г. е изключително важен момент на преход към нещо ново, но същевременно и на ерозия на установената до този момент характеристика и място в обществото. В българската история интелектуалците, изглежда, никога не са могли да намерят точното си място, тъй като на къси периоди от време наблюдаваме радикално преформулиране на функциите им. Повечето интелектуалци днес трудно откриват новата си роля, но напоследък се забелязват и много верни стъпки по посока на това, което препоръчваше още Макс Вебер в „Ученият и политикът“: политиците и интелектуалците не да правят едно и също, а да се ръководят от едни и същи ценности. [...]

Краят на интелектуалците?

Интелектуалецът от миналото прехвърляше компетенции и авторитет от своето творчество (литературно, философско, художествено) към областта на политиката, докато съвременният интелектуалец се разполага най-вече в политическото поле; творчеството му е само отправна точка, претекст, маркер. Ако „новите философи“ трябва да останат в историята, то ще е заради битката им за правата на човека, а не заради доста скромното им творчество. [...]

Оплакващата се класа

De nobis ipsis silemus – за себе си мълчим. Никой не е престъпвал по-често и с по-голяма и все по-нарастваща охота това мото от самите интелектуалци: те рядко са мълчали за себе си, много по-често са прекарвали своето съществуване в непрекъснато говорене за себе си. Рефлексията е изначалната задача на интелектуалците – саморефлексията е тяхната постоянна заплаха. Защото обръщането към самия себе си крие опасността да виждаш единствено собственото си Аз, не и света около себе си. [...]