Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Дебати
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

19 03

Помъдряването на заека

От Екатерина Лимончева 0 коментара A+ A A-

Да направиш сатира за Хитлер, изисква дързост и въображение. И когато тя неусетно прераства в драма за порастването, можем да си позволим пристъп на съжаление. Не че „Джоджо Заека“ не е въздействащ филм, просто не удържа първоначалното си обещание – историята започва като игра, иронията бавно ескалира в съперничество с приказната (т.е. детска) гледна точка към реалността, после реалността побеждава и вече сме в друг филм. Като да гледаш „Невероятната съдба на Амели Пулен“ и внезапно да се озовеш в „Животът е прекрасен“ на Роберто Бенини... Историческата логика оправдава обрата в жанра, но нямаше ли да е чудесно да ѝ се натрие носът?

Определят новия филм на Тайка Уайтити като драматична комедия в две части. Първата предизвиква смях с интрига и визуални решения, които напомнят за Уес Андерсън (особено за „Царството на пълнолунието“, 2012). Във втората ни връхлита трагедията на нацизма и неговите поддръжници. А над двете доминира чудесното изпълнение на младия Роман Грифин Дейвис.

Някъде в Германия по време на Втората световна война 10-годишният Джоджо „Заека“ Бецлер търпи подигравките на своите съученици и се утешава в компанията на въображаемия си приятел Адолф... Хитлер. Ентусиазиран последовател на идеите за „арийската нация“, Джоджо става свидетел как животът му се преобръща, когато открива, че майка му Рози укрива на тавана еврейското момиче Елза...

Трудно е да предизвикаш смях с образа на Хитлер. Дори в киното. В търсене на абсурдната (преди да стане зловеща) ирония на цяла една идеология, всестранно надареният новозеландски творец Тайка Уайтити ни я представя през въображението на едно хлапе. Режисьорът първо ни разсмива с непохватността на Джоджо, иронизирайки елементи от бита и атмосферата в Третия райх, после ни тласка в съспенса на безшумната бруталност на „лова“ на евреи, присъствието на Гестапо и обесените „врагове на нацията“. Смесването на сатира и драма присъства само в трейлъра, във филма те съществуват последователно. С усилие изплуваме от пародията, за да осъзнаем реалността, водени от тънката нишка на връзките за обувки...

Тайка Уайтити преобръща авторитарните кодове на нацисткия режим. Гротесков и откачен, хуморът притежава едно неизбежно оправдание: тези ситуации са продукт на въображението на десетгодишно момче с мозък, промит от една авторитарна система. Възприемайки наивно, от позицията на Джоджо, идеологията на нацизма, режисьорът показва нейната налудничавост – понякога нелепа, винаги обезпокоителна. Оригиналната гледна точка на Уайтити изгражда своеобразен памфлет срещу омразата – спектакъл, лишен от дидактика, изпълнен с интелигентно забавление, а универсалната стойност на посланието е забележителна.

Чрез интроспекция в исторически контекст филмът визира непоносимата нетолерантност, която заразява детската невинност. Проследявайки последиците от детското желание за принадлежност към някаква общност чрез повтаряне на жестове, имитиране на стереотипи и носене на смешна униформа, стигаме до кухата защитна черупка от илюзорни ценности, отвъд която се случва непоправимото.

„Джоджо Заека“ се вписва в поредицата противоречиви комедии, превърнали се в култови, като „Диктаторът“ (1940) на Чарли Чаплин, „Да бъдеш или да не бъдеш“ (1942, реж. Ернст Любич) или „Продуцентите“ (1967) на Мел Брукс (последният твърдеше, че ако можем да сведем Хитлер до нещо смешно, значи сме спечелили). Подобно на именитите си предшественици, Тайка Уайтити поддържа равновесие по тънкото въже между смеха и отчаянието. Смутеният смях действа като средство за постигане на дистанция с действителността и когато разказът вече не се нуждае от нея, смехът незабележимо е изчезнал от картинката.

Непохватният, будещ насмешка образ на Адолф, превъплътен от самия режисьор, е едновременно находката и слабото място на „Джоджо Заека“. Защото екранното му присъствие е ограничено от житейската закономерност – карикатурата умира в драмата. Все по-рядката поява на въображаемия приятел маркира преждевременното съзряване на Джоджо и осъзнаването на заблудите. А в паметта се запечатва образаът на момчето, мълчаливо прегърнало краката на майка си...

Споделете

Автор

Екатерина Лимончева

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Краят на новия мир
    24.01.2023
  • Благовест Златанов за „Хайката…“ на Ивайло Петров
    24.01.2023
  • Скритият смисъл на нещата. Разговор с Румен Гашаров
    24.01.2023
  • Душко Кръстевски – По мостовете на литературата
    24.01.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO