Старият нов фестивал
И при новите директори 70-ото издание на „Берлинале“ запазва славата си на политически форум с уклон към естетическия експеримент
„Няма зло“, иранският филм, който спечели Златна мечка на тазгодишното „Берлинале“, не съществува за държавата Иран. За властите там такъв филм няма. Също както не съществува и филмът „Такси“ на Джафар Панахи, спечелил същата награда преди пет години. Роденият през 1973 г. Мохамед Расулоф върви по стъпките на 13-години по-възрастния си колега Панахи, което ще рече, че в много голяма степен пътеката е вече утъпкана – за иранските власти, за международните фестивали, за режисьорите. Игра на котка и мишка, на опъване на нерви, въпрос на психическа издръжливост и физическо оцеляване. Каквито са всъщност отношенията между тоталитарната държава и дръзналия да ѝ се противопостави човек.
През 2009 г. Расулоф помага на Панахи при снимките на документален филм за президентските избори в Иран. Двамата са арестувани. След протести на международната кинообщност са освободени. Няколко месеца по-късно и двамата получават присъда шест години лишаване от свобода, която обаче не влиза в сила, но и двамата са поставени под домашен арест и негласна забрана за упражняване на професията. Следващата година изненадващо пускат Расулоф да отиде на фестивала в Кан, където филмът му „Сбогом“ печели наградата за режисура в секцията „Особен поглед“. През 2013 г. в същата секция взима наградата на ФИПРЕССИ, а четири години по-късно пак там филмът му „Почтен човек“ получава главния приз. На връщане от Кан още на летището властите му отнемат паспорта. След което заради тези три наградени филма през юли 2019 г. го осъждат на година домашен арест (без обаче да следят стриктно за спазването) и две години без право да напуска страната с обвинение в „антидържавна пропаганда“.
В тази ситуация той снима филма си „Няма зло“. В интервю по скайпа за берлински медии режисьорът обясни как е реализиран филмът: тъй като цензурата не е така внимателна към късометражните филми, за снимки са заявени четири новели, при нито една не стои името на Расулоф. Снимани са на различни места по различно време от асистентите му, като, естествено, предварително всичко е договорено с него. „Дигиталните технологии помагат много за заобикалянето на репресивните мерки“ – казва той. В Техеран снимачната дейност е ръководена от асистентите, докато в провинцията и в екстериор участва и Расулоф. В крайния си вариант „Няма зло“ се състои от четири отделни части, свързани от темата за смъртното наказание и отношението към него на обикновените хора.
В първата новела героят е изряден баща и съпруг. Виждаме го във всекидневието му, изпълнява желанията на малката си дъщеричка, пазарува, старателно боядисва косата на жена си. След което отива на работа. Там си приготвя нещо за хапване, в стаята светва сигнална лампа – знак за предстоящо действие. И добрият човек предприема това действие: натиска едно копче, с което, разбираме от екрана, се изпълнява смъртна присъда. Зрителят вижда увисналите крака на обесените.
Мохамед Расулоф тълкува филма си като реплика към Хана Аренд и въведения от нея термин „баналността на злото“. „Първият епизод е провокиран от случка с мен. Един ден на улицата срещнах чиновник, който ме беше разпитвал през 2009 г. Бях в колата, той излизаше от банката. Страхотен момент. Той влезе в своята кола, потегли, аз подире му. В мен бушуваше смесица между гняв и омраза. Исках да снимам номера на колата му, да му препреча пътя, да му се разкрещя. Главата ми се изпълни с картини от затвора и от разпитите, но докато всичко това кипеше в мен, разбрах, че това е един съвсем обикновен човек, който по нищо не се различава от всички останали на улицата. Не беше чудовище, не беше дявол, просто един човек, който беше излязъл да пазарува.“
Докато при първата новела идеята за баналността на злото е изведена с хладна разсъдливост и дистанцирано наблюдение, в следващите три Расулоф поставя малки емоционални поанти. Войник не иска да изпълни смъртна присъда в затвора и прави всичко възможно, за да се измъкне оттам, е действието на втората. При третата друг войник вече е изпълнил смъртната присъда, за да получи отпуска, да отиде при любимата си и да ѝ предложи брак. Оказва се, че убитият е близък на семейството на момичето. В последния епизод момиче узнава, че човекът, когото е мислило за свой чичо, всъщност е негов баща. Това е било необходимо, за да не може инакомислието на бащата да навреди на дъщеря му. Режисьорът разказва, че в Иран нерядко политическите затворници са осъждани на смърт, като наказанието се изпълнява от момчета, отбиващи военната си служба. Срещу това те получават няколко дни отпуска и парична награда. За повечето от тях примамката е достатъчна и те нямат угризения на съвестта заради извършеното убийство. Системата се разширява и обхваща все повече доброволци. „Ти можеш просто да кажеш „Не“ е ключова реплика за филма. Според Расулоф това е начинът за отхвърляне на репресивния режим. За съжаление т.нар. обикновени хора предпочитат да се впишат в системата, а не да я събарят.
Същото важи и за правенето на филми, разказа в Берлин продуцентът на „Няма зло“ Кавех Фарнам, който живее в Дубай. Независимите продукции не получават разрешение дори за затварянето на една улица за снимки, докато тези, които са финансирани от държавата, имат на разположение огромни бюджети. Естествено, повечето кинодейци предпочитат да работят в богатите продукции и съответно никога не казват „Не“ на ограниченията, идващи от цензурата.
„Няма зло“ вероятно ще има успешен фестивален живот. Дори и да не се знае личната история на режисьора, той е така добре направен, че би задържал вниманието на зрителя навсякъде по света. В Иран обаче ще се гледа на нелегални прожекции. Как при всички тези ограничения филмът е стигнал до „Берлинале“, остава тайна. Предполага се, че това е същият канал, който преди години фестивалът използва за връзка с Джафар Панахи. А официален Иран, от една страна, е доволен, че е представен в чужбина, от друга, прави всичко възможно, да ограничи силата на кинопосланията вътре в страната.
Ако „Няма зло“ не беше показан в последния ден на последната прожекция, журналистите биха приели с одобрение филма на Илайза Хитман „Никога, рядко, понякога, винаги“ да спечели най-голямата награда на фестивала. Творбата на Хитман взе следващия по значимост приз: Сребърна мечка – Голямата награда на журито. Но тъй като киното все пак не борави с точни мерки, не бих поставила единия по-високо от другия. „Никога, рядко, понякога, винаги“ си заслужава да бъде отличен, все едно как се нарича наградата. Историята е за 17-годишно момиче, което забременява нежелано и иска да направи аборт. Но в щата Пенсилвания в САЩ това е свързано с разрешение от родителите, а героинята не иска те да узнаят. Затова заедно с братовчедка си предприема пътуване до Ню Йорк, където се извършва медицинската интервенция. Във филма няма дълги и обяснителни диалози, разказът е дискретен, с полутонове, работи се предимно с едри планове, в които всичко се чете съвсем ясно. Има много тъга, без да избива в мелодраматизъм. Заглавието „Никога, рядко, понякога, винаги“ идва от отговорите, които момичето трябва да даде на въпросите на социалната работничка, въпроси, с които се отчита дали е било подложено на насилие.
„Жената, която бягаше“ на южнокорееца Хон Сан Су беше може би най-краткият в конкурса, само 77 минути. Но за това кратко време успя да каже много и Сребърната мечка за режисура не може да му бъде оспорена. Сюжетът: омъжена жена, чийто мъж е отишъл в командировка, използва времето, в което е сама, за да посети три свои приятелки, с които не се е виждала, откакто е сключила брак. Филмът се състои от три новелки – посещенията при трите жени. В живота на всяка от тях междувременно са настъпили промени. Раздели, разводи, нови гаджета… Жените седят на масата, ядат, пият и си говорят… за мъже. Нищо необичайно. Но заснето фино, с остроумен диалог, чувство за хумор и отлично актьорско присъствие. „Жената, която бягаше“ е 24-тият филм за 59-годишния Хон Сан Су. Главната женска роля се изпълнява от 38-годишната Ким Мин-хи. Познавачите съзряха в този филм отражение на техните лични отношения: през 2016 г. пуританите в родината им са развълнувани, че режисьорът и актрисата поддържат извънбрачна връзка, която те обявяват официално след две години на пресконференция. Миналата година съдът в Сеул отказва да даде развод на Хон Сан Су, тъй като двамата не са успели да се споразумеят за подялбата на имуществото. Оттогава Ким Мин-хи застава публично до режисьора само в качеството си на актриса във филмите му. Вероятно голяма част от диалозите се е родила именно в тази напрегната ситуация.
Приказка за любовта – така може да се определи немският филм „Удина“ на Кристиан Пецолд, за участието си в него Паула Беер получи Сребърна мечка за най-добра женска роля. Пецолд обяви, че това е първата част от трилогия, в която ще се занимава с образите от немския романтизъм. Ундина е нимфа или водна фея. А във филма героинята е историчка и екскурзоводка към Сената, която развежда гостите на града из миналото и плановете за бъдещето му. Ундина е изоставена от приятеля си, съдбата обаче я среща с нов мъж, който работи като водолаз. Страдаща от ревност заради старата си връзка, тя се впуска презглава в новата. Като нимфа Ундина заплашва мъжа, който си отива, със смърт. Постепенно обаче се научава не да убива от любов, а просто да обича. Какво е безусловната любов, пита филмът. Паула Беер не е непознато име за европейското кино. Снимала се е при Фолкер Шльондорф и Франсоа Озон. На фестивала във Венеция през 2016 г. получава награда Марчело Мастрояни за изгряваща звезда, има номинация и за Европейската филмова награда.
39-годишният Елио Джермано пък стана най-добър изпълнител на мъжка роля за филма Hidden Away. С предишна роля той има номинация за Европейската филмова награда, през 2008 г. е представен на Берлинале като „изгряваща звезда“ (секцията, в която тази година беше актрисата Мартина Апостолова). Две години по-късно вече има Златна палма за мъжка роля в Кан. Филмът, представен на „Берлинале“, разказва за живота на италианския художник Антонио Лигабуе (1899–1965). Роден от италианка в Швейцария, героят е отгледан от швейцарско семейство, с което го свързват едновременно любов и омраза. Поради лошите им отношения Антонио е върнат в Италия, където години наред живее в бедност на брега на реката По. Мъката си излива в рисунки. Талантът му бива открит и му се дава възможност да твори. Но психичните болести продължават да го съпътстват и художникът прекарва голяма част от живота си в психиатрични заведения.
Сребърната мечка за сценарий също беше за италианци – близнаците Дамяно и Фабио Д’Иноченцо и техния филм „Лоши истории“. Неизвестен разказвач намира дневника на момиче и използва написаното там, за да разкаже една „истинска история, която се опира на лъжи“. Драмата се разиграва в предградие на Рим, героите са две семейства със бащи садисти, безразлични майки и техните деца, страдащи от тези обстоятелства. Лошите им истории завършват с убийство и самоубийство.
Тъжен, но затова пък направен като комедия беше филмът, отличен със Сребърна мечка – Берлинале 70 на френските режисьори Беноа Дьолепин и Гюстав Керверн Delete History. До миналата година наградата се наричаше Алфред Бауер – на името на първия директор на фестивала. Медийни разкрия за нацисткото му минало обаче принудиха новите директори на „Берлинале“, холандката Мариете Рийзенбек и италианеца Карло Катриан, да го отстранят. Освен всичко друго за Алфред Бауер се твърди, че е участвал в комисията, която е определяла кои кинематографисти да бъдат изпратени на фронта и кои не. Директорите дадоха случая за изясняване на група историци и до тяхното произнасяне наградата ще бъде без името му. В случая с Бауер историята няма как да бъде изтрита, напротив, държи се фактите да бъдат изнесени на показ. Докато в Delete History, компютърен термин, героите много искат да не са направили това, което са направили, и да премахнат миналите си грешки офлайн, както това става онлайн. Те са от т.нар. малки хора от провинцията, които постепенно все повече падат в плен на страстите. Момче снима случайна жена в сексуална сцена и качва видеото в облак, след което започва да я изнудва за пари. За да се сдобие с тези пари, жената прави все повече глупости. Мъж се влюбва в женския глас, който му се обажда непрекъснато, за да му продава различни продукти. Оказва се, че гласът е на изкуствен интелект, не на човек. Третата героиня пък губи работата си в атомна централа, тъй като е допуснала грешка поради зависимостта си от гледане на сериали. Сега кара такси, но някой манипулира лайковете на клиентите и звездичките ѝ винаги са малко. Тримата се обединяват и тръгват на битка срещу врага, който обаче се оказва непобедим. Молят хакер да им помогне, но и той е безсилен срещу облака, където се съхранява порното. Филмът е комедия, този жанр рядко стига до селекция за фестивалите и още по-рядко получава награди. Но очевидно актуалната тема за безпомощността на малкия човек пред големите интернет концерни е убедила както селекционерите, така и журито, начело с Джеръми Айрънс, че филмът си заслужава да бъде отличен. На места актьорите залитат в характерното за комедията преиграване, но на други комичните сцени предизвикват искрен смях, като например иронизирането на „жълтите жилетки“. А стрелите на сатирата често са достатъчно остри и попадат право в целта.
Скандалът на „Берлинале“ (не може без такъв) бе прожектирането и отличаването на „Дау. Наташа“. „Дау“ е огромен проект, започнал преди почти десет години, режисьорски проведен от Иля Хржиновски и Екатерина Ертел. В Западна Украйна е построен град, там в продължение на години живеят стотици хора, които практикуват собствените си професии. Градът е точно копие на бита в Съветския съюз по времето на Сталин. Част от живота им е заснет от оператора Юрген Юргес (отличен на „Берлинале“), като от 700 часа материал режисьорите вече са направили 14 филма, 3 серии, възнамеряват да монтират още филми и да издадат книги. Скандалът идва от това, че някои от участничките, засега анонимно, обвиниха Хржиновски в авторитарност и че съзнателно ги е подтиквал към секс и насилие. Русия отказва разпространение на филма заради порнография. Проблемът му обаче не е сексът, а въпросът изкуство ли е пълното наподобяване на действителността. Тъй като миналото няма как да бъде заснето документално, то е възпроизведено така, че да се превърне в настояще за участниците. Хржиновски отхвърля сравненията с „Биг Брадър“, защото не е работил със скрита камера, тоест че се снима филм, е било ясно, просто хората е трябвало да повярват, че живеят в друга епоха с други обстоятелства. На екрана всичко изглежда учудващо достоверно и това действително е впечатляващо. Ако не знае историята на снимането, зрителят би се чудил какви са тия чудовищни способности за превъплъщение. Но извън това „Дау. Наташа“ не казва нищо ново за времето на Сталин, нищо, което да не сме видели във филмите, където репресивната система е представена с традиционни средства. Мащабен експеримент, който дори и да е делото на живота на Хржиновски, едва ли ще има значение за по-нататъшното развитие на киното.
Обогатяването на фестивала с повече експериментални филми е намерение, което заяви творческият директор Карло Катриан. За целта той създаде нова секция – „Сблъсъци“, която да включва естетически и структурно по-смели творби. За съжаление поради недоброто програмиране повечето прожекции съвпадаха с тези на конкурса, така че филмите от новата програма бяха оценени от малцина. Иначе извън основното състезание „Берлинале“ става все по-необозрим и необхватен. Ако човек реши да изгледа по един филм на ден от програмата, ще му е нужна почти цяла година, като евентуално по Коледа може да си отдъхне, за да събере сили за следващото издание.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук