Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

Тези слова излизат от аленочервените устни под прихлупената черна шапка на Сали Боулз – героинята от безсмъртния мюзикъл „Кабаре“. Те обаче биха могли да опишат и бурния път на кабарето в живота и изкуството от края на XIX в. до средата на ХХ в. – период, в който обществото многократно си дава сметка, че старите му дрехи и представи за света са отеснели, и трескаво се опитва да ги прекрои. Нощният клуб и вариетето се превръщат в нещо като дом за душата – място, където тя ще открие, ако не сурова истина, поне прелъстителна красота. В приглушената светлина на сепаретата и в лилавата мъгла на еуфорията желано и реално се смесват в нещо противоречиво и неопределимо – едновременно пагубно и авангардно.

Изложбата във Виена представя десетина от най-бляскавите кабарета от този период – от Ню Йорк до Техеран, Париж, Мексико Сити, Берлин, Виена, Лондон и Ибадан. Под техните неонови светлини идеи обменят художници, архитекти, поети, музиканти и танцьори. Експозицията разказва за тези алтернативни пространства за изява на артисти, които не се вписват в утвърдените културни норми. Това е територия, в която експериментът се превръща в правило, а екстравагантността – в нещо привично.
И разбира се, всичко започва от Париж.

„Ша Ноар и Фоли Берже“

През 1881 г. „Черната котка“ се появява в сърцето на Париж и веднага става любимо място на градската бохема. Мрачните салони на кабарето безстрашно съчетават неоготика с японски миниатюри и рисунки на съвременни автори. Поради внушителния брой и разнообразието от картини посетителите наричат клуба „Лувърът на Монмартър“. Тук се четат стихове, разказват се фантасмагории, пеят се сатирични песни, водят се политически дебати. Но черешката на тази интелектуална торта е театърът на сенките в акомпанимент на жива музика. Представленията на третия етаж се превръщат в нещо като аперитив към появилото се малко по-късно всеобщо страстно забавление – нямото кино.

По същото време недалеч от Chat Noir американката Лои Фулър побърква мъжките умове (и не само тях) на сцената на Folies Berger. Тя изпълнява своя „Танц на серпентината“, обгърната с пластове коприна, които движи около себе си с помощта на пръчки. Ефектът се засилва от сложна система от люкове, които пускат топъл въздух, както и множество разноцветни светлини. Сред почитателите на Лои са Анатол Франс, Огюст Роден, Александър Дюма-син и дори Мария Кюри. Тулуз Лотрек прави серия от литографии на нейни изпълнения, а Маларме ги описва като „едновременно артистично опиянение и индустриално постижение“.

Ефектът е поразителен и заразителен. Няколко години по-късно, през 1907 г., отваря врати и най-известното виенско кабаре „Фледермаус“. Клубът се намира в непретенциозно и мрачно подземие на жилищна сграда на „Кертнерщрасе“, но е една от най-елегантните и любими рожби на виенския сецесион. Редица значими имена от това артистично движение вграждат сенките си в неговия дизайн. Главният архитект Йозеф Хофман изпипва всичко с ювелирна прецизност – като се започне от 7000-те керамични плочки, с които е декориран барът, и се стигне до пепелниците и сребърните карфици, които носят сервитьорите.

„Прилепът” (Fledermaus), подобно на „Черната котка“, приютява авангардни за времето си представления – сатирични пиеси, предизвикателни танци и специално изработени екстравагантни костюми, които дефинират по нов начин женствеността. Звездата на заведението, Мис Макара, не страда от излишна свенливост. Нейният „Гротесков танц“ и „Индийски танц“ по музика на Жорж Бизе едновременно шокира и очарова посетителите, точно както и късата ѝ прическа тип „каре“. 

Не след дълго примерът на „Прилепът“ и „Черната котка“ е последван отвъд Ламанша. „Пещерата на златния телец“ отваря гостоприемно утробата си в Лондон през 1912 г. 

В своя манифест „първото и единствено артистично кабаре в Англия“ обещава „лудуване, за което няма полунощ“. Програмата включва китайски театър на сенките, гръцко сиртаки, цигански песни и за ужас на всички матрони, които едва са се съвзели от дързостта на полката – демонстрации на аржентинско танго. Във фоайето стои предизвикателно изправена емблемата на клуба – библейският символ на идолопоклонството и езичеството. Както всичко друго в кабарето, скулптурата е израз на някаква примитивна свобода – тръпка за лондонската аудитория в зенита на Британската империя. Клубът се ползва с безпрецедентна популярност, но финансово едва свързва двата края. Две години по-късно е закрит, като голяма част от артистите никога не получават хонорарите си.

Както често се случва обаче – когато една врата се затваря, друга се отваря. През 1916 г. това са вратите на най-политизираното кабаре в Цюрих. 

Кабаре „Волтер“

Заведението просъществува само няколко месеца – от февруари до юли, но оставя бляскава следа в историята на изкуството. Днес то се счита за родилен дом на дадаизма. Животът му съвпада с този на най-дългото сражение по време на Първата световна война – битката при Вердюн. И докато на някoлкостотин километра „месомелачката“ поглъща 1 милион души, в кафенето в неутрална Швейцария се стичат интелектуалци от целия континент, предпочели изгнанието пред бруталността и насилието. Кабаре „Волтер“ събира творческа енергия, която упорито се противопоставя на безумието на войната, и в това отношение е нещо като прадядо на фестивала в Уудсток. По стените му са наредени картини на Пикасо, Модиляни, Кандински, Маке, Паул Клее и Макс Ернст, но за разлика от другите кабарета, в неговия салон хуморът е заменен от фарс, романсът – от антивоенни песни, а фокстротът – от пантомима на ужаса.

Животът обаче има тази особеност, че винаги продължава – настоящето е само имагинерна линия, разделяща миналото от бъдещето. Времето е движение, а статиката е илюзия. С тези свои идеи италианският футуризъм излиза на европейска сцена и през 1921–1922 г. вдъхновява създаването на двата най-известни нощни клуба в Рим.

„Бал Тик Так“ и „Кабаре дел Диаволо“.

В своя манифест „Футуристична реконструкция на вселената“ италианските художници Джакомо Бала и Фортунато Деперо настояват всяка форма на изкуство да отразява настъпващата ера на скоростта и автоматиката – независимо дали става въпрос за картини, мода, мебели, играчки, или театър. Затова, когато Бала е натоварен с цялостния дизайн на кабарето „Бал Тик Так“, той решава, че това е големият му шанс да материализира своите идеи. В резултат интериорът на кабарето е боядисан от пода до тавана в ярки геометрични фигури, които се преплитат, огъват, притискат и разделят. Както пише един посетител от онова време – „Цветовете бяха безмилостно ярки, а самите стени сякаш танцуваха“. (Подобна игра с геометрията в триизмерно пространство се появява и в интериора на най-екстравагантното кабаре в Страсбург –Кафе „Л’Обет“). „Бал Тик Так“ от своя страна е нощният клуб, в който за първи път в Италия започва да се свири американски джаз.

Само на няколко преки от него съмишленикът на Бала – Деперо, започва работа върху „Кабарето на дявола“. Той го проектира изцяло като препратка към „Божествена комедия“ на Данте. На най-горния етаж се намира Раят – целият в синьо и светлина. Под него е Чистилището. Върху зелените му стени вървят процесии от ангели и сърцераздирателни човешки души. Най-долу, в подземието, е Адът, където огромен стенопис показва съпротивата на прокълнатите срещу дяволите. Върху визитната картичка на клуба е изписано мотото на заведението „Вървете по дяволите“.

Ето така, стъпка по стъпка и артист след артист, кабарето завладява нови географски и арт територии на Стария континент и в Новия свят. В Берлин по времето на Ваймарската република то е нещо като хоспис в общество, което преживява травмата от войната, загубата на илюзии, хиперинфлацията, безработицата, политическите убийства. В Ню Йорк във време на унизителна сегрегация на сцената на „Котън Клъб“ изгряват звездите на Ела и Луис, на Дюк Елингтън и Били Холидей. По същото време в Мексико Сити се появява „Кафе де Надие“, което става щабквартира на лявото движение "¡30-30!". То заимства името си от пушката „Уинчестър“ 30-30 и цели да доближи изкуството до масите, като организира множество импровизирани изложби. Подобна е артистичната платформа и на появилите се по-късно през 60-те клубове Mbari Mbayo в Ошогбо (Нигерия) и Rasht 29 в Техеран (Иран).

Постепенно артистичната енергия започва да открива нови ниши за изява и от локомотив кабарето се превръща в един от многото вагони, доставящи едновременно забавления и арт провокации. То губи битката с появилите се нови медии. Както американският телевизионен сценарист Лари Гелбърт обобщава: „Ако кабарето умря, то телевизионната кутия е ковчегът, в който го положихме“. От своя страна Елтън Джон оприличава кабарето на гробище за музиканти и признава, че го намира за толкова депресиращо, че по-скоро би умрял, отколкото да работи в него.

В крайна сметка, Сали Боулз e може би права, когато пее, че всички обичат победителя – Everybody loves the winner.