Художникът във Флоренция и Рим
„Рафаело разгръща силата си като момче чудо във Флоренция, но изгражда себе си като художник във Вечния град.“. Текстовете на известния италиански изкуствовед, който оглавява Международния комитет за честванията на Рафаело, са публикувани през февруари 2020 г. в сп. Bell’Italia.
Рафаело в града на изкуствата (1504–l508 г.)
През 1504 г. 21-годишният Рафаело е във Флоренция. Независимо че е млад, вече е признат и ценен. В Урбино, Перуджа и Чита ди Кастело си е спечелил солидна репутация, но идва моментът да се откъсне от покровителството на Перуджа и да си опита късмета в града на изкуствата. Идва във Флоренция с препоръчително писмо до управителя на града Пиеро Содерини. Някои оспорват автентичността му, но сигурното е, че младият художник пристига в столицата на Тоскана въз основа на натрупания си престиж.
Флоренция в периода на неговия престой (1504–1508) е наистина „световна школа“, както казва Бенвенуто Челини. Микеланджело току-що е поставил на площада на Синьорията своя Давид. Леонардо („Битката при Ангиари“) и Микеланджело („Битката при Кашина“) се съревновават в Залата на петстотинте в Палацо Векио, където рисуват тези две военни битки на Флорентинската република.
Благодарение на изключителната си способност да се прикрива, придобита от най-ранните му години, Рафаело наблюдава Микеланджело и Леонардо, Мазачо и Донатело, както и предшествениците им от „Школата на Сан Марко“ Фра Беато Анджелико и Фра Бартоломео. Както казва Вазари, във Флоренция Рафаело изучава старите и новите майстори, взима от всички най-доброто и обогатява историята на изкуството.
Неговите най-добри клиенти са сред богатите и културни семейства на градския елит – Дони, Деи, Нази, Каниджани, които му поръчват портрети и картини за лично ползване. Това е периодът на портретите на Аньоло Дони и на Мадалена Строци (Уфици) – най-известната брачна двойка на века, същите, за които Микеланджело прави „Тондо Дони“ („Светото семейство“, „Уфици“). Рафаело поставя портретираните в светлина на фона на пейзаж с високо небе и облаци, потопени в синева, в безкрайно далечни перспективи, улавящи всяка тръпка на необятното. Почитта към „Мона Лиза“ на Леонардо се вижда в позата на Мадалена Строци.
Други известни картини от флорентинския период на Рафаело са „Портрет на бременна жена“ (Палацо Пити), „Млада жена с еднорог“ (галерия „Боргезе“, Рим). Преобладават обаче картините с църковни сюжети и Мадоните, които изпълват този щастлив период в творчеството му.
Мадоните му са образцови и пословични. И днес за някоя хубава жена се казва „красива като мадона на Рафаело“. Ето шедьоврите от флорентинския му период: „Мадоната с щиглеца“ („Уфици“), наречена така, защото малкият Иисус гали щиглец, даден му от малкия св. Йоан Кръстител, чиито червени пера предизвестяват Христовите страсти и смърт. „Светото семейство Каниджани“ (Старата пинакотека, Мюнхен) е изящна почит към пирамидалните композиции на Леонардо. „Светото семейство“ („Прадо“) и „Малката Мадона“ (Палацо Пити), обречена да се превърне в един от най-популярните символи на благочестивост в света. „Мадоната с балдахина“ (Палацо Пити), създадена за фамилията Деи и тяхната капела в църквата „Санто Спирито“, е единствената творба, предназначена за широката публика, която Рафаело създава във Флоренция. В навечерието на заминаването си за Рим художникът я оставя на държавата, както свидетелства Вазари, „в много добре завършен проект“.
През 1508 г. Рафаело напуска Флоренция заради Рим, града, в който ще живее 12 години и където ще изгради съдбата си. Защото не би съществувал Рафаело без Рим. Във Вечния град израства и се оформя голямото изкуство на неговата зрялост.
Апотеозът на папските дворци (1508–1520 г.)
Папа Юлий II дела Ровере, за когото се е смятало, че обича повече политиката, дипломацията и войната от изкуството, извиква при себе си през 1508 г. двама художници. Единият е млад мъж на 33 години – Микеланджело Буонароти от Флоренция, на когото поръчва да изрисува тавана на Сикстина, главната капела на Католическата църква; другият е едно 25-годишно момче, Рафаело от Урбино, когото назначава да изпише стените на частния му апартамент в Апостолическия дворец. През 1508 г. Юлий II поставя основите на великата история на изкуството от следващите години и векове. Възможно е Рафаело да е бил представен на папата от своя съгражданин Донато Браманте, архитект проектант на новата базилика „Свети Петър“. Той няма нужда от специални препоръки. Предшестван е от славата на флорентинските си успехи. Всички в Рим знаят, че това момче е чудо и удивление за света.
Така започва начинанието на Рафаело в залите, продължило до края на краткия му живот. Първият му стенопис, създаден между 1508 и 1511 г., е в Залата на подписването, където е частната библиотека на папата. Към тематиката на фреските (теология, философия, право, естетика) би трябвало да си представим съответните тематични книги. Можем да кажем, че в своята цялост фреските в Залата на подписването са шедьовър на културната католическа антропология. Върху стените се разгръща гениална идея, която би могла да бъде обобщена така: основното задължение на човека е познанието, показано в „Атинската школа“. В широко архитектурно пространство, напомнящо новия „Свети Петър“, проектиран по същото време от Браманте, около философите Платон и Аристотел са се събрали представители на идеалистическата и експерименталната философия, учени от древността: Сократ, киникът Диоген, атеистът Епикур, математикът Евклид, Питагор, астрономът Птоломей. На образа на „самотния мислител“ – гръцкия философ Хераклит – Рафаело придава чертите на Микеланджело. Фигурата не съществува в предварителните рисунки за фреската, съхранявани в Амброзианската библиотека в Милано. През 1511 г. таванът на Сикстинската капела е частично видим, затова хипотезата за образа на „съперника“ Микеланджело, нарисуван от Рафаело, е твърде вероятна.
Декорацията на Залата на подписването се допълва с представяне по стените на правните институции, регулиращи обществото, и с честването на поезията – в „Парнас“ Аполон, заобиколен от музите, е събрал велики поети от Античността и съвременността. Така се затваря кръгът на човешката съдба, разделена между познанието и Откровението, между спазването на законите и утехата на поезията.
През следващите години (между 1512 и 1514 г.) Рафаело рисува Залата на Хелиодор, предназначена за аудиенциите на папата. Стенописите представят намесата на Бога в защита на Неговата църква. Всемогъщият изгонва от храма в Йерусалим безславния крадец Хелиодор, освобождава свети Петър от затвора, спира Атила пред вратите на Рим. Папата е учредил празника Тяло Христово. Поради което присъства и чудото в Болсена[1], случило се векове по-рано.
През този период Рафаело открива цвета, вероятно повлиян от Себастиано дел Пиомбо и Лоренцо Лото, живеещи в онези години в Рим. Създадено още преди Караваджо, „Избавлението на свети Петър“ (стенопис от Залата на Хелиодор) е първата истинска нощна картина в историята на модерната живопис.
През 1513 г. папа Юлий II умира и на негово място идва Лъв Х, син на Лоренцо Великолепния. Това обяснява защо след епизода на срещата с Атила лицето на нарисувания папа на историческите сцени в залите е това на Лъв Х.
Рафаело вече е затрупан от безброй ангажименти, търсен е от именити личности на епохата. Той е все по-малко независим художник и все повече – собственик на ателие, в което работят учениците му. Те разпространяват в Рим и Италия изкуството му. Между тях са Джулио Романо и Джанфранческо Пени.
Последната зала е тази на Константин Велики, където стенописи, подобни на гоблени, отбелязват историческия триумф на Католическата църква. Константин, след като вижда в небето голям кръст, побеждава своя враг Максенций и покръстен от папа Силвестър, предава Рим на папата. Лъв Х поръчва проекта на Рафаело, който започва да работи над него през пролетта на 1519 г. Следващата година обаче умира и едва през 1525 г., вече при папа Климент VII, стенописите са завършени от учениците му.
В служба на двама папи, назначен за архитект на базиликата „Свети Петър“ и отговорен за паметниците от Античността, Рафаело предлага на Рим своята гениалност в продължение на 12 години. Той умира след „продължителна температура“ на Разпети петък – 6 април 1520 г., на 37-ия си рождения си ден. Градът е потресен. Художникът като че ли е предусещал, че ще живее кратко, така преизпълнени с труд и успехи са малкото години на славната му младост. Подпомогнат от свои ученици, той прави голямата лоджия на Апостолическия дворец. По тавана преминават последователно 52 религиозни сцени – така наречената Библия на Рафаело, въплъщение в образи на най-известните и популярни църковни текстове. В същата тази 1519 г. той прави серия от гоблени, предназначени за стените на Сикстинската капела.
Това са и години на трескава работа за знатни клиенти – богатия банкер Агостино Киджи (стенописите на вила „Фарнезина“, капела „Киджи“ в църквата „Санта Мария дела Паче“ в Рим) и за кардинал Довици Бибиена.
От ателието на Рафаело излизат известни църковни композиции – „Мадона Фолиньо“ (Пинакотеката на Ватикана) и „Сикстинската мадона“ (Дрезден), както и портрети на изтъкнати личности на века – „Портрет на папа Юлий II“ (Националната галерия в Лондон), „Портрет на Биндо Алтовити“ (Националната галерия във Вашингтон), „Портрет на Балдасаре Кастильоне“ (Лувъра). Многобройни са картините, създадени в първите десет години на XVI в. в ателието на Рафаело от него и следовниците му: „Мадона дел импената“ (Палацо Пити, Флоренция), „Отиване към Голгота“ и „Светото семейство с агнеца“ („Прадо“), „Светото семейство“ и „Архангел Михаил побеждава дявола“ (Лувъра). Последният шедьовър на Рафаело, връх на живописната му продукция, е „Преображение Христово“ (Пинакотеката на Ватикана). Вазари пише, че художникът работи над нея по време на болестта си и че последните мазки били за лика на Христос.
Погребението на Рафаело е в Пантеона на Рим, като зад неговото тяло е поставено „Преображение Христово“, така че, гледайки, както пише Вазари, „мъртвото тяло редом до живото“, никой да не успее да сдържи сълзите си. Рафаело е поставен в античен мраморен саркофаг, върху който неговият приятел поетът Пиетро Бембо изписва на латински забележителните строфи: Ille hic est Raphael timuit quo sospite vinci rerum magna parens et morienti mori: „Тук лежи онзи Рафаело, от когото, докато дишаше, Природата се боеше, че ще бъде победена, и сякаш умря заедно с него“. Прекрасни стихове, които елегантно и великолепно обобщават съдбата на един творец, за когото съвременниците му са вярвали, а и ние продължаваме да вярваме, че е най-големият художник на всички времена.
Превод от италиански Соня Александрова
[1] Официално празникът е въведен през 1264 г. от папа Урбан ІV след чудото със св. Причастие в Болсена. Когато свещеникът в тамошния храм вдигнал хостията, от нея потекли капки кръв. Б.р.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук