Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Имате огромен опит в превода – на философски, но и на художествени текстове: от Платон, Плотин и Аристотел, през Тома от Аквино и Майстер Екхарт до Братя Грим, Хайдегер и португалска поезия… Как определяте себе си като преводач? Като пазител на чистия текст или като съмишленик на читателя? Коя от двете позиции припознавате повече?

Не мисля, че това е реална дилема. Важното е преводачът да съзнава себе си като служител. Както на оригиналния текст, така и на читателя. И подобно на добрия служител, да не натрапва себе си, да остане дискретно присъстващ. Наистина, напълно „чистият“ превод е илюзия, всеки превод е и интерпретация. Затова и пледирам не за отсъствие на преводача, а за дискретното му присъствие. Това предполага определен етос, етоса на смирението. Самовлюбеният горделивец няма как да е и почтен преводач. А той и трудно би се захванал с подобно занимание.

Какво е за вас преводът? Имате ли своя дефиниция? Стояла ли е пред вас дилемата между по-свободния превод и буквалното възпроизвеждане на оригинала?

Не, въпреки че като философ съм като че ли длъжен да имам дефинитивно определение за превода, нямам такова. Задоволявам се с общото и по-скоро интуитивно разбиране. Що се отнася до споменатата дилема, то първоначално – от респект към класическите езици и техните стожери – много внимавах да не пропусна някоя вметната дума. Сега за мен е далеч по-съществено текстът да прозвучи – именно да прозвучи, такава да е мелодията му – все едно е написан на български. Изобщо прекомерният буквализъм ми се струва да е „детската болест“ на преводача. Зрелостта е в съхраняването на баланса между коректното предаване на оригинала и пълноценното експлоатиране на възможностите на българския език.

След хилядите преведени от вас страници наясно ли сте откъде извира това тайнствено, но дълбоко желание да превеждаш? И каква е ролята на превода в българската култура?

Мержелее ми се думата „мисия“, ако не е претенциозно. Във всеки случай преводът не е меркантилно начинание. Преводите у нас се заплащат повече от скромно. А поне непрофесионални преводачи като нас превеждахме и изобщо без заплащане. Мотив едва ли е и популярността. Кой наистина извън тесния кръг на познавачите би споменал името на гениалния преводач на Кант проф. Цеко Торбов? Мотив няма как да е и подхранването на личното самочувствие. Защото обикновено в отпечатания текст непременно откриваш грешки или неточности. Не е и благодарността на читателите, защото всеки превод може да бъде оспорен и фразата „аз бих го превел другояче“ е стандартна в кръчмарските обсъждания. Така чрез апофатичната редукция стигаме все пак до усещането за мисия или, казано по-малко патетично, за дълг. Ако аз съм донякъде предразположен за този пренос, ако имам познания за езика и обсъждания в текста проблем, мой дълг е да сведа съответното произведение до хора, които не владеят езика, на който то е написано. Понякога прочее преводачът може да бъде разколебан относно ползата от своя труд. Защото който се интересува сериозно например от Тома от Аквино, ще работи с оригиналния латински текст, а просто любознателният читател няма да вникне в детайлите на томисткото мислене, ами ще остане извън научното тълкуване на творчеството на „Ангелския учител“. Опитвам се да не се поддавам на тази съблазън, да не допускам подобни мисли да ме разколебават. Именно защото нашата национална култура има необходимостта от натрупването на значим литературен фонд, включващ най-добрите произведения на световната литература, история, философия, богословие и т.н. Присъствието на шедьоврите на човешкото духовно творчество задава мярата, спрямо която се измерват и нашите „местни“ постижения. И аз често си казвам: Нека имаме този автор или това съчинение, читателят ще се появи, защото читателят се култивира, изгражда се – и тогава нека му осигурим минималния ресурс за това изграждане.

Имате ли свои преводачески правила? Какви са съветите ви към по-младите?

Преди години редактирах превод на две мои студентки и тъй като представеният от тях текст се нуждаеше от сериозна редакция, формулирах – наполовина на шега, наполовина сериозно – десетина правила, от които за жалост си спомням само две. Първото гласеше: Преводачът може да преведе дадена фраза погрешно, но е длъжен да може да каже какво означава предложеното от него решение. Второто беше: Преводачът не допуска в себе си мисълта „аз да го преведа как да е, пък после Цочо ще го оправи“. Впрочем много скоро и двете момичета преведоха значими текстове от Средновековието, без да е необходима моята намеса. Избягвам да давам съвети, а когато инициативата идва от младите, тоест когато те искат съвет, предпочитам да разгледаме конкретния случай, а не да търсим някакъв методологически принцип. С някаква степен на увереност мога да констатирам, че се ражда поколение с огромен преводачески заряд, по-задълбочено и по-систематично образовано в сравнение с нас, поколение, в повечето случаи с основателно самочувствие, което няма нужда от нашите наставления.

Кои са големите клопки на превода? Съжалявате ли със задна дата за свои преводачески прегрешения?

Клопките са буквално на всяка крачка, още повече че нерядко един или друг проблем не е тематизиран в нашето литературно наследство и затова не е изработено терминологично строго определено понятие. И преводачът става по неволя своего рода езиков законодател. А тази му функция е натоварена с допълнителна отговорност, тъй като въведената в употреба дума трябва удобно да бъде наместена сред останалите използвани думи, да прозвучи като дума от същия жаргон. В минути на униние съм упреквал самия себе си, задето при превода на „Сума на теологията“ например не изписвах вече терминализираните и добили валидност във философските текстове латински названия, а търсех адекватно съответствие на български. И съм се питал дали избраната стратегия на повсеместното „побългаряване“ е основателна, да не говорим, че е далеч по-трудна за осъществяване. Можех да си опростя работата, като нарека хабитуса просто „хабитус“, а не използвам израза „предразположение“, който израз се нуждае от специално обяснение, за да бъде отстранен от него пластът на всекидневната, простолюдната, битовата му употреба и той стане философски термин. Що се отнася до грешките, аз естествено съм допускал такива. Казано на шега, след като свети Йероним, комуто Светият Дух диктувал превода на Библията, е допускал грешки, няма как да има безгрешен превод и неукорими преводачи. Тук отново опираме до етоса на смирението и до понятието „служене“.

Пол Рикьор твърди, че в „превода се крие някаква дълбока скръб, защото съвършеният превод е непостижим и преводачът винаги е обречен да се откаже от този свой идеал“. Позната ли ви е „меланхолията на преводача“?

Да, доколкото все пак стремежът към съвършенство е хоризонтът на всяко човешко творчество. Но в случая с превода трябва да мислим по-хладнокръвно и не чак толкова драматично. При този „пренос“ от език в език преиначаването е неизбежно, то трябва да бъде калкулирано в работата на преводача. Умно е да удържаме в себе си съзнанието за недостижимостта на идеала и да се стараем да не правим твърде груби грешки от типа на анекдотичния случай с оня, който превел твърдението, че Ханибал преминал Алпите tanta diligentia (с изключителна ловкост или умение), по начин, че картагенският военачалник го сторил „с дилижанса на леля си“. Аз самият преведох ключовото за Майстер Екхарт твърдение esse est Deus като „Бог е битието“, изхождайки от предпоставката, че строго логически „Бог“ в своята уникалност не може да е предикат. Редакторът Георги Каприев прие безропотно този превод и едва години по-късно във второто издание коригирахме фразата като „битието е Бог“, така че вече стават ясни неприятностите на прочутия доминиканец във връзка с вменявания му пантеизъм.

Кои са големите преводи, които са ви вдъхновявали? И съответно – кои са учителите ви в полето на превода?

Нямам учители в буквалния смисъл на думата, нито „парадигмални“ преводи. Но като че най-много съм научил от Анна Николова. Тя беше строг редактор на един от първите мои преводи, но съм се учил и от преводите ѝ на Сенека и св. Августин. По-специално в областта на философията през последните години се утвърдиха – след Цеко Торбов и Генчо Дончев – наистина добри преводачи, като Христо Тодоров, Димитър Зашев, Димитър Денков, Иванка Райнова, Стилян Йотов, Георги Каприев, Владимир Градев, Димка и Николай Гочеви, Иван Христов, за да спомена само някои имена с извинение към онези, които неволно пропускам. Извън тесния ми професионален кръг бих назовал Богдан Богданов, Александър Шурбанов, Стоян Атанасов, Борис Парашкевов, и още Иглика Василева, Кирил Кадийски и колко много други…

Наскоро завършихте превода си на една от основополагащите философски творби на ХХ в. – „Битие и време“ на Мартин Хайдегер. Как се справихте с „подмолите“ на Хайдегеровия език, с тази мисъл, дълбоко прорастваща в езика?

Случаят е малко по-особен. Това основно съчинение на Хайдегер е вече превеждано от един изключителен ерудит, задълбочен познавач на идеите на немския екзистенциалист и човек с изтънчено чувство за езика – Димитър Зашев. Моето начинание има за цел по-добрата четимост на този наистина сложен и криещ всевъзможни смислови „подмоли“ текст. Това беше едно едновременно мъчително и сладостно промъкване сред „езикови игри“ със сложни и понякога противоречиви правила.

Коя е пресечната точка между превода на философия и превода на поезия? Хайдегер например смята, че „високата поезия“ на Целан е непреводима на чужд език и е достъпна само за тълкувание. Има ли предел пред превода?

Всяка човешка дейност е обусловена от някакви условия, безусловно е единствено Божието creatio ex nihilo. Следователно и преводът има предел, езиков, но и смислов. Различни са целите на автора, контекстът на написаното, социалният статус на слушателя, неговата образованост, нравственият му строй и т.н. Ще повторя: не бива да окръжаваме тази човешка дейност с ореола на едно особено мъченичество, да героизираме преодоляването на трудностите при превода. Преводачът не бива да занимава читателя с проблемите си. Като дискретен слуга той трябва да поднесе приготвеното духовно ястие и да се оттегли. Неговата награда може да бъде самото докосване до „вкусния“ текст, в който идеите са облечени в одеждите на поетичния изказ, а поезията е ангажирана с всъщност най-важния екзистенциален въпрос „откъде идваме, какво сме, накъде отиваме“.

Въпросите зададе Тони Николов

Проф. Цочо Бояджиев (род. 1951 г.) е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Дълги години преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите: „Неписаното учение на Платон“ (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм“ (1988), „Античната философия като феномен на културата“ (1990), „Августин и Декарт“ (1992), „Философия на Европейското средновековие“ (1994), „Кръговрат на духа“ (1998), „Нощта през Средновековието“ (2000). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин, Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Лоренцо Вала, Братя Грим, Мартин Хайдегер, на съвременна португалска поезия и др. Изявен фотограф, автор на изследването „Философия на фотографията“ (2014).