Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

„Париж е специално, вдъхновяващо място за Кристо. Любовта му към града е запечатала огромните сили на младостта, творческото съзряване и любовта. Още в първите писма до брат си Анани от 1958 г. Кристо му пише: „Иска ми се да крещя и да викам. Paris, това е най-живият град на света и цялата красота и хубост на света се е събрала тука“. Изложбата „Кристо и Жан-Клод. Париж!“ продължава в Центъра „Жорж Помпиду“ до 19 октомври 2020 г.

Не мога да си представя, че заставам пред паметна плоча, на която е изписано името Кристо, а под него – две дати, разделени с тире. Той вярваше, че светът и животът са нещо голямо, цяло и великолепно. Учеше ни, че всяко мигновение е неповторимо. Не знам вярваше ли в Твореца, но зная, че говореше и живееше като истински творец, изпратен на земята, за да я прави едно по-вълнуващо и красиво място. „Цял живот съм се стремял да бъда артист“ – казваше Кристо. Правеше го с любов, увереност и размах. Когато искам да се поклоня пред Кристо, ще притворя очи и ще обърна лице към слънцето, ще се зарадвам на свежия въздух, на докосването на вятъра, на шумоленето на вълните. Виждах Кристо да прави точно така през 2015 г., докато гледаше водите на Изео и си представяше все още непостроените „Плаващи кейове“. Ще си помечтая и аз да видя през 2021 г. „опакованата Триумфална арка“ в Париж.

Взирам се в подготвителните рисунки на Кристо за Арката. Масивният силует на монумента, обвит със сребристосиня материя, се извисява над булевардите, над сградите и короните на дърветата и се откроява на фона на парижкото небе. Яркочервени въжета я обрамчват и подчертават геометричните ѝ форми. Представям си как вятърът внезапно погалва плата и достолепния паметник оживява. Светлините и сенките по драперията се раздвижват, чертаят нови форми. Силуетът изглежда ту светъл, лек и ефирен, ту застрашителен и драматичен. Цветовете се променят с преминаването на всеки облак, гледката е различна всяка секунда. Този ефект ме е поразявал, докато наблюдавах предишни проекти на Кристо и Жан-Клод – „Портите“ в Сентръл Парк, „Плаващите кейове“, Мастабата в Лондон. Те изглеждаха като оживели картини на художника, които започват свое собствено изумително битие сред града или природата.

С щедростта на таланта си Кристо завеща на своите съмишленици, с които работи рамо до рамо, да продължат започнатото и да реализират „опакованата Триумфална арка“. Френската държава даде ясен знак, че с това „ще върнат малко от огромната любов, която Кристо изпитваше към Париж“, както написа Филип Белавал, директор на Центъра за националните паметници.

Зная, че Париж е специално, вдъхновяващо място за Кристо. Любовта му към града е запечатала огромните сили на младостта, творческото съзряване и любовта. Още в първите писма до брат си Анани от 1958 г., когато пристига в града, Кристо му пише: „Иска ми се да крещя и да викам. Paris, това е най-живият град на света и цялата красота и хубост на света се е събрала тука. Вие няма да ми се сърдите, но Paris, Paris е безумен. Всеки ден е по-хубав и по хубав, това е нещо неземно, някакво безкрайно очарование. Сега идва пролетта. А пролетта в Paris е най-голямата радост. Независимо от всичко, тука може би има най-хубавата светлина на света, всякога – и в облачно, и в слънчево време“. Какво повече трябва на твореца освен свобода, светлина и вяра в себе си. Със слаба фигура, но устремен поглед, той търпи лишения, но гледа напред. Като с магнит привлича генералската дъщеря Жан-Клод. Привързва я към себе си така, че тя е готова да го следва във всичко.

Представям си как младият Кристо минава всеки ден покрай Триумфалната арка. Живее наблизо, в малка таванска стая, но амбициите му са големи. Вижда паметника във въображението си като част от свое произведение, включва Арката в своите първи колажи за опаковани сгради. Дръзко е, че мечтае да я направи част от все още прохождащото си изкуство. Но Кристо е дързък. Затова френският президент Макрон го нарече „поет на пространството“.

Изложбата в Бобур. Кристо и Жан-Клод отново в Париж

Изложбата в парижкия център „Жорж Помпиду“, която продължава до 19 октомври тази година, ясно показва как художникът имигрант Христо Явашев се превръща в известния на цял свят Кристо. Виждат се първите му търсения, как набира сила и растат вдъхновението и мащабът му, как става все по-здрава спойката с партньорката му Жан-Клод и прераства в творческа връзка. Когато напуска България на 21 години, Христо е усвоил до съвършенство зададената рамка на тоталитарното художествено образование. Попада в света навън, вижда, че рамката на изкуството е само въображението на артиста. Работите на Кристо в Бобур разкриват как Париж отключва неговия порив да бъде различен, да намери своя почерк, да прави „свои“ неща. Той се измъчва дори когато рисува портрети по поръчка, за да се издържа. Това е поредно ограничение на устрема му да твори. Вероятно така се ражда опакованият портрет на Жан-Клод. Зеленооката млада дама разпалва струни в сърцето му, събужда в него емоция и перфектното изображение на лицето ѝ върху платното се оказва недостатъчно, за да бъде завършено произведението. И сега в „Помпиду“ замечтаният поглед на спътницата на Кристо ни гледа през прозирен найлонов воал. Гледа ни отдалеч и предизвиква особения копнеж, с който примамват недостъпните неща.

За първи път изпитах върху себе си магнетизма на ранните произведения на Кристо, създадени в Париж, докато го очаквах за първата ни среща-интервю. Погледът ми беше неустоимо привлечен от опакования телефон на стената, аранжираните на постамент консервни кутии, голям пакет от тъмен брезент, пристегнат с въже, издължен обект, приличен на клон в светла обвивка, под стъклен похлупак. Те стояха там, предмети, лишени от своята някогашна функция, но пренасяха в стаята времето и младостта на Кристо. Изследвах ги и те ми разказваха истории. За младия Кристо в ателието в Париж, сред множество изпразнени железни контейнери от бои, работещ трескаво до късно през нощта. Виждах как ги обработва по различен начин, запечатва ги със смес от лак и пясък, завързва ги с канап, оглежда ги, нарежда ги, разваля, започва наново, докато е истински доволен от резултата. Такива кутии вижда за първи път критикът Пиер Рестани, когато посещава Кристо и стига до заключението, че в произведенията на българина има прекалено много присъствие на артиста, за да го причисли към групата на „Младите реалисти“. А художникът е дотолкова погълнат от експериментите си, че дори не се интересува дали тези творби някога биха имали стойност. Когато го питат вярвал ли е, че такива произведения могат да се продават, той отговаря: „Никога, никога не съм мислил за това“. Художникът Лучо Фонтана е човекът, който първи купува от ателието му такова произведение.

Париж от края на 50-те е красив, но не е спокоен град. А динамичните състояния на „тревога“, на „неспокойствие“ са важни за Кристо. Затова и първите опити на автора извън гладката повърхност на платното носят силната вибрация на времето. В тях се усеща напрежението от историческите събития в Алжир, от барикадите и демонстрациите по улиците на френската столица. Зрелият Кристо отрича пряко политическото значение на творбите си, но пулсът на времето присъства в тях. Материалите – консервни кутии, варели, въжета, разказват за несигурността, трансформираните обекти, напомнят за промяната, която напира и се случва, независимо дали човек пряко участва в събитията, или живее на техния фон.

Париж е градът на голямата любовна история на Кристо и Жан-Клод – с препятствия, драматични обрати, но любов доживот. И тя също е видима в творбите от този период – опакованите ѝ обувки, детската количка, дървеното конче на колела. Кристо като магьосник ни кара да отворим очи, показва ни света, като го скрива от нас, кара ни да мислим за вътрешността, за сърцевината. Той знае как да използва платовете така, че да превърне в изкуство баналните предмети от действителността. И „витрините“, които започва да прави, докато живее с Жан-Клод във Франция, носят тази специфична загадка. Витрините са обичайни обекти на човешката суета, в тях жените оглеждат силуета си на улицата – но Кристо ги препречва с драперии. В тях няма изложени стоки, няма манекени, те поставят поредна загадка кое е същественото, какво остава невидимо за очите. Художникът признава, че тези творби в голяма степен показват неговия интерес към архитектурата и скулптурата.

Изложбата в Бобур през 2020 г. показва и „Стена от петролни варели. Желязната завеса“ на Кристо и Жан-Клод от 1962 г. Мълниеносното временно произведение е отговор на построяването на Берлинската стена и арт критиците я смятат за политически най-ангажираната му работа. Парижката улица „Висконти“ е препречена с барикада от варели. Изградена е без разрешение, в състезание с властите, които се очаква да я развалят и да арестуват нарушителите. Животът на творбата продължава точно осем часа в късните часове на 27 юни 1962 г. Зарядът ѝ я прави и до днес едно от най-емблематичните произведения на Кристо и Жан-Клод.

Парижаните помнят също и как са стъпвали по нежния килим на „опакования Пон Ньоф“. Колоните му са се отразявали като разтопено злато в Сена. Заради красотата и удоволствието от създаване на изкуството двойката творци достига до преговори с политическия елит на държавата – кмета на Париж Жак Ширак и президента на Франция Франсоа Митеран. Това е изпитание и за двамата автори. Кристо ми е казвал: „Много беше трудно, никога не бих искал да имаме друг подобен процес на разрешение. Това беше най-трудният“. Изложбата в Бобур разказва и тази история.

„Опакованата Триумфалната арка“ изглежда като венец във връзката на Кристо и Жан-Клод с града Париж. Порталът, издигнат в чест на френските герои, ще се превърне в портал на безсмъртието на тяхното изкуство. Ще бъде мястото, където ще мога и аз да се поклоня на човека, който ни учеше на хуманизъм. Кристо правеше чудеса, създаваше радост. Арката ще сияе, окъпана в цветове, хората наоколо ще бъдат усмихнати. Знам, че ще вдигна очи и ще си представям Кристо, застанал отгоре на монумента, махащ щастливо с ръка. А той ще е някъде още по-нависоко, както казваше – „някъде там“.