Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

С режисьора Павел Веснаков разговаря Мария Панайотова

За таланта разговаряме с един талантлив творец на 33 години, когото познаваме като режисьор на някои от най-мащабните тв продукции – „Дяволското гърло“, „Денят на бащата“, „Откраднат живот“, на късометражните филми „Влакове“ (2011), „Парафиненият принц“ (2012), „Чест“ (2013), „Зевс“ (2015). По семейна линия Павел Веснаков е силно свързан с литературата, самият той пише поезия, обича да фотографира това, което го заобикаля, вълнуват го реалистичните сюжети. Скоро очакваме и първия му пълнометражен филм – „Спасителят в прахта“.

През есента на 2020 г. още нещо ще му се случи за първи път – ще дебютира като театрален режисьор с новата пиеса на Захари Карабашлиев „Талант“. В нея двама братя търсят път към себе си, към корените и към смисъла. Двете главни роли са поверени на Александър Алексиев и Стоян Дойчев. Според автора това е „пиеса, която дестилирам от конкретни човешки характери, и в Алек и Стоян видях образите на двама братя... единият неуспял провинциален куклен актьор, а другият – професионален наемник в чужбина...“. Какво ще им се случи и дали ще успеят да се справят с демоните в себе си, да открият отговори на въпросите и да се смирят, предстои да разберем.

Какво е вашето лично определение за талант?

Способността на хората да придават смисъл на болката и несправедливостите, които изграждат всекидневието ни, възприемам като най-висшата форма на талант.

А как бихте дефинирали таланта на режисьора?

Ако един режисьор успее да остане невидим в произведенията си и не подценява публиката, за мен той е талантлив.

В днешно време думата талант не е ли прекалено експлоатирана? А сякаш трябва да е по-сакрална, мистична?

Почти не се сещам за нещо, което да не е прекалено експлоатирано в днешно време. Най-много обаче ме е страх, че общуването между хората е загубило изцяло своята сакралност. Днес ние говорим прекалено лесно за всичко, но често не казваме нищо съществено. Задоволяваме се с дребното и бързо достъпното, без да се стремим да навлезем в дълбочина. Движим се само по повърхността, защото все повече се страхуваме от дълбокото. С навлизането на социалните мрежи и превземането на интернет от човечеството ми се струва, че ние, хората, напълно забравихме какво означават понятия като авторитет или смирение. Преди няколко месеца ни се наложи да останем затворени в домовете си, но пак не спряхме да злоупотребяваме със словото. Струва ми се, че Земята има огромна нужда всички ние да замлъкнем, дори за един ден, за един час, дори само за 10 минути. Да замлъкнем и да се обърнем към колективната памет на мястото, което обитаваме. Само така бихме могли да си припомним какво означава всъщност думата талант.

Само талант достатъчен ли е? Уди Алън твърди, че „талантът е късмет, важното нещо в живота е куражът“.

Само талант – без късмет, кураж и подкрепа – често води до трагичен край за притежаващите го. Имаме безброй примери както в миналото, така и в настоящето. Талантът е синоним на непримиримост за мен. Тази непримиримост може да бъде изключително саморазрушителна, затова смятам, че само талант не е достатъчен.

Наричат ви „мрачния рицар на българското кино“, от филмовата ви биография виждаме, че тъмното ви привлича повече и е ваша запазена марка. Виждате ли поне малко светлина в тъмното?

Основното нещо, което ме вълнува и искам да изследвам в своите филми, е как хората успяват да запазят човешкото в себе си, борейки се с различните аспекти на идеята да живеят в България днес и сега. Успяват ли изобщо да го запазят? Как човек може да се превърне в животно, сблъсквайки се с нещо дребно, или как може да прояви своите най-добри качества, изправен пред нещо катастрофално? С оглед на това ми се струва, че ще бъде прекалено елементарно и арогантно от моя страна, ако си позволя да казвам на хората: „Тук виждате мрак, тук трябва да усетите светлина“.

Ако трябва да режисирате филм и/или театрална пиеса за това, през което минахме през последните месеци, как би изглеждало на екрана или на сцената?

Бих поставил представление, в което актьорите застават прави на сцената и в продължение на три часа гледат зрителите в очите, без да мърдат или издават звуци. Без антракт, без музика и без сюжет. Три часа колективна и споделена тишина.

„Талант“ е първият ви режисьорски опит в театъра. И може би като всяко първо нещо носи особено вълнение, сигурно и малко страх?

Освен страх, бих казал, че изпитвам силен респект и отговорност към това изкуство и неговата публика. Затова смятам да подходя максимално искрено към поставянето на пиесата. Смятам изцяло да се доверя на липсата на опит и да слушам интуицията си, както винаги съм правил.

С какви емоции и нагласа млад режисьор като вас с повече опит в киното и телевизионните продукции се отправя към един нов свят, към театъра?

За добро или за лошо, вече съм доста по-зрял и с годините съм се научил да контролирам емоциите си. Ако това събитие в живота ми се бе случило преди десет години, сигурно щях да ви дам много по-дълги отговори и щях да говоря много повече за себе си и това, което правя. Тези неща вече не ме вълнуват толкова, защото те нямат никакво отражение в качеството и стойността на това, което правя.

Какво очаквате да откриете в театъра?

Очаквам да се сблъскам с нова форма на общуване и работа с актьорите. В киното и телевизията се борави с по-ограничено време за работа с тях, а тук този процес изглежда безкраен. Възнамерявам да се възползвам от това. Също така съм силно заинтригуван от всички най-консервативни и класически похвати в театъра. Бих определил себе си като консервативен театрален зрител. Предпочитам да гледам „Чайка“ на Крикор Азарян пред това да се сблъскам с нещо модерно, което е пълно с 3D mapping, различни интертекстуални визии и т.н.

Издайте малко от сюжета на пиесата... и как минава репетиционният процес? Как се репетира по време на извънредно положение?

Пиесата се занимава със съдбата на двама братя, които не са се виждали от много дълго време. Всъщност единственото, което мога да издам, е, че в основата на сюжетната линия е идеята за завръщането и заминаването/ раздялата. Кое ни кара да се върнем към корените си? Разделяли ли сме се някога с тях? Е, разбира се, покрай тези неща ще се опитаме да бръкнем малко по-навътре и да извадим няколко демона на повърхността. Как ще се справим с демоните, ще оставя на публиката да разбере, когато гледа представлението. А репетициите по време на карантината бяха емоционални, но винаги с едно наум. Реалните репетиции предстояха.

Ако надникнем в семантиката, ще видим, че думата „талант“ е гръцка и означава „тежест, която се използва за баланс“. На иврит думата за талант е kikkar – кръгъл хляб, парче от нещо или кръгла монета. Захари Карабашлиев споделя, че това е пиеса, която е „дестилирана от конкретни човешки характери“ и е родена в „това ненормално време и място“. На театралната сцена „Талант“ ще ни балансира ли, или напротив – ще ни завърти в омагьосан кръг?

Надявам се, че ще омагьоса зрителите и ще им вдъхне нов кураж да търсят себе си, без значение дали в това уравнение се съдържа думата баланс.

Павел Веснаков е роден през 1987 г. в София. Завършва „Кино“ в Нов български университет. Първият му късометражен филм „Влакове“ печели наградата Джеймисън на София Филм Фест 2011 и с нея режисьорът финансира следващия си късометражен филм „Парафиненият принц“, който получава Златна роза на Фестивала на българския филм във Варна през 2012 г. „Чест“, който е българо-германска копродукция, печели над 30 награди, сред които и Гран При за късометражна продукция на престижния френски фестивал в Клермон Феран, като преборва силната конкуренция на над 75 филми от цял свят. От 2015 г. Павел Веснаков е режисьор на тв продукциите „Откраднат живот“, „Дяволското гърло“ и „Денят на бащата“, както и на документалната поредица на БНТ „Отворени досиета“.