Да служиш на Словото. Георги Борисов на 70
„Не съм от хората, които бързо менят мнения, приятели, любови и гражданство. Самият аз му служа цял живот. На Словото. И то ми се отплаща за това.“
„Писателят е самотен пътешественик“, казва Йосиф Бродски. Как се чувствате от хоризонта на вашите 70 години?
Като на 7... Но не защото аз се смалявам, а защото светът става по-голям. Мравки и тревички придобиват космически размери и хоризонтът, заедно с цялото човечество на него, неудържимо се отдалечава.
И още: като току-що излязъл от казармата войник, когото месеци наред не са пускали в градска отпуска. А това значи, че за един следобед той трябва да навакса всичко, от което го е лишавало изпълняването на заповеди, носенето на оръжие, отдаването на чест, реденето на опашката на полковата лавка за вафли.
Като отвратен от групата екскурзиант, когото карат да гледа и слуша това, което всички гледат и слушат.
Като пътник без билет, когото са свалили от бързия влак на гарата, но в раницата си той носи всичко най-важно за из път и с наслада вдъхва свежия въздух, докато чака бавния нощен влак да го откара там, където вече никой не го чака.
Като всеки пришълец или чужденец, който върви по улиците на непознат град, но не може да се освободи от усещането, че вече е бил в него и че ето тук, на този ъгъл…
Или както казвам в едно свое стихотворение:
Минах много земя и отдавна съм бос като щъркел
и с единия крак между двата ѝ края стърча,
но перата си лъскави в много народи отърках
и по тайни тържища напивах меда на речта.
Казвате, че всеки поет е донякъде медиум и пророк. Затова с годините ставате все по-предпазлив към думите, защото написаното се сбъдва. В кои територии днес пристъпвате с по-голяма предпазливост?
На празния бял лист. Той няма нищо общо с празния екран на компютъра, който с едно натискане на клавиша можеш да направиш черен. Страхът от словото, или по-точно трепетът, който изпитваме към него, е част от неговата божествена същност и доказателство за съществуването му далеч преди ние да се появим. Той обаче е непознат за ония, които „си стартират“ деня с думи като „супер“, „базира“, „неглижира“… Но – да не „финализирам“... Техният страх е друг – той е по-скоро ужас от перспективата да останат сами със себе си, защото там няма да намерят никого. Освен думи, които не разбират.
А в условията на социална изолация и карантина, в които е минала по-голямата и най-важна част от живота ми, аз и сега гледам да съм по-надалеч от всякакъв вид тълпи, ако изобщо има различни видове тълпа. Не ме плаши самотата и маската – плашат ме ония с голите глиги и с розовите лиги по тях, от които утре ще започне да капе кръв, а днес, вместо да отстъпят и сторят път, хубаво ще те наплюят и безподобната си наглост ще нарекат дързост и красота.
Но нека все пак да уточня: далеч не всичко писано се сбъдва. Дори от философи и поети, както се провиква Гео Милев. Сбъдва се за такива като него – готови да си платят първо с окото, а после и с главата заради това, че е луда. Да изригнат самоубийствено, но да изрекат онова, което мислят и могат да изрекат.
Твърде много съм се плашел и криел от какво ли не в живота си, вече нямам сили за това, остана ми само тоя величествен трепет пред словото и отвращението към ония, които го тъпчат като стадо – говеда или валяци, няма значение – важното е да минат по нас и да не оставят едно цвете по пътя си.
„Животът ни мина в криене и маскиране и след това установихме, че е било безсмислено, че много сме надценявали ония, от които сме се криели.“ Това определяте като грешка на вашето поколение. Кои са другите негови грешки от днешна гледна точка?
Имам едно мое стихотворение, „Вятърът“, писано през 1983 г., в него птиците, долетели откъм планината, пеят:
„Колко години се правихме скришом на хора,
как посивяхме от страх да не се издадем.
Дълго живяхме – а камъни само по двора.
Камъни бяхме – от камък дано не умрем“.
Пееха те и размахваха черни ръкави,
свиреше вятърът в ниската селска гора.
Идеше есен... А долу в дерето, на завет,
спяха ловците, закичили шапки с пера.
Само в скоби: бих могъл на всеки един от въпросите ви да отговарям със свои стихове и като човек, който е провел два тома с разговори, смятам, че подобен експеримент ще е доста интересен… Но тъй като сте продължители на някогашната „Култура“ – вестник, чиято линия беше да не публикува поезия – няма да го правя, за да не ви принуждавам към действия, които не одобрявам. Не разбирам обаче защо именно този литературен жанр, а не промискуитетната злоупотреба с интервюта, като най-мързелив начин за отбиване на номер, ви плаши. Това отношение към най-близкото до божественото начало на словото изкуство, в което ние, българите, можем тук-таме да се изравним със световните образци и сме създали песни, достойни да обикалят земята и по въздух, и по суша, това отношение, или по-скоро нечие решение, е тъжно…
Грешките на моето поколение са не само негови. Бих нарекъл по-скоро цялото това поколение „жертва“ – първо и най-общо казано – на времето, което Ахматова наричаше „людоедско“, а по-конкретно – на една утопия, която в името на човека стана единствена и господстваща, и на още какви ли не железни хватки, илюзии, национални митове и пр. Затова нека не говорим за „грешките“ – твърде йезуитско е да ги определим така, а за жертвите, които поколението ни е правило, за да оцелее, потъпквайки постепенно човешкото в себе си, и да се поквари. Че надценявахме масово своите палачи, не е лъжа, но явно така стоят нещата още от времената на Хамлет и Фортинбрас. Трябвало е вкупом посред нощ да крещим „помощ“, вместо да си траем и шепнем, за да не ни чуят съседите. Да трупаме свидетелства за времето, за да оставим следи – с цялата сила на дарбата, дадена ни отгоре, която пропиляхме в гърчове да се надлъгваме с цензурата. Да говорим истината – какво по-просто нещо от това! Не голата, както разбират някои творческата смелост, а истината в нейната художествена цялост. Вярно е, че имаше и такива, които я изричаха, но толкова алегорично, иносказателно и витиевато, че останаха неразбрани, а днес вече са просто забравени.
Кое е онова, което продължава да ви изненадва у българина? Има ли „балкански синдром“, на който все още да е подвластно българското общество?
За кой българин става дума – за оня, който се изсели от България, но все още не е забравил родния си език, или за жалките остатъци от онова, което наричахме български народ? И може ли да говорим изобщо за общество у нас? Ако отговорът е да – тогава дори наличието на синдрома, за който споменавате, ще е нещо като вторичен полов белег за някаква жизнеспособност на нацията. Изпитвам истинска мъка при вида на съвременния българин. Не мога да си обясня откъде идва волската му упоритост да казва на черното бяло и да се прави, че не вижда очевидното. Откъде е тази му вяра в свръхестественото и световните заговори, егоизмът и лакомията му, лекомислието, с което върви към собствената си гибел, към топенето и претопяването на нацията, отказвайки се от език и родина. Дори си мисля, че у нас вече и не съществува този „балкански синдром“, за който ме питате, просто защото вече няма общество, а каша. Народът ни така се преобрази и развали, че не мога да го позная. Някогашните шампиони, които плачеха по почетните стълбички, станаха нагли и опасни престъпници, животът ни се напълни с най-долнопробни простаци и същества, които трудно ще наречем човешки. Духовните ни първенци барабар с пенсионерите и пионерите се изпокриха в безвъздушното пространство, наречено Фейсбук, да си изпускат там парата. Селата обезлюдяха, няма кой един двор да окоси. А и да има, ще седи от сутринта на площада и ще цеди топла бира. Ама няма да се вдигне да събере боклуците. Все от държавата ще чака, пък държавата я виждаме… И ми е жал, и ме е срам заради тях. Живял съм дълго извън България и винаги съм я бранел със зъби и нокти. Сега кого да защитавам?
Но най-страшен и непоправим за десетилетия напред според мен е духовният и нравствен упадък, за който особена заслуга имат всички главорези и шарлатани от 9 септември насам. Висш израз на тази разруха е съвременният ни език. Какъвто езикът – такава и нацията, знаем, такова и мисленето, и моралът. Младите у нас, учениците, не само че две думи на кръст не могат да вържат, но и помежду си не са в състояние да общуват – пардон, комуникират. Един филм, една приказка, един свой ден не могат да разкажат, да обяснят защо харесват едно, а не друго. Преобърната е цялата ни ценностна система, вече не знаем кое е зло и добро, талантливо и бездарно, възпитано и просташко. Отчайващи със своята безсъдържателност и езикова немощ редчета, каквито дори в килийните училища отпреди нашето Възраждане не са декламирали, днес ни се представят и се възприемат като поезия – просто защото това вилнее из интернета и медиите, просто защото има стенвестници, а не вестници и списания, които да сочат, да публикуват поезия и възпитават поетически вкус.
И в същото време има една доброта у хората, по-бедните особено, която може би най-много ме изненадва и вдъхва вяра, че не се гаси туй, що не гасне. Детинска, бих казал, неосъзната, вродена като че ли…
„Мислиш ли, че наистина в началото е било Словото“ – питате Юз Алешковски в един разговор, проведен между вас с Юз Алешковски и Рангел Вълчанов. Днес как бихте отговорили на този въпрос?
Вече ви отговорих. Не съм от хората, които бързо менят мнения, приятели, любови и гражданство. Само ще добавя, че аз самият му служа цял живот. На Словото. И то ми се отплаща за това.
Трийсет години списание „Факел“ – на какво дължи дълголетието си едно литературно списание?
Много пъти са ми задавали този въпрос и аз почти винаги съм отговарял по един същи начин, всеки може да го прочете. Най-общо казано – на добрата литература, на онази, която няма нищо общо с юбилеи, спонсори, партийни централи, раздути редакционни колективи, злобата на деня. А за това освен образование, творчески опит и вкус се иска себеотдаване, инат, вдъхновение, или с една дума: любов. Вярност на принципите. На авторите, които открива, и на темите, които разисква. Хубаво е според мен всеки брой на определено периодично издание да има важна, съдбоносна за обществото тема, около която авторите на този брой да се въртят. Макар и да беше създадено като списание за съветска литература, „Факел“ по един фантастичен начин успя да стане антисъветско и след това – независимо издание. То не обслужваше ничии интереси, дори на ония, които го подпомагаха. Впрочем никой от тях не е искал от мен това. Като изключим средите, заради които списанието беше наричано „руско“.
По-интересно би било обаче да се запитаме защо нито една българска медия не се разтревожи, не огласи закриването на това толкова жилаво и опърничаво издание, което беше в разцвета на своите сили и възможности да влияе в обществото. Защо никой не ми зададе въпроса кои бяха причините то да спре? Защо тихомълком такива бабаити, които и до днес плюят наляво и надясно из медиите, отказаха да поразровят жаравата, наречена „истина“? Естествено е, че предупреждения да спра списанието отникъде не съм получавал, но мълчанието беше красноречиво и достатъчно заплашително. Животът на „Факел“ можеше да продължи още десетки години – всичко това, което в последно време става и по света, и у нас, е в кръга на неговите някогашни теми и сюжети: авторитарните режими се възраждат, сатрапите идват на власт, глобални сблъсъци и конфликти тепърва предстоят, нови и стари идеологии и утопии са на път да придобият – с много кръв и плът – плът и кръв. Какви по-благодатни за едно обществено-литературно издание обстоятелства!
От годините, в които издавахте списанието, срещите с кои автори са останали най-ярки в паметта ви?
Списъкът им е дълъг. А и повечето от тях вече не могат да си чуят имената, да се присъединят към думите ми за тях или да ме опровергаят. Хората, които съдбата ми прати да обичам, да общувам с тях и да им бъда приятел, ме убеждават, че съдба има. Нищо не е било случайно. Всичко е било точно и се е случвало винаги в най-преломните мигове от живота ми. За всеки от тях ще намерите по нещо в книгите и стиховете ми. Кой ги знае къде са се пръснали сега! Но все по-често идват в съня ми, особено когато съм на път, сигурно за да не ви отговарям, че съм самотен.
Пишете поезия, превеждате поезия, редактирате я – как се случват тези три процеса при вас, каква е зависимостта между тях, при какви обстоятелства се развиват?
Никога не правя едновременно и трите. Отдавам им се изцяло. Но винаги поотделно. Те са абсолютно независими. Общото между тях е, че с повече или по-малко самодисциплина и вдъхновение и трите принадлежат към процеса, наричан творчески. Четенето е също творчество, да не забравяме. Затова с такава болка и негодувание наблюдавам и слушам хора, които една книга не сядат да прочетат. Каква ти книга – десетки хиляди са ония, които вече не само не четат, а и не могат да четат!
„Преводачите по призвание днес са по-малко от пръстите на едната ръка“, казвате в едно интервю. По какви критерии избирате преводачите, с които да работите като издател?
Зависи на какво – на поезия или проза. И в двата случая обаче те трябва да познават света на езика, от който превеждат, и да владеят родния. Да са поети – когато превеждат поезия. Ако е проза – да уважават авторите, които превеждат, а не да се изживяват като такива. Да си подбират и слушат редакторите. По-често да отварят речниците и енциклопедиите. (Този съвет се отнася особено за журналистите.) Да не превеждат каквото им падне и единствено за пари. Само ако си обичат работата, ще я вършат добре, само тогава преводът ще е за тях високоблагородно и народополезно занимание, творчество и мисия.
С какви издания ще отбележите вашия юбилей?
Хайде вместо „юбилей“ да го наречем „Излизане от съня“ – по заглавието на „излезлия“ наскоро от печат в изд. „Жанет 45“ том с мои стихотворения и поеми. Не съм сред особено четените поети у нас, още по-малко днес; името ми също не е от най-нашумелите, а за любителите на кока-кола и стенвестници – дълбоко неизвестно. Затова ще си позволя да нарека издаването му „подвиг“, а за редактора ми Борис Христов и неустрашимата в тези кърджалийски времена моя издателка Божана Апостолова да вдигна наздравица и да честитя на свой ред техните годишнини с едно голямо „благодаря“.
В съзвучие с вашия първи въпрос ще добавя и друг един том, който в същото издателство очаква да се присъедини към първия – „Откаченият вагон“. Условно съм го определил като „немерена реч“, но жанрово съдържа елементи на автобиографична проза, есеистика, публицистика и критика, включил съм и някои записки от дневниците ми към литературните портрети на наши писатели, сред които Георги Марков, Радичков, К. Павлов, В. Мутафчиева, Г. Рупчев, С. Севан, Кр. Дамянов, Н. Радев, М. Башева, Влади Киров, Васил Балев, а от раздел „Транссибирската железница“ – на В. Хлебников, Венедикт Ерофеев, Владимир Буковски, Юз Алешковски, Юрий Кузнецов, Дм. Пригов, Виктор Ерофеев, Евг. Попов, Херкус Кунчус. На трети и четвърти коловоз чакат споменатите два тома мои разговори с писатели от цял свят, повечето публикувани в списание „Факел“ и познати на читателите, но вече вероятно добре забравени. Докато ги препрочитах и редактирах, сам се удивих колко съвременно и прозорливо звучат днес тези дълбоки, спасени от времето гласове, и реших, че няма да е зле цялата тази частна колекция от шедьоври да иде в общодостъпен музей.
И най-накрая, в дъното на пети коловоз чака да бъде донагласено още едно, последно засега, томче-вагонче – с фрагменти от мои записки, размисли, наблюдения и пръснати из тях стихове от различни гари, различни години.
А що се отнася до собствената ми издателска и преводаческа дейност, от североизток към Централна гара се носи цял ешелон с безсмъртни творби на Велимир Хлебников – гениален руски поет от началото на миналия век, чиито прозрения във вид на стихотворения и поеми, проза и пиеси, статии, манифести и възвания, мисли, дневници и писма досега не са излизали в отделен том в България, едно че е на светлинни години преди нас в бъдещето, и второ – почти непреводим. С тази непосилна задача – разгадаването и претворяването му на български език – съм се нагърбил заедно с Кирил Кадийски, Бойко Ламбовски, Надя Попова и Иван Тотоманов. Под заглавие „Творения“ книгата трябва да види бял свят у нас до края на годината.
Въпросите зададе екип на „Култура“
Георги Борисов (роден на 17 юли 1950 г.) е поет и преводач. Завършил е Френската езикова гимназия в София и Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. От създаването на сп. „Факел“ (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 г. – главен редактор. Основател и директор на издателствата „Факел“ (1991–1995) и „Факел експрес“ (от 1995). Автор е на поетичните книги: „По пладне някъде в началото“ (1977), „Оставете човека“ (1981), „Врати“ (1986; 2004), „Пришълец“ (1992), „Живият Бог“ (1997), „Картаген“ (2000), „Точно в три“ (2008), „Нищо“ (2015), „И замирисва на море“ (2019) и др.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук