Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

В мотивите си за присъждането на Нобеловата награда за литература на Харолд Пинтър през 2005 г. Шведската академия определя творчеството му като „изследване на бездната, криеща се зад всекидневните брътвежи, и нахълтването в затворените стаи на потисничеството“. В своите спектакли режисьорите Явор Гърдев („Завръщане у дома“, МГТ „Зад канала“) и Антон Угринов („Катастрофа“, ТР „Сфумато“) изследват тъкмо тези черти в драматургията на британския автор, актьор и режисьор, майстор на паузата и скрития диалог, чиято 90-годишнина от рождението отбелязваме през 2020 г.

Пиесите на Пинтър винаги съдържат някаква загадка, която си остава неразкрита и след финала. (Казват, че ако след края на спектакъл по пиеса на Пинтър имате отговор на всички въпроси, които текстът е породил у вас, значи просто не сте гледали добър спектакъл.) Те изобилстват от паузи и откъслечни фрази, сякаш лишени от логика. Но тъкмо в тези привидно несвързани реплики, или по-скоро в мълчанието между тях прозира смисълът. „Според мен ние общуваме с нашето мълчание“, казва Пинтър. „Да навлезеш в нечий чужд живот е прекалено плашещо. Да разкрием пред другите вътрешната си нищета е прекалено страховита възможност.“ Неговите персонажи уж водят диалог, но в действителност това са отделни монолози, произнесени в празното пространство, без да се досегнат и да се превърнат в разговор. Почти като при Бекет. Персонажите му са трудни за дешифриране, невинаги са способни да изразят онова, което им е в главата, а и невинаги искат да го направят. И точно това прави пиесите му нелеко изпитание за всеки режисьор.

Пинтър обаче освен драматург е също актьор и режисьор и в текстовете си дава множество възможни варианти за тяхната интерпретация. От тези възможности определено са се възползвали и Явор Гърдев, и Антон Угринов. И най-вече са успели да извадят наяве заложения в пиесите хумор, което, поне за мен, е най-голямото предизвикателство. Хуморът е истинският костелив орех в драматургията на Пинтър, защото зад него обикновено наднича нещо или зловещо, или трагично. Действията на героите му са подтиквани от страх от някаква неизказана заплаха, последица са от междуличностно отчуждение, у персонажите често дреме предчувствие за насилие. И изведнъж проблясва хумор, който разрежда напрежението. Подобно на Йонеско, Пинтър гледа на абсурда в живота като на нещо до известна степен смешно. „Всичко е смешно; смешна е прекалената сериозност, даже трагедията е смешна.“

Според мен най-голямото достойнство на двата спектакъла е, че тази тънка граница между смешно и зловещо/трагично е уловена както от актьори с богат сценичен опит и професионален потенциал (като Владимир Пенев и Деян Донков в „Завръщане у дома“), така и от съвсем млади изпълнители (особено Йордан Върбанов и Василена Кънева в „Катастрофа“).

Обикновено фабулата при Пинтър е проста – обяд, среща между двама или трима души, семейна двойка. Но под тази делнична баналност зее пропаст и може да погълне непредпазливия тълкувател. „Завръщане у дома“ на пръв поглед е пиеса за кризата на семейните ценности, но това е само върхът на айсберга. В дълбокото е завръщането на човека към неговата животинска същност, представено чрез редуването на реалистично и условно, прекомерно и сдържано, очевидно и парадоксално.

Първото успешно разкодиране на шифъра на Пинтър при Явор Гърдев е образът на Макс (в ролята е Владимир Пенев). Режисьорът би имал всички основания да го представи праволинейно като стария месар с окървавени ръце, свикнал да разфасова мъртва плът, който подобно на тираничен патриарх контролира живота на своите отдавна пораснали синове и по-малкия си брат, живеещ заедно с тях във фамилния дом. С една дума, просто месар. При Пинтър обаче жертвата и агресорът си сменят местата. И ето че в даден момент вторият син, Лени (Деян Донков в невероятен актьорски подем, в какъвто последно го помня от „Палачи“ на Мартин Макдона), изтръгва от ръцете на баща си бастуна, с който той го заплашва, и го обръща срещу своя насилник. Подобна смяна на ролите ще има и занапред и Владимир Пенев използва целия си арсенал от актьорски похвати, за да представи Макс веднъж като вехтозаветен деспот, който чрез страх държи под контрол всички около себе си. Веднъж като сантиментален баща, мечтаещ да събере в пасторална идилия цялото семейство. Или като безпомощен старец, жертва на агресия от страна на своето семейство. (Тази агресия е както физическа, така и през намеците за съмнителната вярност на покойната му съпруга и най-близкия му приятел.) Но във всяко от тези преображения се усеща и намек за някаква игра, сякаш Макс просто се забавлява в различните си роли.

Насилието присъства в много от пиесите на Пинтър, но в повечето случаи под формата на неизказана заплаха, не като физически акт. То е на заден план и особено силно е проявено вербално. В спектакъла на Явор Гърдев това е отчетливо показано. Езикът е оръжие, което всички владеят. От интелектуалното говорене на завърналия се след шестгодишно отсъствие най-голям син Теди (Пенко Господинов), професор по философия и единственият превъзмогнал работническия произход на семейството, чрез което той демонстрира своето превъзходство над другите, до ожесточената словесна схватка между Лени и Рут, съпругата на Теди, при тяхното внезапно среднощно запознанство.

Образът на Рут е също от успешно разгаданите от Явор Гърдев кодове на Пинтър. Тя е самката, чиято поява пренарежда йерархиите в семейството. Прекият път към образа е, че тя някога е била актов модел (това го има в текста) и (вероятно) е склонна да обслужва сексуално мъжете. Това и обяснява защо с такава лекота се разделя със съпруга си и остава да задоволява плътските щения на баща му и неговите братя, като междувременно си заработва прехраната с проституция. Рут на Катлин Старейшинска обаче е по-скоро делова дама, която предприема ново бизнес начинание. Тя е студен, циничен и пресметлив манипулатор, умело възползваща се от слабостите на другите.

Единствено нечетливото изпълнение на Пенко Господинов не съдържа в себе си потенциала от възможни тълкувания на образа на Теди. А Мак Маринов в ролята на най-малкия от братята е твърде буквален, представяйки Джой като умствено изостанал неосъществен боксьор. Играта му е далеч под нивото на вече постигнатото в „Празникът“ (МГТ, реж. Явор Гърдев).

В поредната си интерпретация на Пинтър Антон Угринов е подбрал три едноактни пиеси („Пресконференция“, „Нощ“ и „Последна чашка“), които „нахълтват в затворените стаи на потисничеството“. И напълно убедително – идейно, тематично, стилово – е добавил към тях „Катастрофа“ на Бекет.

В драматургията на Пинтър доминацията на човек над човека е разработена на много нива. Посредством персонажите си авторът често говори за унижението на личността. Това е и общото между отделните драматургични откъси в спектакъла на Угринов. За разлика от повечето пиеси на Пинтър тези са твърде директни в посланието и откровено политически. Темата за властта е четливо проследена – от отношенията мъж–жена („Нощ“), където през спомена за първата среща всеки в двойката опитва да се наложи над другия; през контрола над човека в рамките на държавата („Пресконференция“), до ужасяващата игра на котка и мишка в злоупотребата на човек с човека („Последната чашка“). Въпреки зловещата атмосфера на авторитаризъм това все пак са комедии, подобно на ранните „комедии на заплахата“ на Пинтър. Антон Угринов за пореден път показва безспорното си умение в разчитането на Пинтър. И отново (след „Колекцията“ и „Прах при прахта“) работи със съвсем млади изпълнители, с които успява да постигне безумния ритъм на Пинтъровата драматургия. Лично за мен заиграването с военната символика в това представление е излишно. Колкото по-изчистено от конкретни алюзии е внушението, толкова по-универсално би звучало. И повече би се доближило до дълбочината на страшния абсурд на Пинтър.