Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Разговор с проф. Александър Кьосев
 

За Македония у нас винаги се е спорило с пристрастие. Като потомък на македонски род, имате ли такава лична история?

Аз съм крайно пристрастен в своята безпристрастност. Имам биографична основа, която обяснява моята настояща позиция, затова ще предложа да поговорим върху една фамилна история. Това е микроисторически подход, различен от традиционните разкази за историческата съдба на българи, македонци, гърци, сърби, албанци и т.н. Защото в момента, в който включим тези етноними и Големи разкази като саморазбиращи се, попадаме във властта на институционализирани национални митологии от XIX в., а нали точно тях искаме да критикуваме, да ги видим по различен начин.

Ето защо нека опитаме с тази история, която е моя лична, фамилна и би ми помогнала при превеждането на сложния методологически проблем – какво представлява модерната нация? – на по-популярен език. Но знам, че пред сп. „Култура” може да си позволя да бъда и малко по-теоретичен.

Да започнем тогава с вашата лична история.

Моята фамилия идва от град Дойран, който дядо ми Гиго е напуснал с четирите си деца и жена си след крушението на България в Първата световна война. Било въпрос на живот и смърт – оставаш ли там, или се връщаш в България. Дядо ми е бил български патриот, баща ми е български патриот и аз съм български патриот. Само че по различен начин. Надявам се – малко по-информиран.

Ето каква е и семейната легенда. Прадядо ми живеел в с. Струмица, едно много живописно македоно-българско село. Дори не знам името на този прадядо, знам само прякора му – наричали са го граматик. Дядо Граматик, както сочи самият прякор, бил писар и пишел просбите на хората. Те не са били чак толкова много и той не е бил много богат. Успял да омъжи трите си девойки за трима млади и заможни български търговци. Те заживели щастливо с мъжете си, а дядо Граматик продължил да бъде беден. Това се случва някъде около Илинденското въстание, когато сърбоманската пропаганда прониква в този район. Идват сръбски емисари и в Струмица и започват да внушават на хората, че те са южни сърби. Преди това имало борба между други две национални пропаганди, които баща ми наричаше с дойранските им имена – „гръкофили“ и „българофили“ (самата наставка -фили показва не очевидна идентичност, а известна неопределеност, сякаш е въпрос на избор).

Връщаме се към с. Струмица. При моя прадядо дошли сръбски емисари и му обещали пари, ако се пише сърбин. И дядо Граматик, без много да се замисли, решава да вземе парите, пък да го пишат какъвто искат. С дадените средства отворил книжарница, където продавал сръбска пропагандна литература. За зетьовете това било скандал, те не очаквали, че той ще стори подобна глупост. Събрали се на тайна вечеря, за да решат какво да правят с вироглавия старец. Измислили интрига. Без предупреждение при него се върнали трите му дъщери с всичките внуци. Има такъв обичай – „на повратки“, когато се посещават родителите на младоженката, обикновено това трае два-три дни. Дъщерите на дядо Граматик останали седмица, втора, трета. На четвъртата седмица той не издържал и повикал зетьовете си, рекъл им, че вече не издържа, направо ще фалира. А те му отвърнали, че са се оженили за българки, които са се оказали сръбкини. Да си ги взима обратно. И дядо Граматик, какво да прави, бил принуден под семейния натиск да върне сръбските пари и да затвори книжарницата. Така той се посрамил, но честта на нацията била спасена.

Това е патриотичният разказ, който моят баща ми разказваше. Пример за това как се защитава българското име и българската идентичност. Аз бях отраснал с този разказ и Македония бе за мен митологична родна земя. Когато бях четвърти клас, баща ми ме заведе в Югославия, което тогава не беше никак лесно. Обиколихме родните места: Дойран, Струмица, Гевгели, установих, че имам двайсетина братовчеди. Те обаче, макар и роднини, съвсем не се смятаха българи и още като деца започнахме яростно да спорим кой е македонец, кой – българин. Когато пораснах, започнах да чета съвременни съчинения по теория на нацията и постепенно добих дистанция към този семеен патриотичен разказ. Видя ми се, че той може би означава нещо доста по-различно.

Защото онова, което ви разказах, великолепно показва какво представлява „мултиперспективността на историята“. Баща ми разказваше тази история като патриотичен пример, аз обаче смятам, че тя носи в себе си и друго послание. Зетьовете са пламенни български патриоти, за тях българската идентичност е много важна, съдбоносна. Те рискуват да разпаднат семействата си, ако се окаже, че техните жени не са българки. За дядо Граматик обаче, който в разказа на баща ми е национален предател, може би самите имена „българин“, „сърбин“, „грък“ не са били чак толкова важни. За него, а и за по-старото поколение като цяло, животът в мултиетническата и мултирелигиозна Османска империя е налагал други императиви на оцеляването и той вероятно е свикнал да се адаптира гъвкаво към разни ситуации, да играе една или друга роля: не е имал някаква „твърда“, „съдбоносна“ идентичност, а е използвал горните имена според случая.

С това искам да кажа, че проблемът с идентификацията по различен начин засяга различни поколения – по-младите и активните са „повече българи“ от по-старите. Но различните значения на „идентичност“ не важат само за поколенията. За позицията на жените в разказа на моя баща се мълчеше, какво мислят дъщерите на дядо Граматик, не изглеждаше важно: ако мъжете са българи, очевидно и жените им са българки, това за този разказ беше очевидност. Вижда се как историята за националната идентификация е свързана с фамилната история, зависи от конфликта на поколенчески и полови позиции и е белязана с йерархии. Младите, активните, интелигентните мъже, които усещат духа на новото време, са истинските носители на националната идентичност. По-старите са хора с друг манталитет, те са много по-флуидни и неопределени, а в патриотичния разказ жените никой не ги пита, те се оказват само фигуранти – сякаш нямат право на самоопределение.

Казаното важи далеч не само за моята фамилна история, то е правило. В „Под игото“ прекрасно е описано как в микроклетките на семейството младото поколение принуждава по-старото да вземе позиция, докато по-старите се дърпат и не искат да взимат категорична позиция, нямат нужда, не са свикнали. Всичко това идва да покаже, че на прехода от предмодерно към модерно общество радикално се променя начинът, по който хората живеят заедно, и възниква нова, модерна идентичност, която не е съществувала преди, тя е ефект на конфликт и предоговаряне. Но Големите разкази, т.е. националните митове, отказват да забележат това. Те искат да разказват приказката как българите са съществували от древни времена, били са велики и пак ще бъдат велики.

И както македонците са били велики и пак ще бъдат велики... Въпросът за „общото минало“ днес изникна с огромна острота, но на хоризонта сякаш не се очертава възможен изход от „историческата криза”?

В момента, вместо да гледаме бъдещето и да водим прагматичен диалог, ние дадохме думата на две романтични, остарели и историографски митологии за нацията. Българската е институционализирана далеч по-отдавна и е по-устойчива. Македонската е по-неустойчива, затова е по-налудничава. Отидете в Скопие и вижте какво представлява „антиквизацията“ на града; лудост и престъпление спрямо града Скопие.

В момента, в който ги направиш определящи в един политически диалог, националните митологии влизат в режим на спор и втвърдяване. Това се случи и с нас: зад Големите разкази, представящи се за историческа истина, застанаха институции, застанаха политици, огромна част от българското общество. Подреди са такава конюнктура, от която не виждам излаз. Имаше известен прагматизъм, имаше инициатива преди две години, и то на самия Бойко Борисов за приобщаване на Западните Балкани, приоритет на българското председателство на ЕС. Всичко това е забравено и пропиляно. В момента дадохме думата на онези, които по силата на собствения си разказ няма как да се разберат. За мен този исторически спор е остарял и неразрешимо митологичен, той не разбира какво означава перспективизъм в историческото тълкуване. Трябва да бъде пренебрегнат и да се намери политическо решение.

Освен спора за общото минало се възобнови и спорът за езика. Има аргументи за българския характер на славянския език в съчиненията от IХ–ХI в., за формирането на новобългарския книжовен език през епохата на Възраждането и че няма никакви доказателства за формиране на отделен македонски език по същото време. Къде минава границата между мита и науката по отношение на езиковия въпрос?

Вместо да отговоря директно, ще прочета един откъс от мемоара на Любен Каравелов „Записки за България и българите“. Един пасаж за езика, който се е говорил на чаршията в Пловдив: „Коренните жители, които наричат себе си аристократи или евгенистати и които са не повече от 600 души, се състоят от смес гърци и куцовласи (цънцаре) с българите. Те говорят на гръцко-българско-турско наречие и ненавиждат българската народност от всичкото си сърце и душа. Ние не знаем какво понятие биха си съставили германските, ингилизките и руските фило-елини за наследниците и за наместниците на Демостена и Платон за тяхното наречие, ако биха чули следующите фрази: „Вали клечка сто дупка, на ми свиризи о ветарос“ или „тръкалзи то тенджура ке булдуши то капаки“. Коментарът на Каравелов продължава: „Тука сме длъжни да кажем и това, че нравите, обичаите и животът на тие нищожни потомци на велика Елада нямат нищо общо с нищо гръцко и нищо европейско или человеческо. Турските обичаи са ги преобразили дотолкова, доколкото тия обичаи са изменили и живота на Златоустовите наместници. Разбира се, че всичко това е опростително на гръко-цинцарина, който е фалшив от самата си природа, който е отънчил своето душевно величие още във времената на византийското могъщество и който е изменил на народността си и на името си още в онзи ден, в който е захванал пръв път да се нарича ромей; но тая нещастна суетност и тая старческа подлост влече след себе си и младият, честият и възраждающият се българин...“.

Каравелов описва тук един език и го описва по изключително заклеймяващ начин, нарича „фалшив“ и „цинцарски“ езика, с който обичайно се общува на чаршията. Той прави този език смешен, макар че той е просто практически, една своеобразна османска „лингва франка“, която се налага, когато различни етнически и религиозни групи са в контакти. Подобни езици, функциониращи между различни етнически и културни групи, са по неизбежност хибридни. Но за копривщенеца Каравелов, отраснал в моноезикова среда, самата хибридност е омразна и фалшива. Той смята, че самият език е някак изначално, метафизически чист и че чистотата му е онова, в която се кълнем и държим да го опазим. Питаме се: къде е този чист език? Къде се намира? Кой го употребява и в какви ситуации? В Копривщица ли е? В Панагюрище ли е? Може би в Търново? Или в Габрово? Или в Битоля? Във Видин? Навсякъде говорят само един или друг диалект. Ще ви кажа къде е „чистият“ език – той е в стихотворението на Вазов „Език свещен на моите деди!“, т.е. в поетическите митологии.

Тук стигаме и до избора на източноезиковите говори като основа на българския книжовен език в края на XIX век, довел до откъсването на македонския говор. Може би отчасти „вината“ е и на езиковеда проф. Александър Теодоров-Балан, първи ректор на Софийския университет?

Проектът по създаването на българския книжовен език не е обикновен проект. Той е гигантски диспут, в който участват най-важните български възрожденци. Там има няколко книжовни школи. Едните искат да архивират езика и да го върнат до „славянската му майка“, други искат да постигнат компромис между модерния и стария вариант на книжовния език, третите следват Вук Караджич, който е казал: „Пиши, както говориш“. Тоест имаме радикални консерватори и радикални модернизатори, а третите са някъде по средата. Този спор не е разрешен през цялото Възраждане. Едва след Освобождението възниква истинската езикова норма, чак когато българското езикознание се институционализира и превръща в държавна езикова политика, тогава се кодифицира българският език. Защото истинската книжовна норма трудно може да бъде наложена без политиките на държавата. Нещо подобно става и с македонския език, но значително по-късно. Цялото образуване на македонския език и на македонската нация е отместено във времето с около петдесет години.

Езикът има винаги две страни. Той е средство за общуване и преди кодификацията като средство за всекидневно общуване представлява мрежа от „наречия“. Което значи – мрежа от комуникативни практики, в които има прилики и разлики, но няма ясни граници. Но самото име на езика е политически идентификационен символ, то не произтича пряко от практиките, защото е друга практика – идеологическа. Така че „езикът“ възниква на границата между комуникативни практики и политико-идеологически практики. Те се пресичат и взаимно артикулират един смътен комуникативен континуум, който има подвижни и неясни граници, по-скоро зони на преливане. Но от своя страна и актът на самоопределение също има подвижни граници – политическите избори и идеологиите се променят с времето. Така въпросът за „идентичността на езика“ е не по-малко исторически и променлив от този за идентичността на нацията.

А що се отнася до загърбването на западните говори, това става много преди проф. Александър Балан. Още Петко Славейков в статията си, която публикувате в този брой, се оправдава пред западните българи, че не употребява тяхното „наречие“, защото не го знае. И обещава, че бъдещият български език ще вземе всички български наречия предвид, което при кодификацията не се случва. Но щом като българските наречия не са били описани навремето, щом нямаме езиковедски атлас, как знаем къде започва и къде свършва българският език?

Наскоро имаше декларация на БАН, че начинът, по който езиковата норма в Македония „е кодифицирана и наложена изкуствено от горе надолу, ѝ дава статут на вариант, а не на отделен език“. Доколко „естествена“ може да бъде езиковата норма?

Почти няма езикова норма, която да не е държавно кодифицирана! В редки случаи се кодифицира норма чрез други институции, които не са държавни – например в Германия през протестантските преводи на Библията и образователните институции, далеч преди немското обединение. Но да оставим далечните примери, вижте какво се случи с българския интернет. Там имаше един период на пълен езиков хаос, след което се въведе обратно българската езикова и правописна норма. Ако нямаше българско езикознание, „шльокавицата“ и другите вироглави техники на изразяване в интернет щяха да си съществуват свободно и никакъв езиков пуризъм не би могъл да ги възпре. Норма сама по себе си, която да е в безвъздушното пространство, няма. Няма норма без политики и власт, която я налага.

Като говорим за езикови политики, има ли все пак поле, на което биха могли да се срещнат становището на БАН по езиковия въпрос и Хартата за македонския език на Македонската академия на науките? Възможен ли е някакъв конструктивен подход?

Конструктивният подход би бил този разговор с романтичните си предпоставки – историографски и езиковедски – да не бъде подклаждан. Донякъде е вече късно, сега позициите се увълчиха и втвърдиха. И хора като мен, които говорят такива неща, често биват обвинявани, че са „национални предатели“. Аз полудявам от това, защото съм много по-голям патриот от разни идиоти, но не виждам как на базата на тези предпоставки може да бъде постигнат някакъв компромис. И пак казвам: един национален език възниква на пресечната точка на политически практики и езикови дадености. Но когато политическите практики са се отделили исторически и съдбовно в течение на един век, когато са се превърнали отдавна в езикови навици, когато съдбата на македонското население е станала различна от съдбата на българското население и постепенно са се оформили две нации, вече няма как нещо да се промени. Имало е историческа възможност, когато се е формирала българската нация, да се развие общ процес на самоопределение, но тя е пропиляна. Исторически се е получило така, че има два процеса на самоопределяне. Но изрично искам да отбележа – процесът на самоопределяне не може да бъде наложен с декрет от Коминтерна, нито с държавен декрет от 1944 г. Има, разбира се, проекти, налагани от елитите, от активисти, от пропагандисти, от комунисти и пр. Но те не са достатъчни – нищо не могат да направят без подкрепа отдолу, без културните и езикови практики на самото население. Очевидно практиките на македонското население отдавна подкрепят акта на македонско самоопределяне и тази нация вече има традиции. На нейния език се създава книжнина, пише се поезия, на него са написани важни произведения. Затова и цялата тази политика на езиково-политически спор е безперспективна. Тя трябва да бъде зарязана.

От вече споменатата статия на Петко Славейков за македонския въпрос (1871 г.) научаваме, че още през 70-те, дори през 60-те години на XIX в. в Македония има хора, „млади патриоти“, които „упорстват в своето македонско происхождение“, твърдейки, че „българите са татаре“, а македонският език е различен от българския. Нима въпросът за македонския език и идентичност е съществувал още тогава? Или Славейков има предвид само отделни и единични случаи, както твърдят днес някои български учени?

Всяка тенденция започва с единични случаи. Отначало някакъв процес има отделни проявления, после те се умножават, стават статистически значими и най-накрая се превръщат в определящи. И тук действат разнообразни фактори и случайности, няма някаква историческа необходимост. Нещата биха могли да се развият и по друг начин. Очевидно по времето на Славейков това са били единични случаи. Но тези единични случаи са били симптоми за вече съществуващо напрежение в езиковите политики между източните и западните диалекти. Още тогава е било ясно, че който диалект спечели, рискува да маргинализира другия. Ако книжовната форма се беше формирала на базата на западните диалекти, източните българи щяха да бъдат маргинализирани. И вероятно българите в Добруджа или Бесарабия щяха окончателно да бъдат откъснати от България, от т.нар. „езиков континуум“.

Какво включва тогава едно по-дълбоко разбиране на понятието „обща история“ в противовес на елементарните му интерпретации, срещу които се противопоставихте, подписвайки, заедно с други учени, позиция срещу Меморандума на българските власти до страните, членки на ЕС?

Както империята на Карл Велики дава възможност на френската и на немската историография да я използват за свои цели, защо да не бъде постигнато съгласие и между българската и македонската историография, че ще има различни разкази за цар Самуил или за неговите наследници? Това предполага отказ от конфликт, търсене на диалог и на начин да се минимализира конфликтът. Кажем ли, че не можем да изменим на историческата истина, тогава конфликтът изниква автоматично. А както видяхме, историческата истина е зависима от перспективата на големите разкази. Това не е релативизъм и не означава, че няма факти. Има факти. Не означава, че няма истини. Има истини. Но фактите се групират, подреждат, разказват и тълкуват по различни начини. За младите зетьове в моята история думата българин е означавала едно. За дядо Граматик тази дума е означавала съвсем друго: мултиперспективизмът, за който говорим, се крие в самото значение на тази дума. Смисълът на думата „българин“ е бил за младите съдбоносно-определящ, за дядовците съвсем не е било така. Хора от друга имперска епоха и с други нагласи, те гледат по различен начин на разните „маркери на идентичност“.

Могат да се намерят много такива примери, даващи повод за исторически перспективизъм. А той трябва да се използва при тълкуването на фактите в учебниците по история. Само че наличните учебници са така пропити от националните романтически разкази, че ако някой направи ревизия в тях, гигантска част от двете общества, образовани в техния дух, приели ги в сърцата си, ще се опълчат допълнително едно срещу друго. Трудна и крайно деликатна ситуация.

Защо чувството за загуба във връзка с Македония си остава така централно за българското национално самосъзнание и днес? На какво се дължат господството и устойчивостта на това „романтично и митологично“, както го наричате, историографско мислене? Защо причините за тази загуба се идентифицират винаги някъде навън – Великите сили, Йосип Броз Тито, Коминтерна?... Защо е така непосилно осмислянето на факта, че историческата възможност за постигане на национално единство е до голяма степен пропиляна от самите българи?

Сложен въпрос. Той засяга сърцевината на националния проект. Всеки национален проект представлява мечта за единство между политическа единица, териториална единица и културна единица. Те трябва да съвпаднат, цитирам Ърнест Гелнър в случая. Въображаемата „чиста родина“ на българите означава всички българи да се обединят – „сите българи заедно“. Като под това се разбира език, територия, култура и политическа суверенност. Само че сходен идеален проект имат и гърци, сърби, албанци. И ако погледнем скромната карта на Балканския полуостров, виждаме, че тя би трябвало гигантски да се разрасне, за да побере Велика Албания, Велика Сърбия, Велика България и Велика Гърция. Тоест „идеалните родини“ не могат да бъдат вместени в тесните граници на полуострова. Но този „национален идеал“, всъщност нереалистичен иредентистки проект, е бил дълго време официална политика. Той е структурирал българското образование, българската историография, българската политика. Структурирал е обучението във военните поделения, предаността на воините, определял е въображението на поети като Яворов; поколения са живеели, страдали и са се жертвали дори за тази визия – обединена и велика България. За съжаление през това време поколения в Гърция и Сърбия също са живеели с подобни национални визии: това произвежда врагове и „съюзници-разбойници“. Историческите обстоятелства са довели дотам, че в две определящи войни – Междусъюзническата и Първата световна – ние сме били победени. Известно е какво става след това. Кой е виновен? Лично аз смятам, че не е добре да се занимаваме с това в момента. То води към реплики от типа „Няма да забравим, няма да простим“, към „ньойския комплекс“ и „ньойската травма“ и възпроизвеждане на „съюзници-разбойници“. Животът не е справедлив. Историята не е справедлива. Идеята, че със сегашните си спорове ще възвърнем обратно, ретроспективно, историческата справедливост, е наивна. Можем единствено да произведем нови несправедливости. И го правим, но не го виждаме. Защото в момента, в който можехме в лицето на Северна Македония да имаме много важен съюзник в ЕС, ние дадохме тласък на най-ретроградните сили в македонското общество. Онези, които мразят наистина България и употребяват езика на омразата. Дадохме им аргументи, наляхме масло в техния огън и ги направихме политически важни, и то в момент, в който бяха политически маргинализирани. И какво стана в Северна Македония и в България? Правителството на Зоран Заев се клати, заговориха най-крайните и най-лудите. А когато говорят те, умерените страдат.

Въпросите зададе екип на „Култура“

Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Едно от лицата на Движение „Реформи в културата“.