Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Есето, което публикуваме със съкращения, е от проекта „Екс-център“, който се осъществява от Фондацията на полската нобелистка Oлга Токарчук (FOT) и вроцлавския Дом на литературата (WDL). Неговата цел е да провокира мислене за края на света, такъв какъвто го познаваме, и за бъдещия свят, който би могъл да възникне от развалините на стария. Текстовете от проекта се публикуват в седмичника Polytika.
 

Пътешественикът

Най-напред искам да припомня добре познатата гравюра от неизвестен автор, публикувана през 1888 г. от френския астроном Камий Фламарион. Тя представя пътешественик, който е стигнал до границите на света и протегнал глава извън земното кълбо, се възхищава от гледката на подредената и много хармонична вселена. От детството си се възхищавам на тази чудесно метафорична рисунка, която всеки път открива пред мен нови значения и определя човешката същност по начин, съвсем различен от познатия на всички нас, нахвърлян от Леонардо, образ на статичния триумфиращ витрувиански човек – мяра на вселената и на самия себе си.

У Фламарион имаме човек, представен в движение, като пътешественик с поклонническа тояга, с пелерина и шапка. Въпреки че не виждаме неговото лице, ние си представяме какво изразява – несъмнено изненада, възторг, замайване от хармонията и величието на над-видимия свят. От нашата перспектива сме способни да видим само частица от него, докато пътешественикът сигурно вижда много повече. Там има ясно очертани сфери, небесни тела, орбити, облаци и лъчи – трудно изразимите измерения на универсума, които навярно се усложняват до безкрайност. Признак за непонятността им са и кръглите машинарии, които навремето често са съпътствали ангелските създания в илюстрациите на виденията на Йезекиил. От друга страна, зад гърба на пътешественика е светът с неговата природа, показана тук чрез голямо дърво и няколко растения, както и културата, символизирана от кулите на градовете. Изглежда доста конвенционален и банален, да не кажем – скучен. Можем да се досетим, че на гравюрата виждаме крайния момент на дългия път на пътешественика – успял е нещо, което не са успели много други преди него – стигнал е до края на света. И сега какво? Струва ми се, че тайнствената гравюра с неизвестен произход е съвършена метафора на момента, в който всички ние сме се озовали.

Светът е малък

– много се е свил в продължение на отминалия век. Отъпкали сме доста пътеки в него, присвоили сме си горите и реките му, кръстосали сме океаните. Мнозина от нас имат субективно усещане за крайността на света. Вероятно това е в резултат от глобализираното скъсяване на разстоянията и от факта, че можем да стигнем до почти всяко място на Земята, стига да разполагаме с необходимите за това средства. Също така и за лесната му познаваемост – на практика всичко можем да проверим в мрежата, с всекиго можем бързо да се свържем.

Тук със сигурност си имаме работа с исторически ново възприятие на човека и се чудя кой пръв е изпитал това чувство – че всъщност светът е малък и е обозрим. Това може да е бил някакъв бизнесмен от новото поколение, някой „продаващ печен въздух“, както казват холандците, господин Евтино-Купи-Скъпо-Продай, който е в непрестанно движение, летейки от континент на континент с паспорта си от някоя „правилна държава“. Сутринта в Цюрих, вечерта в Ню Йорк…

В това ново усещане за маломерността на света със сигурност изиграва ролята си и triste post iterum, тъгата след пътуване, която изпитваме, когато се върнем у дома след интензивните впечатления, свързани с далечното пътешествие. Струва ни се, че сме достигнали някакъв предел или сме преживели нещо, което нямаше да можем, ако не се бяхме родили в епохата, където пътуването се е превърнало в повече от привилегия или проклятие – в приключение. Тогава, оставяйки куфара си в антрето, питаме: И това ли беше всичко? Точно това ли? За това ли ставаше дума?

Вече посетихме Лувъра и видяхме със собствените си очи „Мона Лиза“. Покатерихме се по пирамидите на маите, опитвайки се да усетим драматизма на преминаването на времето, което безмилостно унищожава онова, което е било изграждано хилядолетия наред. Пекохме си коремите в египетските и туниските курорти, хранейки се с обобщена етническа кухня, която е вкусна на всички без изключение. Степите на Монголия, пренаселените градове на Индия, гледката на извисените в небесата Хималаи… Дори да не сме успели да видим това или онова, преди пандемията живеехме със съзнанието, че пътуването до другите места, които още не сме посетили, е реално – те фигурират в каталозите на туристическите агенции, наречени са дестинации. Светът беше в краката ни, отиването навсякъде беше възможно, стига да сме успели да съберем пари за това.

Може би за първи път в своята история човекът преживява толкова доминираща крайност на света. Вечер проследява живота на другите хора на екраните на своите бързи устройства и гледа онези, които само преди сто години не би могъл да срещне по пътя си.

Наблюдавайки ги отдалече, вижда, че репертоарът от роли и възможности също е ограничен и че всъщност хората си приличат повече, отколкото биха могли да предположат нашите предци. Те, както знаем, са наливали вода в мелницата на въображението и с наслаждение са описвали обитаващите антиподите творения, които толкова са ентусиазирали пътешествениците от миналото. Днес, благодарение на сериалите, киното и обществените медии, всички знаят, че хората от презокеанските територии не притежават много глави, само един крак с огромно стъпало или лице на гръдния кош и макар да се различават по цвета на кожата, ръста или някои обичаи, тези разлики се заличават на фона на целия куп прилики. Другите функционират по същия начин в своите градове и държави, езици и култури. Обичат, тъгуват, копнеят, тревожат се за бъдещето, имат си грижи с децата. Върху тези фундаментални прилики се основава огромната кариера на новото откритие – стрийминг платформите.

Пътешественикът вижда, че всъщност навсякъде е същото – съществуват хотели, яде се от чинии, мие се с вода, от екскурзиите се купуват сувенири и подаръци за приятели, общото между които е – въпреки че са имитации на тамошното изкуство – че в мнозинството си са произведени в Китай.

Известно е и това, че от почти всеки обитател на Земята ни делят най-много шест души (на принципа: аз познавам някого, който познава някого, който познава някого и т.н., който познава Х), а от времената на Христос – едва около 70 поколения. Някога на старателно разчертаните карти на света е имало бели петна, които възбуждали въображението и обуздавали човешката арогантност. Готвейки се за пътешествие, хората имали предвид, че може и да не се върнат. Тръгването на път, предшествано от изготвяне на завещание, било гранично събитие, поставящо началото на процес на инициация, процес на промяна, чийто резултат не би могъл да бъде нито предизвестен, нито напълно разбран.

Парадоксално, живеехме в свят, отворен за въображението, свят с едва очертани граници, пълен с неизвестности. Този свят изискваше нови разкази и нови форми, непрекъснато се променяше и непрестанно възникваше пред очите ни.

Днес светът е влязъл в рамките на нашия календар и часовник. Можем да си го представим, помества се в главата ни. За три денонощия човек може да се озове навсякъде, където пожелае (с малко незначителни изключения). Белите петна на картите са докрай попълнени от Google Maps, които с жестока точност показват всяка уличка. Нещо повече, навсякъде е, общо взето, еднакво – едни и същи вещи, артефакти, начин на мислене, пари, марки, логотипи. Екзотиката или изключителността е рядка стока, все по-често изчезва от всекидневния живот и се превръща в джаджа. Като в балтийския курорт, където са пренесли от Тайланд цял тайландски ресторант, или в низината на Централна Европа, където е изграден гигантски комплекс, имитиращ тропиците. Благодарение на поместващото се в дланта или на коленете ни устройство можем във всеки момент да поговорим със семейството си, отдалечено на хиляди километри от нас, намиращо се в друг климатичен пояс, пребиваващо в съвсем друго време на денонощието, дори и на годината. За няколко секунди туристът на екскурзия в Тибет се свързва с дома в Скаришев. Хората, които някога нямаше да могат да се запознаят, днес общуват чрез медията. За нашите пет сетива светът стана – нека повторим – малък. От друга страна, колко вълнуваща и спираща дъха е гледката на земното кълбо на фотографията, направена от човека. Малко синьо-зелено топче, висящо в простора. За пръв път в историята виждаме нашето планетарно място като крайно и ограничено; крехко и податливо на унищожение.

Към това се прибавя и усещането за претъпкано, затворено пространство, теснотия, постоянно присъствие на другите – чувството за крайността на възприемания свят става клаустрофобично. Нищо чудно, че напоследък все по-често се връщат мечтите за космически пътешествия, за напускане на стария дом, който се е оказал прекалено познат, тесен и препълнен.

Това чувството за смаляване и крайност на света се засилва от свързването в мрежата и всеобщото наблюдение. О, да, живеем вече в Паноптикум – непрестанно сме видими, следени и анализирани. Чувството за крайност банализира всичко, защото само онова, което не се поддава на познанието ни, може да събуди нашия ентусиазъм и да запази чудесния статут на тайна.

Сезамичност

Обаче често третираме безкрайността като хаос, защото не ни дава възможност да приложим към нея каквито и да е познавателни рамки, каквато и да е конструкция. Няма карти на безкрайността. Тя отхвърля и човека като нейна мяра.

Ако някой отново поиска да общува с безкрая, достатъчно е да се включи към мрежата. Тук поразителното чувство, че светът е прекалено обилен, ни внушава срамежлива резигнация – следвам само своя път, уча се да отминавам привличащите ме интересни неща, аз съм като Лот, който бяга от горящия Содом и волята му е толкова силна, че не се обръща назад – за разлика от любопитната си съпруга…

Често, сърфирайки в търсене на някаква информация, имам чувството, че се движа сред огромен океан данни, които на всичко отгоре се намират в непрекъснато състояние на самосъздаване, самокоментиране. Всъщност онзи, който за пръв път е използвал за определението на тази дейност глагола „сърфирам“, е гений. Образът на самотния човек, който с помощта на малка дъска се движи по гребена на вълната в бурния океан, тук е изключително подходящ. Сърфистът е носен от стихията, но самият той може да повлияе на траекторията само в ограничена степен – оставил се е на енергията и движението на вълните. Нека отбележим, че това чувство да бъдем просто обект на движение, независещо от нас, следователно да бъдем и управлявани по определен начин, отдадени на скрита инертна сила, измъква от забравата старото понятие fatum, което вече схващаме по различен начин – като мрежа на зависимости от другите, като унаследяване на модели на поведение не само в биологически, но и в културен смисъл; следствие от това е оживената и може би разгорещяваща се дискусия за идентичностите.

Безкрайността проникна в света на homo consumens, когато този свят започна да прилича на Сезам. Казахме: Сезам, отвори се, и – се получи! Отвори се, заливайки ни с богатството на предлаганите услуги, стоки, типове, образци, разновидности, фасони, моди, стилове. Вероятно всеки от нас поне веднъж е изпитал приказното богатство на офертата и тревожното чувство, че би трябвало да имаме няколко живота, за да я използваме. И така не стана ясно кога животът ни се сведе до придобиването на нови вещи, поръчването на нови услуги от неизчерпаемата оферта. В един от разказите на гениалния Филип К. Дик, фабриките, управлявани от някакъв побъркан интелект, не могат да спрат производството и трябва да създадат поради безкрайното количество програмирани стоки идеален потребител, хипнотизиран от тази вселена от вещи суперконсуматор. Клиент, за когото същността на живота се превръща в опитване и наслада от разновидностите на това или онова, в разсъждения относно марката червило, джунджурии, парфюми, дрехи, автомобили, тостери, при което специални програми и списания го консултират какво да избере. Тази визия, толкова футуристична през шейсетте години на ХХ в., се сбъдна по-бързо, отколкото си мислехме. Днес това е описание на нашето тук и сега.

Но всъщност същото се отнася и за консумацията на интелектуални блага. Ресурсите на виртуалните библиотеки станаха безкрайни – седейки пред компютъра, човек има чувството, че се движи из Сезам, но вече не може да обхване (затова този глагол напоследък стана толкова популярен в полския) – нито авторите, нито заглавията, нито паролите. Поразително е съзнанието, че в момента, в който пиша тези думи, възникват стотици, ако не хиляди статии, стихотворения, романи, есета, репортажи и т.н. Безкрайността се саморепродуцира, като се разпростира, а ние подхождаме към нея с крехките инструменти на търсачките ни, за да създадем впечатление, че все още я контролираме.

Моето поколение се справя особено зле – все пак ние раснахме по време на недоимък и липси, у мнозина все още действа инстинктът да се запасяваме „в случай на криза“, „на инфлация“. Ето защо мъжът ми събира вестниците и все трупа изрезки, като същевременно се идентифицира с мисията на Ной и сглобява полици за хартиени книги в библиотеката.

Нашето и предишните поколения са се упражнявали да казват на света ДА, ДА. Повтаряхме си: ще пробвам това и още това, ще отида там, после там, ще изпитам това и онова. Взимам това и защо не, ще взема и онова. Сега наред с нас се появява поколение, което разбира, че най-човешкият и етичен избор в новата ситуация е да се тренира казването на НЕ, НЕ, НЕ. За какво ми е това и онова. Ще се лиша от това и това. Не ми трябва. Не искам. Отказвам се…

Странното лято на 2020 г.

Обикновено големите промени настъпват след катаклизми и войни. Непосредствено преди Първата световна война хората като че усещали, че това е краят на някакъв етап, на някакъв свят. Мнозина смятали положението за нетърпимо, въпреки че не го осъзнавали напълно. Днес не можем да разберем ентусиазма, който извеждал на улицата тълпи, които тържествено изпращали младите мъже, тръгнали на война. Енергичните им крачки, забързани от тогавашната техника на филмиране, поради която приличат на подскачащи кукли, ги водят някъде към хоризонта, където вече са притаени окопите при Вердюн и болшевишката революция. Целият ред на техния свят скоро ще се срути в пропастта.

Дано не повторим тази грешка.

Днес – в странното лято на 2020 г. – не знаем какво ще стане. По всичко изглежда, дори експертите са замлъкнали, не желаейки да си признаят, че приличат на днешните метеоролози – вследствие от климатичните катаклизми те вече не могат да предвидят времето.

Светът наоколо прекалено се усложни, при това в различни посоки едновременно. Спонтанният, рефлекторен отговор на това положение на нещата е реакцията на традиционалистите и консерваторите, които третират това растящо усложняване като болест, като отклонение. Като лекарство те ни поднасят носталгията, връщат се към миналото и неистово се придържат към традициите. Щом светът е станал прекалено комплициран, значи трябва да бъде опростен. Щом не можем да се справим с настоящето, толкова по-зле за него. Носталгията по изгубеното време се вихри в нашето мислене, в модата, в политиката. В последната се появява една вяра в това, че можем да върнем времето и да влезем в същата река, която е текла преди няколко десетилетия. Мисля, че не, няма да се поместим в миналото. Нито телата ни, нито нашата психика.

А какво ако направим крачка встрани? Извън отъпканите начини на решения, терзания и дискурси, извън кръжащите около общия център съчетания от мехурчета. Някъде, откъдето се вижда по-добре и по-обхватно и където се забелязват контурите на най-широкия контекст.

Безпрекословен Черен лебед се оказа пандемията, която – както става с Черния лебед – никой не очакваше, но която промени всичко. Любимият ми пример за появата на Черния лебед са събитията от края на ХIХ в. в Лондон. Хората, които живеели в трагично претъпкания и мръсен град, мислейки за бъдещето, се тревожели, че ако движението по улиците на британската столица се развива толкова бързо и бурно, скоро купищата конски лайна ще достигнат до първия етаж на сградите. Започнали да търсят решение на този проблем, патентовали проекти за специални канали и сметища и вече потривали ръце, разчитайки на големия бизнес около извозването на конските изпражнения извън територията на градовете. И тогава се появил автомобилът.    

От познавателна гледна точка Черният лебед може да е повратно събитие, но не защото ще предизвика икономическа криза или ще накара хората да осъзнаят своята крехкост и смъртност. В края на краищата, последствията от пандемията са много и са доста разнородни. Най-важното обаче ми се струва разбиването на дълбоко загнездения наратив, че контролираме света и че сме венец на творението.

Може би човекът като вид е бил заслепен от могъществото, което е притежавал благодарение на своя разум, на своята креативност, и това го е навело на мисълта, че е най-важният – самият той със своите потребности. Обаче, от друга перспектива, от различна гледна точка, той може да се почувства също толкова важен, при това необходим, като основна брънка на мрежата, като предавател на енергията, но преди всичко като онзи, който е отговорен за целостта на тази комплицирана постройка. Отговорността е факторът, който позволява да се запази чувството за значимост и да не деградира изгражданата във вековете конструкция за надмощието на homo sapiens.

Вярвам, че животът ни не е само сбор от събития, а комплицирана плетеница от смислите, които приписваме на тези събития. Тези смисли образуват чудесната тъкан на разказите, понятията, идеите и можем да ги приемем като един от елементите – като въздуха, земята, огъня и водата – които физически определят нашето съществуване и ни оформят като организми. Разказът е петият елемент, който ни кара да виждаме света по такъв, а не по друг начин, да разбираме неговото безкрайно разнообразие и сложност, а също и да подредим опита си и да го предаваме от поколение на поколение, от едно съществуване на друго.

Пълния текст на есето ще намерите в Портал Култура

Превод от полски Правда Спасова