Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Споровете за Македония са част от историческата ни участ, но изглежда са на път да се превърнат и в основен маркер на днешната българска политика. Особено след ветото, с което България хлопна вратата на република Северна Македония към членство в Европейския съюз.
 

Именно поради тази причина решихме да посветим първия за 2021 г. брой на „спора за Македония“. С неизбежните връщания „назад“, с прелистването на „романтични“ и „недотам романтични“ страници от общото ни минало. С разприте за фалшификациите на „историята“ и „езика“, за претърпените от нас „огромни страдания“ и новоизкованата „македонска идентичност“, за „благодарността и неблагодарността“, за вмешателствата на „чужди сили“ и „нашите провали“. Всичко това – и то в детайли – може да откриете в анализите на Александър Кьосев и Огнян Минчев, които кръстосват две гледни точки в дълбочина по „македонския блян“ и „българската горчивина“. А и тези гледни точки непрекъснато се променят във времето, както можете да се убедите от текстовете на Петко Славейков, Симеон Радев или Кръстю Мисирков.

Защото Македония е – а явно и си остава – огромна и незарастваща рана в съзнанието на българите. Причинена от множество събития, наподобяващи парчета от „огледалото на Историята“, които трудно дават цялостен образ и най-често нарязват ръцете, опитващи се да ги подредят. Затова и споменът за разбитото „македонско огледало“ трудно се утаява в колективната памет и продължава да напомня за себе си. По един начин „тук“, по друг начин „там“. Ето защо и бъдещето в българо-македонските работи неизбежно се равнява (по) или ранява (от) миналото. Винаги миналото е негова „граница“, особен „език“ с една или друга степен на разбираемост.

Напълно си давам сметка за това, бидейки потомък на хора, дошли от онези земи. Знам много добре колко пристрастен е този исторически разказ и че той задължително включва огромен брой човешки съдби. Може би около милион бежанци от Вардарска и Егейска Македония се заселват в днешните граници на България, а около половин милион българи полагат костите си във войни и въстания заради „македонската кауза“. Затова отвъд спомените за „романтиката“ е редно да помним и за цената, платена от дедите ни за онова „там“. А тя е била наистина непомерно жестока. Ако си послужа с една стъписваща метафора на писателя Патрик Оуржедник от книгата му Europeana, ще се окаже, че пътят между София и Скопие, който ние и до ден днешен не сме построили, всъщност е проправен (и то в двете посоки) от телата на жертвите, давани война след война. Редно е да го помним, особено във времена на твърде категоричен политически избор.

Сещам се и за едни думи на екзарх Йосиф, който в дневника си пише, че никога няма да прости на цар Фердинанд едно. Това, че с недомислието си в Междусъюзническата, но най-вече в Първата световна война монархът в един миг е заличил цялото духовно дело на Българското възраждане, безвъзвратно откъсвайки македонските епархии от България. „А аз цял живот с игла кладенецът копах“, горчиво обобщава екзарх Йосиф провала на „екзархийския проект“. Поне на стария екзарх му е било спестено да види по-сетнешния развой на събитията, както и някои невероятни днешни модификации на „екзархизма“. Например „екзархийската народност“ на Гоце Делчев, роден според северномакедонската историография в „екзархийско семейство“ от Кукуш. Или пък уплаха на Св. синод на БПЦ да поеме грижата за Македонската православна църква, след като тя се обърна към българските синодали като към представители на Църквата майка.

И тук отново си давам сметка как разговорът по българо-македонските работи вечно се прехвърля в миналото и се води в минало време. Явно отношенията между нашите две страни, по думите на македонския писател Младен Сърбиновски, са „котли от емоции, постоянно подгрявани около точката на кипене“. Въпросът е дали и кога „спорът за Македония“ ще се превърне в разговор, в който миналото да не е навсякъде, а бъдещето – никъде.