Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

Тероризмът, който ни атакува, е война. Война на слабия срещу силния и въпреки това безпощадна война. Слабите получават надмощие, загърбвайки всички правила. Тяхна мишена стават цивилни граждани, които те унищожават чрез самоубийствени актове. Тази война поражда ярост. Осуетените атентати са легион – не знаем колко са, но съответните служби са си свършили добре работата. Ала атентатите, които постигат целта си, са ужасяващи – и това е тяхната цел. Правителствата държат речи, за да покажат как няма да толерират това, но всъщност го толерират. Изглежда, че речите за нетърпимостта и за нетолерирането поне в съзнанието на изпълнителната власт заместват действията.

Вместо речи са необходими истински политически отговори: днес във Франция се влиза като в разграден двор. Необходими са отговори от сферата на наказателното право. Отговори от сферата на образованието: преподавателите не разполагат с дисциплинарни мерки срещу млади и фанатизирани ислямисти.

В очакване на това, ние продължаваме да дебатираме по въпроса „Защо?“, съотносим към 11 септември 2001 г.: защо ни мразят? Все пак за последните двайсетина години отбелязваме известен напредък по идеологията на този въпрос. Срещу нас се изправят хора, които мразят нашата свобода – на мислене, говорене и критичност. И тъй като особено държим на всичко това, те ни поразяват в сърцето.

Затова и с някаква особена жар се впускаме след всеки пореден атентат да браним онова, което всъщност е обект на атаките: свободата. Поради което отново се появяват карикатури на Мохамед – по фронтоните на кметствата или на плакати, разлепени навсякъде. Има известна дързост в тези прояви, желание да не сведем глава, подобно на онези вярващи, които някога високо са побивали своите кръстове независимо от преследванията.

Свободата предполага отговорност. Нашата свобода е право – то е вкоренено в нашите доктрини и нашите основополагащи принципи, затова варварите, макар и обсебени от ужасяващите си намерения, не са в състояние да го премахнат. Но тя също така е едно „въоръжено право“ – на разграничаване, на умереност, накратко, на отговорност. Свободата на словото е не просто в това да кажеш на висок глас каквото и да е, упорствайки в неща, които биха разгневили събеседника. В неограниченото разпространение на карикатурите на Мохамед има нещо детинско, някакво самодостатъчно ликуване, което твърде елементаризира цялото това начинание.

Разбира се, че имаме това право! Но дали правото позволява всичко? А къде остават моралът, гражданствеността, деликатността пред святото за другите, която също трябва да се има предвид? Бих добавила в скоби елегантността и естетиката: вулгарността, зейнат ли подобни дълбини, винаги привлича подрастващите, но щом насоката на мисълта е да се забавляваме дори в подобна ситуация, това вече казва много за днешния инфантилизъм.

Най-същественото е другаде: нашето право на свобода не означава, че ние можем и трябва да правим каквото ни хрумне, а че сме тези, които полагат границите на собствената си свобода. Ето защо е редно да си зададем въпроса дали святото за другите не би трябвало да е извън обсега на нашите насмешки. Ако святото не е сакрализирано от закона, би трябвало да е поне такова в нашата почит.

Не призовавам да се приеме заради мюсюлманите във Франция специален закон срещу светотатството. В случая не става дума за закон, а за нрави. Законът, разбира се, произтича от общата етика, но носи вдъхновение свише и неприлагането му се санкционира. Законът е ясен, а контурите му са отчетливи. Докато нравите произтичат от общите обичаи и от личната съвест, при тях санкцията е само засрамване. Те са изменчиви, често са обект на спорове и произтичат от практическата мъдрост.

Една от грешките на модерността е да смята, че съществува само правото. Напротив, тъкмо нравите са тези, от които е изтъкан общественият живот. Ето защо и нашето право да издигнем карикатурите не е единственият отговор.

Изненадващо е как в едно общество, където до такава степен се отстояват различията и се възхваляват благодеянията, не сме в състояние да зачитаме религиозните вярвания. Което означава: да живеят различията, ако са тъждествени с нашите разбирания! Искаме или не, ние обаче живеем и все повече ще живеем в мултикултурен свят, обитаван от най-различни вярвания. Нека не си въобразяваме, че ще конвертираме всички култури в принципите на светската либерална демокрация, както се смяташе през последните петдесетина година. Ще трябва да съжителстваме на тази планета с култури, носители на силни религии, които си остават недостъпни за нашата идея за толерантност. Доста смешно би било от наша страна да ги провокираме със светотатства, под претекста че „имаме правото на това“.

Да, ние разполагаме с неотнимаемо юридическо, морално и основополагащо право в тази насока. Но има нещо, което си остава над правото: зачитането на другите, включително и на техните различия, които може би ни е трудно да разберем. Святото обитава всички култури. И е изцяло неприемливо и порочно да се атакува святото за другите. Мнозина смятат, че сме се освободили от святото през Просвещението, ала не е така, то е неизменна част от всяко човешко същество. Ние също разполагаме с нашите лековерия, нашите догми, нашите пророци и дори с нашите фанатизми.

Ето защо и съпротивата срещу ислямисткия тероризъм ще стане възможна чрез закони срещу имиграцията, чрез службите за сигурност и правосъдието, чрез образованието, но не и чрез употребата и злоупотребата с правото на светотатство. Отправянето на предизвикателство, разлепването на подобни карикатури навсякъде, каквото се наблюдава в момента, може да носи удоволствие на някои, но само влошава нещата; с други думи, то потапя във възмущение мюсюлманското население, което не се състои от терористи, а от вярващи. В случая не призовавам към автоцензура от страхливост, а за самоограничение от деликатност.

Разпростирането и разширяването на правата през последния половин век, което е логично следствие от борбата срещу тоталитарните заблуждения, ни накара да повярваме, че правото е всичко. Защото имам право! Царството на правото и на правата натика обаче дълбоко в ъгъла личната съвест – тази морална инстанция, която разглежда деянията случай по случай, изхождайки от общото приличие; която държи повече на етичното, отколкото на юридическото; която се сдържа поради респект, вместо да тръби, защото е позволено.

Личната съвест е способност, която не ни е дадена по рождение, тя се развива чрез образованието и натрупания опит. А при незрялост на населението липсата ѝ се усеща главоломно и тъкмо това е нашият случай. Тази съвест би ни била от голяма полза, за да проумеем – отвъд правните кодекси – че святото за другите също подлежи на почит в не по-малка степен, отколкото онова, което е свято за нас.

Превод от френски Тони Николов