Култура / Брой 1 (2974), Януари 2021

15.VII.1913 г.

… Ясно е, че руската външна политика, далеч от хуманността и славянофилската мечтателност, през цялото време на двете Балкански войни преследваше определени империалистически задачи. Това са – изгонването на турците от Европа с помощта на балканските народи, като по този начин се лиши Австро-Унгария от възможността да завземе Новопазарския санджак и Македония, като разедини Сърбия и Черна гора завинаги и заставайки в центъра на Балканския полуостров, да утвърди своето политическо влияние върху всички съседни балкански държави…

Най-накрая на ред е поставен австрийският въпрос, който ще бъде разрешен или отделно, или заедно с въпроса за Проливите и подялбата на Азиатска Турция. Може би тогава, за да привлече България на своя страна, Русия ще ѝ обещае Македония в замяна на сърбохърватски земи, които Сърбия ще получи от Австрия…

Такава постановка на въпроса изисква по-хладнокръвно отношение на българския народ към постигналото го нещастие в сегашната война. Наивно е да се мисли, че националният въпрос може да се реши изведнъж и само с помощта на оръжието, без политическа подготовка. Успехите на сърбите и нещастието на българите са най-доброто доказателство за това. 30 години сърбите обосноваваха своите права над Македония и подготвяха политически нейното покоряване. Те можаха да оценят кой повече може да им помогне и не се поколебаха във външната си политика. Завоюването на Македония и дружбата ѝ с Русия, или най-точно с помощта на дружбата с Русия, бяха главните принципи във външната ѝ политика, обоснована на националното възпитание на сръбския народ в дух на непоколебима вяра в неговите исторически и етнически права над Македония. Точно обратното стояха нещата при българите. Никакво национално възпитание; смътна представа за историята на Македония; недоверие към македонските българи, проявено при назначаването на епископските катедри в Македония на лица, по произход от България; отсъствие на всякаква систематичност в политиката на правителствата към Македония, докато сърбите изпробваха десетки начини за най-доброто осигуряване на своите интереси в Македония, и накрая отсъствието на определена и тясна връзка между външната и вътрешната македонска политика на България.

Там народните маси не бяха подготвени в училище към съзнателно разбиране на националните задачи и последните, слабо поддържани от вътрешната и външна политика на царството, отличаваща се със силни колебания в отношението си към Русия, само плашеха руските империалисти.

Бъдещата политика на България си я представям по следния начин. България никога няма да се откаже от своите права над Македония, която е за нея същото, каквото е Малорусия за Русия и Моравия за Чехия. Населението на Македония, както и да го наричат сърбите и гърците, по кръв си остава българско. То няма толкова лесно да забрави своята връзка с останалия български народ. България с всички притежавани от нея средства ще предявява и доказва своите права над М[акедония]. Това тя ще направи в ред печатни издания, насочени към руския народ и към славянските народи въобще. Тя ще участва във всички славянски научни конгреси с филологически и исторически доклади за М[акедония]. Центърът на тежестта при изучаването на българската история трябва да бъде пренесен от източните български земи на запад, към Македония. Всеки българин още от детство трябва да се проникне от съзнанието, че много славни страници от далечното и неотдавнашното минало са свързани с името Македония. Необходимо е отношението на България и към М[акедония] и македонците да бъде по-топло, задушевно и нежно, отколкото отношението на сърбите, чиито усилия за насаждане на сръбски патриотизъм неминуемо ще са придружени с насилия, да не говорим, че наплашеното от жестокостите на сърбите по време на войната българско население в М[акедония] в душата си ще ненавижда сърбите като свои поробители. Сръбските жестокости трябва внимателно да бъдат зарегистрирани и отпечатани. Подвизите на македонските четници в борбата с турците – също. Главното съдържание на литературата за Македония трябва да бъде националното възпитание на българската младеж и народ. В курсовете по българска история трябва да бъде отделено еднакво внимание на източната и западната половина на българския народ, а следователно историята на Македония трябва да бъде равностойна част от общобългарската национална история, а не само жалък придатък към историята на Източна България, както беше досега. В историята на българската литература трябва също да се съблюдава равноправието между източнобългарската и западнобългарската, така нар[ечената] „сръбска“ литература.

Националното възпитание, духовната любов и разбирането на съдбата и ролята на Македония в общобългарската история – това е първата основа на българската вътрешна политика. – Дружбата с Русия при пълен неутралитет в близките балкански и международни усложнения – основа на външната политика на България.

На нас не ни трябва съюз с вчерашните врагове, разкъсали на части българското отечество и притежанията на българския народ. Ние желаем да живеем с тях в мир; но тяхната дружба не ни трябва. Ние ще считаме Македония за неразделна част от нашето отечество, както и Добруджа. Но нямаме намерение да нарушаваме политическото status quo. Ние ще бъдем спокойни зрители на това, което става около нас и в Европа, но няма първи да извадим меч. Ние не сме заинтересовани от австрийското наследство, но ще бъдем привърженици на политическото равновесие на Балканите. Ако в името на тази идея в сегашната война бяха нарушени нашите национални интереси, то при възможни бъдещи войни в името на принципа за запазване на политическото равновесие, ние ще предявим нашите национални права над заграбената от нас част от нашето българско отечество.

Ние няма защо да се караме с Австрия, но ще поддържаме братски връзки с великия руски народ, който ни е много задължен и на когото сме много задължени. Тежките изпитания, постигнали нашето отечество по вина на руската дипломация, заради нейното неумение да се ориентира в балканските работи и да разбира чувствата на широките маси от българското население, не могат да развалят вековните добросъседски и братски отношения между двата народа. Война между Русия и България е немислима, защото Русия сама никога няма да вдигне ръка над освободената от нея България, а последната не може да отмъщава на Русия за недалновидността и жестокостта на ръководителите на нейната външна политика в сегашната война.

Впрочем в бъдещата наша външна политика ние ще бъдем преди всичко българи, а след това славяни. Ако нашите национални интереси налагат и ако дружбата с Австрия, Румъния и Гърция може да бъде опора на нашите национални интереси, тогава ние няма да откажем присъединяване към Тройния съюз, неизменявайки на славянството, защото то е представено от 25 милиона в пределите на Австро-Унгария. Накрая, не ние първи предаваме славянската идея. Последната стана безсъвестно [оръдие] в ръцете на сръбските шовинисти и руските империалисти.

К. П. Мисирков, „Дневник. 5.VI – 30.VII.1913 г.“, издание на ДА „Архиви“, Република България и на Държавния архив на Република Македония, 2008 г., с. 46-48.