Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Каталонският драматург Жорди Галсеран пред Мария Панайотова. Преводът на интервюто е на Нева Мичева

За него сп. A golpe de efecto твърди, че „притежава изключително надарен слух за сложната материя на смеха“. И както самият Галсеран казва, цитирайки Уди Алън: „комедията е трагедия плюс време“. А думите му, пресъздадени на театралната сцена, предизвикват взривове от смях, карат ни да се замислим, въздействат ни, напрягат ни и ни отпускат. Но винаги са толкова точни и толкова на място, че неусетно се потапяме в дълбоката и сложна история и интуитивно започваме да разбираме „веригата от думи“, която се случва пред нас.

Разговорът ни в началото на 2021 г. е за призраците на миналото, но и за оптимистичното бъдеще на театъра, за COVID-19, но и за техническите средства, с които да свържем умовете си в единство, за махалото на историята, но и за климатичната катастрофа.

Нека започнем този разговор с нещо, което казахте преди години в интервю за българска медия: „Опитвам се да открия хумора дори в най-тъмните моменти от живота“. Човечеството сега е в тъмен момент. Ще видим ли скоро лъч светлина, усмивка, може би нов смисъл?

Лъч и усмивка – без съмнение. Нов смисъл – едва ли. Човечеството е дало предостатъчно доказателства за неспособността си да се променя в дълбочина. Вижте СПИН – дори той не успя да ни откаже от секса. Пак ще започнем да се прегръщаме, да се целуваме, да пием заедно, да се предаваме взаимно, да се убиваме и да се самоунищожаваме. Отново и отново същото. Но не е ли прекрасно?

Някъде четох, че най-интересното в историята се случва там, където нещо свършва и започва друго. Какво ще се случи на границата между дигиталното и аналоговото, между онлайн и офлайн съществуването ни? Май се оказа необходимост всичко, от което зависи животът ни, да има и дигитален еквивалент, за да може в ситуация на криза да продължим напред без сериозни сътресения?

В интелектуален план животът онлайн ни доближи до добрата стара идея за Гея, тоест цялата планета, разглеждана като единен жив организъм. Най-сетне се сдобихме с техническите средства да свържем и умовете си в такова единство; най-сетне имаме шанс да говорим практически с всички. Печалното е, че не всеки има нещо интересно за казване. Даже, ако трябва да сме честни, огромната част от нас няма нищо интересно за казване и би било много по-добре да си мълчи и да остави на мира горките си себеподобни. За жалост проклетият Туитър дава трибуна на всеки желаещ да споделя своите идиотщини с целокупното човечество. Скапана работа. Скапана работа е дигиталната Гея.

В този контекст как виждате бъдещето на изкуството и на театъра?

Оптимистично. Когато разполагаш с подобно изобилие от информация, с толкова леснодостъпни образи и истории, започваш да търсиш своеобразното, специфичното, действителното, живото. Театърът. Това май Сталин го беше казал, нали? Че смъртта на един човек е трагедия, а на милиони – статистика. Е, човек търси трагедията. Хората няма да спрат да ходят на театър.

COVID-19 може би променя повествованието и каналите, по които то стига до нас, но разказът не остава ли същият? Как се променя културната среда?

Разказите винаги ще се роят по сходни начини, все едно по какви канали се разпространяват. Ще има съдържания за широката публика и по-нишови такива. Може би потреблението ще се увеличи, защото вече нищо не ни коства да се доберем до културата. Това обаче – както винаги – не е непременно добро. Битува например схващането, че да четеш много, е положително. Да де, но зависи какво четеш. То е като да имаш твърди убеждения. На пръв поглед стои някак солидно да имаш непоклатими идеи. Аз обаче никак не съм сигурен, че е на хубаво, понеже ето – Хитлер е бил човек на твърдите убеждения.

Има ли страх от призраците на миналото днес? В търсене на нови модели (на управление, поведение и т.н.) няма ли да се върнем към стари грешки?

Ще се върнем към всякогашните си грешки и към съответните добри попадения. Махалото на историята се движи самостоятелно. И не може да бъде спряно. Най-сериозната тема днес е климатичната катастрофа. Тя е единственото, заради което си струва да се постараем да променим навиците и отношението си. За да може да поживеем някой и друг век отгоре. Да се позадържим в съществуването една идея по-дълго. Да оцелеем. Всички искаме да ни има поне малко повече, нищо че отделният човешки живот е без особено значение на фона на човечеството... чийто живот, на свой ред, е без особено значение на фона на Вселената.

Днес повече от друг път светът има нужда от въображение. И тук идва онова нищо, което театърът е способен да превърне в нещо (дори само за миг от вечността) точно благодарение на въображението на творците. Изкуството в състояние ли е да ни даде картинка на бъдещето?

Изкуството ни дава емоции, които няма как да изпитаме без него. Проявите на творческото въображение ни осигуряват възможността да живеем алтернативни животи. Това вече е много. Да не искаме от него повече – така е достатъчно.

В интервю за The Talks режисьорът Алехандро Иняриту казва: „понякога си Бог, а понякога – просто създание, оцеляло от твоето собствено творение“. A Педро Алмодовар допълва: „в същото време го има и чувството на опасност, но не физическа, а страх, че създаденото от теб ще излезе извън контрола ти“. Вие изправяте ли се пред такива чувства, тръгвайки към нов проект?

Хората на изкуството изпитваме нужда да говорим дивотии, само и само да изглежда, че се занимаваме с нещо епично. Писането е труд, професия. Нищо повече. И нищо по-специално от работата на обущаря или на програмиста. Нито си Бог, нито си в опасност, нито създанията ти притежават собствен живот. Правиш нещо с цялата правдивост, на която си способен, докато се мъчиш да вкараш поне троха оригиналност и да не си убийствено скучен. Разбира се, че има гении, измислили уникални, дълготрайни неща и променили разбирането ни за изкуството и така нататък. Но и това не е кой знае колко важно. Пък и гениите се броят на пръстите на едната ръка.

Най-новата постановка по ваш текст, първата „пандемична“, е „Отвратителните“, по едноименния роман на Сантяго Лоренсо. Как го открихте, какво ви хвана в него и как го адаптирахте за театрална сцена, при положение че действието е сравнително малко, преобладава разказването?

В „Отвратителните“ най-силно ме впечатли езикът. Сюжетът не е от най-оригиналните, но Сантяго Лоренсо има много самобитен начин на писане – разпознаваема лексика, в която високолитературното се смесва с неологизми, плюс сложен начин за изграждане и „накъдряне“ на фразите. Точно това ми хареса. При адаптацията се помъчихме да пренесем стила му в диалозите и мисля, че след като сложихме тези думи и този витиеват синтаксис в устите на персонажите, успяхме да оформим две любопитни, характерни действащи лица именно чрез обилието от текст, чрез качеството на езика.

Как ви се отрази последната година със специфичните си ограничения?

Животът ми е почти без разлика от обикновено. Аз съм в локдаун от години. Изкарвам сам по-голямата част от времето си. Сега просто някои от срещите, на които преди ходех лично, минаха в „Зуум“, и толкоз. И аз като всички, които работят нещо подобно.

Жорди Галсеран (род. 1964 г. в Барселона) е един от най-често поставяните драматурзи в Европа. Текстовете си пише в два оригинала: първо на родния си каталонски, после на испански. Завършва каталонска филология в Барселонския университет и започва да пише за местни любителски трупи през 1988 г. За първи път изпраща две от пиесите си на конкурс през 1995 г. Първата му премиера на професионална сцена е на „Дакота“ – през октомври 1996 г. в Барселона. Големият му пробив идва през 2003 г., когато в Националния театър на Каталония Серджи Белбел режисира неговия най-нов текст – „Методът Грьонхолм“, който става най-популярната пиеса на Галсеран и оттогава насам е гледана от над 2 млн. зрители . За първи път Галсеран се играе в България на 15 февруари 2008 г. в Малък градски театър „Зад канала“ в София: „Методът Грьонхолм“ – който и до днес е в афиша – е поставен от Бина Харалампиева под заглавие „Шведска защита“. За 12 години българските постановки по текстове на Галсеран стават общо 19. Първите постановки на Галсеран в Русия са под режисурата на Явор Гърдев: „Методът Грьонхолм“ в Москва и „Канкун“ в Санкт Петербург.