Всички обичат филмовата индустрия
106 години след премиерата на първия български игрален филм „Българан е галант“ сме свидетели на неговия евтин житейски римейк, в който ролите са разменени. В сюжета на Васил Гендов елегантен българин среща на улицата млада дама и започва да я ухажва. Тя решава да даде урок на натрапника и му предлага да я придружи до пазара, където прави покупки с щедра ръка. Изненадана, открива, че не носи пари, и моли ухажора си да ѝ даде назаем. След това отсядат в луксозно заведение, отново за негова сметка. Накрая на улицата среща съпруга си и му предлага да извикат файтон и да освободят „носача“, като му се разплащат с дребна монета.
Трудно ми е да повярвам, че някои от властта и опозицията в българския парламент познава сюжета на „Българан е галант“, а още по-малко как функционира т.нар. българска филмова индустрия. Това стана повече от видно на 17 февруари, когато бе приет на второ четене Законът за изменение и допълнение на Закона за филмовата индустрия, който влиза в сила със задна сила от 1 януари 2021 г. Все едно се върнахме в 1948 г., когато е приет социалистическият Закон за кинематографията. Гласуваният Закон бе определен като „безпрецедентен“ и ознаменуван с подобаващи благодарности към „първия държавен и партиен ръководител“, а преди това бе благословен с похвали от висш представител на братския американски народ. Промените бяха гласувани без никакви дебати и с впечатляващ политически консенсус. Рядко в Народното събрание съществува консенсус между власт и опозиция. Дори когато става дума за промени в Конституцията на страната – спомените от лятото го доказват. Оказа се, че всички обичат българската филмова индустрия.
Законопроектът, който трябваше да даде рестарт на българското кино, бе гласуван за по-малко от два часа и наля още масло в огъня и катран в меда. Филмовата ни общност отдавна настоява за нов закон. И тъй като беше повече от сигурно, че властта няма чувствителност към седмото изкуство, желанието беше поне да се приемат промени, които да запълнят липси, да отстранят недостатъци, да осъвременят действащия закон и да го фокусират спрямо съвременните европейски тенденции. През годините професионалистите в българското кино настояваха политиците да изпълнят предизборните си обещания да създадат фонд „Българско кино“; да насърчат меценатството и възможностите за алтернативни източници за финансиране; да въведат санкции и да предотвратят нарушаването на авторските права от пиратските сайтове за споделяне на филми. Години наред държавата позволяваше свързани фирми едновременно да притежават салони и да разпространяват филми. В момента близо 70% от пазара на разпространение и показ на филми се държи от две фирми. Те могат да си позволят (и го правят) да диктуват условията за показ, цени. По този начин показът на български филми беше силно ограничен. Големите вериги салони съвсем законно прибираха т.нар. такса „дигитално копие“, което отнемаше огромен финансов ресурс от и без това скромния бюджет за разпространение и реклама. Тази нездравословна атмосфера се допълва от налагането на манипулативна нагласа за качествата на съвременното българско кино. Започна да се налага убеждението, че то е лошо, елитарно, а словосъчетанието „фестивален филм“ се превърна в синоним на негледаемо кино. Засили се и носталгията по времето отпреди 10 ноември, когато държавата е произвеждала само големи и качествени филми. Българските кинематографисти бяха обявени за хрантутници на държавната хранилка.
През това време досегът на политиците с филмовото изкуство се изчерпваше с общи снимки за спомен с холивудски знаменитости, гостуващи в България, за да снимат по договор второразрядни и евтини продукции. Никой политик не прояви интерес към българските творци, които през тези години спечелиха множество награди на престижни фестивали и чиито филми се радват на отличен зрителски прием. За разлика от политиката на други източноевропейски страни у нас кинотворците разполагат с ограничени средства и липса на институционална подкрепа, за да се състезават достойно със своите конкуренти за наградите Оскар например.
Описвам всичко това, защото на този фон е изненадващо как внезапно власт и опозиция прегърнаха проблемите на българското кино и с каква бързина решиха да ги отстранят с промените в Закона за филмовата индустрия. Причината е прозаична. Още през септември 2019 г. на проведената кръгла маса „Филмовата индустрия в XXI век: инструменти за оцеляване“ се повдигна въпросът как държавата да създаде законна схема за данъчно стимулиране на чуждестранните филмови продукции, осъществяващи дейност на територията на нашата страна. Днес, под предлог че промените в Закона ще увеличат бюджета и броя на финансираните български филми, както и ще се актуализират остарялата нормативна база, властта успя да прокара откровени лобистки текстове, които да превърнат България в по-привлекателно място за правене на кино, но за чуждестранните продукции.
Голямата изненада (вероятно не за всички) бе, когато на 21 януари 2021 г., часове преди да изтече крайният срок за внасяне на предложения за промени в законопроекта преди второто гласуване, депутати от почти всички парламентарни партии прокараха механизъм за предоставяне на държавна помощ за производство на телевизионни филми и телевизионни сериали. По този начин значителни публични средства, които според първоначалния законопроект бяха предвидени за подпомагане на българското кино, се пренасочват за финансиране на телевизионно съдържание. Така картите вече са поставени на масата и е ясно защо толкова бързо и внезапно – преди избори – власт и опозиция се влюбиха в българската филмова индустрия.
Целият проблем не е в приемането на двете схеми (за данъчно стимулиране на чуждестранни продукции и финансирането на сериали), а в това, че мястото им, както отбелязват много експерти, не е в Закона за филмовата индустрия. Остава и моралният проблем около подмолното и откровено лобистко прокарване на тези схеми. Притеснителна е и липсата на предложение за правилник за прилагането на Закона, защото твърде много възможности за маневриране или превратно тълкуване са оставени в ръцете на изпълнителната власт. Така Законът, вместо да тушира отдавна тлеещи проблеми, увеличава потенциалните конфликти. Бъдещ проблем ще бъде и административният капацитет на НФЦ да го прилага предвид увеличения обем работа.
Сред положителните промени, които могат да се очертаят в Закона, са подпомагането на фестивали и културни прояви, новият принцип при определянето на членовете на художествените комисии, които оценяват филмовите проекти. Добавени са две нови възрастови ограничения при категоризацията на филми, отпада такса „дигитално копие“. Въвеждат се и квоти за прожектиране на български филми в киносалоните. Годишният размер на средствата по схемата за държавна помощ за производство на филми не може да бъде по-малък от сумата на средностатистическите бюджети за предходната година съответно на 12 пълнометражни игрални филма, 22 пълнометражни документални филма и 250 минути анимация. Новата схема за сериалите, които ще бъдат финансирани от държавата, ще започне да действа от 2022 г. след информиране на Европейската комисия. Държавата ще подпомага създаването на сериали, а възстановяването на разходи на филмови продукции ще се предоставя само ако приоритетно е осигурена субсидия за българско кино. Всичко обаче зависи както от правилника за прилагане на закона, който трябва да бъде написан, така и от това дали президентът ще наложи своето вето, както поискаха стотици кинематографисти в отворено писмо. А то завършва така: „Законът слага под една шапка високохудожественото кино, телевизионните сезонни сериали и финансовите стимули за чуждестранни продукции, осъществени в страната, като третира преференциално комерсиалния успех. Така целта на държавната културна политика се променя от формиране, образоване и културно извисяване в обслужване на масовия вкус. В този си вид законът не противостои на ценностната криза в обществото ни, а се превръща в нейно отражение и катализатор“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук