Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

С кинорежисьора Костадин Бонев разговаря Марта Монева

„Рецепторите трябва да са отворени максимално, за да не изпуснеш това, което ще ти каже човекът пред камерата.“

Честит юбилей! Да тръгнем от Трявна. Какво е тя за вас?

Човек не си избира мястото, където да се появи на бял свят, но може да го приеме като свой късмет и избор, който някой друг е направил вместо него. Осъзнавам, че като дете съм попивал цялата атмосфера, която идва от предишните векове, влиянието на резбарите и художниците. Имах хубаво детство. Важно е в семейството да цари хармония и когато човек вече е зрял, да осъзнае, че никой една лоша дума не е казал на другия, не са се погледнали по лош начин. Късметлия съм, защото съм израснал първо в този град, после с тези родители.

Парадоксално е, че при това мое хармонично детство съм направил „Потъването на Созопол“, където целият разпад се движи от един себичен баща, който съсипва и двамата си синове.

Темата за себичния и доминантен баща присъства и в други ваши филми, но това не навежда на мисълта, че сте обременен.

Разбира се, не е задължително един автор да проектира своите състояния. Във филма за Вапцаров темата присъства.

И в този за Йовков има един по-решителен баща. Първоначално сте получили икономическо образование, преди да се обърнете към ВИТИЗ. Защо в този ред?

Един юноша, израснал в малко градче, в което един-два пъти в годината идва някой театър – било Габровският, или Търновският, не може да се чувства подготвен за кандидатстване във ВИТИЗ. Въпреки че от днешна гледна точка се оказва, че аз съм имал страхотна подготовка. Винаги ме пускаха в киното в Трявна. Там показваха цялата Чешка вълна, киното на Куросава и Фелини. Един път в седмицата идваха филмите от студийните кина в София. Нищо от това не пропусках. Тогава си изработих способността да гледам един филм няколко пъти, без да търся какви са му чарковете.

Знаехте ли още в онези години накъде сте се запътили?

Винаги съм възприемал годините в икономическия институт като необходимия ми срок да наваксам. Още в първи курс намерих Студентския театър, който се водеше от тогава много младия Пантелей Пантелеев, по-късно стана един от най-ярките ни театрални режисьори. Покрай него започнах да сричам азбуката на театъра. Киното беше извън моите представи, че е възможно. Затова минах през театрална специалност и пак се оказа, че това е бил правилният избор, защото дисциплините, които се учеха в ония години там, и преподавателите ни дадоха база, която и днес ми позволява да помагам в писането на сценариите.

Защо станахте филмов, а не театрален режисьор?

Човек не може да заповядва на живота. Следвайки във ВИТИЗ, отидох в Студия за телевизионни филми „Екран“, където станах асистент-режисьор. Мислех, че ще се присламча към телевизионния театър, но не стана така и в „Екран“ започнах да изучавам занаята в киното. Тогава открих, че човек може да се учи от гениални автори около себе си, но същевременно може да се учи и от грешките на останалите. Там ми дадоха възможност да направя няколко документални филма. Дебютирах успешно и тогава случаят ме срещна с Георги Дюлгеров, който събираше клас за специализация. В този клас цъфнахме моя милост, Стефан Джамбазов, Теди Москов и Сашо Морфов. Връзката ми с Георги Дюлгеров и до днес не е прекъсната. Георги Дюлгеров и по някакъв начин сложи порядък в хаоса на моите мисли и на моите първи филми. След това стана директор на Военната киностудия и в 90-те години създаде мястото, където бяха направени може би най-интересните и хубави документални филми.

Армейският аудио-визуален център?

Да, ако приемем, че през 80-те години беше „Глобус“ на Христо Ковачев, през 90-те това беше ААВЦ, където основният двигател беше Георги Дюлгеров. Точно когато тази негова студия беше в своя апогей, я посякоха и го махнаха.

Освен Георги Дюлгеров кой още ви е повлиял?

Най-силно ми е повлияло киното на Антониони – „Приключението“ и цялата негова поредица от прекрасни филми. Имам чувството, че това е киното, което ми е най-близко, и ми се иска неговата философия да се просмуква по някакъв начин в игралните филми, които аз правя. Никога не ми е скучно да гледам филм на Фелини или Куросава, но към настоящия момент смятам, че има няколко режисьори, които в момента променят филмовия език. А това никак не е лесно, защото от 80-те години насам той е стабилен и трудно се поддава на корекции. Това, което правят Ларс фон Триер или Александър Сокуров и цялата мексиканска четворка, както аз ги наричам, Иняриту и сега Карлос Рейгадас, са нови неща, главно в областта на филмовата композиция. Преподавал съм „Любовта е кучка“ на студентите, защото конструкцията на този филм е уникална. Както забелязвате, говоря за автори, които са с 10–20 години по-млади от мен. Оценявам това, което правят.

Къде са вашите етични граници в документалното кино?

Важно е човек да пренася начина, по който се отнася към хората, и в документалното кино, защото има един много важен подводен камък – човекът, когото сте избрали да снимате в документален филм, изпитва доверие към вас. Той разчита, че вие сте специалистът и ще направите това, което е най-доброто, и не може да получи реална преценка доколко това уязвява неговото его.

Дълбоки води газите с филмите си. Вие ли си намирате темите, или те вас?

Различно е. Нямаше да направя филма за Вапцаров – „Пет разказа за един разстрел“, ако не беше Ивайла Александрова, сценаристката му, която тогава работеше в БНР и беше открила документален запис на гласа на баба Елена Вапцарова в „Златния фонд“. Страшно лекомислено казахме: „Колко интересно! Дай ще направим един документален филм!“. И продължи 4 години.

Филмът е комплексен, но все пак допускахте ли неразбиране, когато го правихте?

Представете си, че човек се движи по въже между два небостъргача и знае, че го прави много добре. Най-страшното е да си помисли колко е голяма височината и какво има долу. Не бива да се мисли за тези неща, докато се прави филм. От друга страна, бяхме наясно, че искаме да покажем един реален човек. Хората, които възприемат Вапцаров като паметник от бронз, не могат да се примирят с мисълта, че той има плът, вени, че те кървят. Ако отидете зад Двореца и видите паметника му, той е много хубав и Вапцаров е доловен много добре, но там има една диспропорция. Лопатата в ръката му е огромна по простата причина, че тя се явява символ на физическия труд. Ние искахме да махнем тази ужасна лопата от ръцете на Вапцаров и да го покажем като нормален човек. Поезията на Вапцаров е един от малкото моменти, когато българската поезия или изкуство се явяват адекватно на времето, в което са създавани. Обикновено българското изкуство крета 10 до 20 години след световните или европейските процеси. Драматургията на Яворов, поезията на Гео Милев, Пенчо Славейков в неговите философски поеми – са били абсолютно в контекста на най-модерните европейски течения.

Можем ли да разчитаме и на цяла серия след този за Вапцаров?

Сега снимам филм за събитията през 1925 г. и Гео Милев. Филмът ще се казва „Лабиринтът на времето“. Разбира се, поради коронавируса страшно много се забавихме, тъкмо си бях подбрал документацията в Народната библиотека миналия февруари и затвориха. Всичко става ужасно бавно. В момента почти приключваме с документацията, която се съдържа по темата в Комисията по досиетата.

Какво ви даде и взе последната година?

Предвид това, което ми се случи в личния живот, това беше година на генерална преоценка на моите приоритети, въпреки че аз никога не съм си представял, че изкуството е по-важно от отношенията между хора, които се обичат. По някакъв начин опитът да преодолееш силна болка води до смирение, до приемане на това, което ти се случва. Що се отнася до киното, това е проектът, който движа и трябва да бъде финализиран тази година.

И имам невероятно приключение с едно младо, трийсетгодишно момиче – Ирена Иванова, и нейния роман „Остайница“. Вече направихме първа редакция на сценарий по този роман и искрено се надявам той да бъде реализиран. Имам контакти с продуценти от Албания, Косово и Франция. Чакаме само да получим българската субсидия. От там нататък нямам абсолютно никакви планове и смятам, че така трябва да бъде.

За човешки загуби става дума и в „Корабите са пълни“ (2005). Повечето от протагонистите във филма са единствените оцелели от своите семейства, и то в детска възраст. Ще цитирам един от тях, проф. Хаим Шацкер: „Не си мисли, че успехът на някой е знак, че е по-мъдър, или неуспехът му, че не е“. Това той отдава на късмета и пледира за смирение.

Така е, хората, участващи в „Корабите са пълни“, до един са скептици поради преживяното. А един от тях си отиде от тоя свят с вината, че той е оцелял, а братчетата и сестричката му са загинали. Това е травма, с която имам усещането, че никога не можеш да се научиш да живееш. В простонародния език има едно такова понятие – живеница, рана, която не зараства.

Неотдавна институтът „Макс Планк“ публикува данни от изследвания, според които са установени епигенетични изменения в наследници на оцелели от Холокоста, които са следствие от преживените травми.

Много е възможно. Впрочем самият проф. Шацкер ни каза, че нещата, които той е споделил с нас, не е споделял никога с децата си. Поразително е.

Как се стигна до този филм?

Инициатор на цялото това приключение беше Владимир Игнатовски. Вече беше намерил контакти с някои от тези хора и в мига, в който получихме финансиране от българската страна, веднага се включи един посланик, Емануел Висман, който направи всичко възможно израелската страна да ни помогне. Имахме достъп до фондовете на кинотеката на Йерусалим и „Стивън Спилбърг Архив“ в университета. Тези филмови кадри създадоха целия емоционален план, без който филмът би бил друг. Два пъти ходихме да снимаме. Соня Леви, която работеше в „Яд Вашем“, водеше разговорите на иврит. Понеже много трудно можеш да схванеш този език, аз не направих грешката Соня да ми превежда след всяко изречение. Доверих се изцяло на очите на хората и по погледа им се ориентирах докога да продължим. После Соня с 3–4 думи споделяше казаното. И в „Европолис“ ми се е случвало.

И в „Европолис – градът на делтата“ (2009) сте уловили житейски мъдрости, които обикновено излизат от устата на протагонист, лишен от всякакви претенции. Например възрастната жена, която казва: „Да не дава Господ да понесеш всичко, което можеш да понесеш“.

Рецепторите трябва да са отворени максимално, за да не изпуснеш това, което ще ти каже човекът пред камерата. Тези хора, захвърлени на края на света, осъзнават рядката възможност да оставят искрени послания. Само възрастните хора или тези, които са преживели някаква невероятна драма, могат да го направят, загърбили егото си. Същото е в „Търпението на камъка“, където една възрастна жена разказа колко много не е обичала мъжа си. Поразително е.

Лесно ли продуцирахте „Съдбата като джаз“ (2019)?

Това беше невероятно удоволствие. Осъзнах кой е Васил Пармаков, когато всички, до които опряхме, казаха, че ще работят абсолютно безкористно и ще направят всичко, само и само филмът да стане. Финансирането беше само от Филмовия център и екипът – режисьорът Константин Занков и цялата останала група, беше абсолютно свободен да осъществи предварителните си замисли.

Казвали сте, че режисьорът е гол във филма, но той си остава съблечен за вечни времена с работата си.

Така е, въпросът е да го правим честно и почтено. Ако човек няма задни мисли, той може да бъде открит, всеки да го чете като отворена книга. Дори поради ситуацията, в която се намираме днес, и неразбирането на голяма част от хората, които са овластени, в един момент започваме да се чувстваме като ходещите хора книги от романа на Рей Бредбъри.

В „Изкореняване“ (2017) споделяте, че 500-годишното съжителство с арменската общност в Отоманската империя ни е повлияло.

Да, арменците и българите сме били част от една империя. Това е взаимопроникване на хора от една вяра. Друг общ знаменател е съпротивата срещу османската власт и революционните движения, арменското и македонското. Арменците са учили нашите македонски братя как се правят бомби.

Имали са план да взривят Абдул Хамид, затова е и тази арменска рота, която участва в една чисто българска война. И по онова време Диарбекир е бил преобладаващо арменски град.

Филмите ви често имат просветителска функция.

Точно заради тази просветителска линия, както я нарекохте, оставих частта от „Изкореняване“, в която се говори конкретно за участието на арменците в българската история, колкото и структурно да изпада от общото.

Тя е представена по много деликатен начин. Става дума и за Галиполи.

Англичаните и до днес смятат, че най-голямата вина на българите по времето на Първата световна война е неутралитетът, който те заемат. Искали са българите да им помогнат в боевете при Галиполи и понеже българите не са го направили, защото не са имали никакви гаранции какво ще получат в замяна, войната се затяга и продължава вместо до 1914 г. чак до към 1918 г. Това обяснява враждебността им по-нататък в цялата съвременна история.

Каква е оценката ви за участието на България във Втората световна война?

Аз съм един от убедените привърженици на тезата, че правителството на Богдан Филов е отговорно за намесата на България на страната на Тристранния пакт. И по този начин голяма част от тълкуванията на много други факти, да речем, бомбардировките над София, се изкривяват. За тези бомбардировки не са виновни английските летци, виновно е българското правителство, което е подписало този пакт и обявява война на Англия и САЩ. Били са лакоми. Имали са своите бонуси, които най-вероятно са взели. Но да говорим за геройството на българските летци, които са защитавали българското небе – много се извинявам! Говорим за армия, съюзник на германците!

Абсолютно неприемливо е и смачкването на истината за българските войски в Македония и в Тракия. И да кажа сега от мое име „Извинявайте!“ на всички загинали, това нищо не означава, защото трябваше да го направят други хора.

В Кавала, в стария град, има една паметна плоча, която касае този период и не е особено приятна за българските туристи.

По отношение на съдбата на загиналите евреи от тези земи ужасно се дразня от неистовото желание да се изтъкне, че ние нямаме нищо общо. В Държавния архив има поне няколко хиляди така наречени махленски свидетелства от Хасково и Кърджали. Еврейската общност от Кърджали потвърждава, че лицето еди-кой си от Гюмюрджина има собственост в града, той е наш роднина, живял е тук дълго време, поради което му се дава българско гражданство. Няколко хиляди евреи от този край са оцелели по този начин. Обикновеният човек или малките общности са правили всичко възможно да спасят конкретни хора, най-вероятно такива, които лично познават, но трябва да има преоценка на ролята на българското вътрешно министерство и на Комисарството по еврейските въпроси, ръководено от Александър Белев, по отношение на случилото се с около 12 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония.

Българомразието е тема на вашата работа. Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини с все населението им са сдадени преди стотина години. Днес отново сме свидетели на изблици на българомразие. Какво мислите за това?

Може би най-точният отговор е игралният ми филм „Подгряване на вчерашния обед“. В Македония и в Сърбия духът на Тито все още е жив. Това за мен е голяма беда.

Как ще коментирате промените в Закона за киното? От какво има нужда българското кино според вас?

Българското кино има нужда от независимост. Парите, които държавата отделя за кино, не са подаяние, те са необходими по ред причини, записани в една камара европейски и български документи. Там всичко е казано, какво да бъде и как трябва да бъде. Поразително е, че депутатите от сегашното Народно събрание, включително председателят на Комисията за култура, хал хабер си нямат от законовите нюанси и карат през просото, все едно че са яхнали трактор „Беларус“ и са тръгнали да оправят българското кино. Няма да стане така. Безумните промени, които бяха наложени между първо и второ четене от хора, които нищо не разбират и ако забелязвате, се обединиха в едно – ГЕРБ, БСП и ДПС – предвиждат да се дават субсидии на сериалите, които се правят основно в двете частни телевизии. И се оказа, че всичко е, защото Вежди Рашидов е подписал договор по негова идея да се прави филм за Кемал Ататюрк и неговата българска любов. Такъв филм може и да стане хубав, ако се направи от качествени и талантливи хора. Аз досега не съм видял около Вежди Рашидов да има един талантлив човек.

Носител сте на редица награди. Какво означават те за вас?

Самата поява на даден филм на фестивал е възможност той да бъде видян от повече хора на различно място, да се провери до каква степен той може да бъде разчетен. За мен това е много ценно и аз поддържам доста дълго живота на всеки един от филмите си. „Потъването на Созопол“ и „Далече от брега“ вече имат показ в над 30 страни на различни континенти. „Потъването на Созопол“ беше показан в град Бразилия – на фестивала, след това филмите от конкурса бяха показани и в Рио де Жанейро и Сао Пауло.

Какво ви радва и какво ви натъжава?

Честно казано, малките неща ме радват, големите ме натъжават.

Костадин Бонев е роден на 9 януари 1951 г. в Трявна. Първо завършва висше икономическо образование, след което през 1980 г. завършва театрознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1990 г. специализира кино- и телевизионна режисура във ВИТИЗ, в класа на Георги Дюлгеров. Автор е на десетки документални и игрални филми, които се радват на международно признание. Доцент е в ЮЗУ „Неофит Рилски“, в катедра „Телевизионно, театрално и киноизкуство“.