Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Разговор с проф. Надя Данова

Как бихте очертали ролята на Георги Раковски в Българското възраждане? Не е ли именно той връзката между просветителите и революционерите? Между Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, между Каравелов, Левски и Ботев?

Мястото на Георги Раковски е без съмнение сред най-заслужилите представители на българския XIX в. Той е публицист, историк, етнограф, деец на църковно-националното движение и създател на организираното революционно движение. Принадлежи към най-ранните поколения от българската светска интелигeнция, изиграла основополагаща роля за българската култура. Дейността му на историк и етнограф заема централно място в усилията на образованите българи за изграждане на българската национална идентичност. Излезлите от ръката му текстове изиграват ключова роля за масовизиране на българското църковно-национално движение, в което той участва лично. На него принадлежи и първият проект за организирана освободителна революция срещу османската власт. С неговото име са свързани и най-ранните стъпки от българска страна към постигане на общ език с представителите на останалите балкански народи в областта на духовното общуване и на полето на революционната дейност.

Раковски наистина е връзката между просветителите и революционерите, но ще си позволя да добавя към изброените имена и тези на Константин Фотинов и Неофит Бозвели, изиграли ключова роля за осъществяването на тази приемственост, доразвивайки и пропагандирайки идеите на Паисий. За всички тези хора е присъща безгранична самоотверженост и готовност да работят за своя народ, но за Раковски един от първите му биографи – внукът на сестра му Нанка д-р Кръстю Раковски – е използвал и квалификацията „неистовий Раковски“. И наистина понятието „неистовост“ характеризира най-точно усилията на този ярък представител на своето време да намери решение на проблемите, които богатата на трансформации епоха поставя пред лидерите.

Какво е значението на делото на Раковски и особено на „Дунавски лебед“ за българския църковен въпрос? Какво е мястото на Раковски като публицист?

Раковски навлиза на журналистическото поприще с много сериозна за времето подготовка, след като е учил първо в родния Котел, после в училището в Карлово при елиниста Райно Попович, след това в елитното гръцко училище в Куручушме, Истанбул, където изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински, френски, персийски и арабски езици, физика, химия и други предмети. Благодарение на езиковата си подготовка той е в течение на случващото се в областта на политиката, науката и културата на тогавашния свят, следи и познава чуждия печат и черпи от него опит и информация за своя издаван в Белград през 1860 и 1861 г. вестник „Дунавски лебед“. Във вестника се обсъждат всевъзможни теми от политическо, просветно и стопанско естество, като изпъкват острата критика срещу съществуващите порядки и непозната дотогава емоционалност, с които Раковски се очертава като основоположник на българския революционен печат. Вестникът воюва с всички, които пречат на развитието на обществото ни: султанската администрация, фанариотската йерархия, българските чорбаджии. Вестникът е любимо четиво на българите в Цариград, които го посрещат „с най-бляскав поглед!“ и го окачествяват като „най-свят памятник в нашата бъдуща повестност“. От Лом пишат на Раковски: „Наконец многоожидаемийт вестник „Дунавски лебед“ се яви на българскийт горизонт да разгони гъстийт мрак, който то покрива... Въистина трогателно позорище бе да гледа человек старци с бели бради даже и от селата даже да превръщат вестника ви от тук, ту от таме и да го нерестанно целуват, благославяющи оная ръка, коя го е писала“. А браилските българи му пишат „Почтеният Ваш самият патриотически вестник „Лебеда“ гу прочитами всигда като топлия хляб. Гледайте, братко, да уписувате и да советувате и да управлявате, защото другий орган нямаме, каквото знайте по-спасителен“.

Появата на „Дунавски лебед“ съвпада с навлизането на българското църковно-национално движение в решаваща фаза след акцията от 1 април 1860 г., когато българите в османската столица отказват да признават върховенството на Цариградската патриаршия. Още в първия брой на „Лебеда“ Раковски подчертава, че църковният проблем не е важен като религиозен, а като народностен, тъй като той означава „да увардим милая си народност“, застрашена от обединените от националистическия проект „Мегали идея“ гръцка държава и патриаршия.

Раковски помества в няколко броя на „Дунавски лебед“ и своя труд „Българский за независимо им священство днес възбуден въпрос и нихна народна чърква в Цариград“, в който като непосредствен участник в църковната борба дава важни подробности от историята на движението. Тук четем вълнуващото описание на идеолога на движението за откъсване на българите от Патриаршията Неофит Бозвели, който извършва богослужение на български език сред българските шивачи в т.нар. „Хамбар“ в Цариград: „Отец Неофит, разпален родолюбиц, имеющ дарба природна слова, дързосърд и решен да принесе живота си отечества ради, почна да посещава сички тия българи, начнавш най-първих и приносящ им в дар от сочинения си, проповедающ им явно да са постараят да освободят бедни болгарски народ от тяшких злоупотреблениях гръцкаго духовенства. Отец Неофит прибягна до царските шивачи и седеше тамо безопасно, защото патриаршията немаше тамо никаква власт. Царските шивачи бяха очистили една стая на място, де тий живеяха и отец Неофит изпълняваше богослужение на български язик! Между простому народу, кому отец Неофит многогодишном опитом познаваше дух, по-скоро подействува негова проповед, а най-паче между царским шивачам. Засенная заря народнисти почна в тях да блещука, а в невини им серца рапали ся пламен любородности!“.

Впечатлява борбата на Раковски срещу насилственото преселение на българи в Руската империя, което обезлюдява цели зони в днешна България. Как дръзва той да се изправи срещу непререкаемия авторитет на Русия?

Раковски е съвременник на започналото въз основа на договореност между руското правителство и Високата порта преселение на българи от някои области на България в Русия и заселването на техните земи с емигриращи към Османската империя кримски татари и черкези. Руските управляващи среди целят изтласкване на мюсюлманския елемент от новозавладените от Руската империя територии в Украйна и по крайбрежията на Черно и Азовско море и заселването им с българи като надеждни данъкоплатци. Преселническите вълни, последвали всеки руско-турски военен конфликт, датират от XVIII в. и техен резултат е установяването на стотици български семейства в губерниите Таврическа, Херсонска и Бесарабска, в които са създадени 92 колонии от около 100 000 души. Особено многолюдна е преселническата вълна след Руско-турската война от 1806–1812 г., когато руснаците опожаряват развитите градски центрове Свищов и Русе и опустошават Северна България. Катастрофална за развитието на българското общество е и преселническата вълна след Одринския мир от 1829 г., когато от Сливенско и Ямболско на север се отправят кервани от бежанци, обезкръвили Тракия и предизвикали срив в стопанското и културното развитие на водещи градски центрове.

През 1860–1862 г. в Белоградчишко, Видинско, Ломско, Варненско, Провадийско и Пловдивско множество българи, подбуждани от руски емисари и дипломати, се готвят да се преселят в Русия. Вестникът на Раковски „Дунавски лебед“ започва война срещу всички, които тласкат българите към това „най-пагубно“ преселение, но все пак множество семейства от Видин и Видинско потеглят на север. Броят на потеглилите възлиза на около 12 500, обаче след сблъсъка с тежките условия в Южна Русия голямата част от тях се завръщат и остават не повече от 1500–1600 души. От руската документация се вижда, че за 10–11 месеца от болести, глад и измръзване умират около 2000 души, а освен това статистиките сочат, че през октомври-ноември 1862 г. загиват 434 деца до 10-годишна възраст, а през февруари, март и април умират по десет деца на седмица. Раковски публикува в „Дунавски лебед“ поредица от статии, в които разкрива опасностите на това преселение, както и десетки дописки за бедственото положение на изселилите се в Русия българи: „Преселението е за вас смърт, за чядата ви убийство, а за отечеството ни разорение! Никой не ще ви похвали за такава една ниска постъпка, но сичкий свят ще ви укори и ще ся ръгае с вас къту чъловеци недостойни да увардът бащино си мило огнище, кое наши славни праотци юнашки добили, бранили и вам в свято наследие оставили! Ако ви е дотягнъло от мъки, и на тях доди веки время да ся свършът, стига вие да бъдете благоразумни!“. Раковски, който лично е видял съществуващия в Русия произвол над хората и е изпитал царящата полицейщина, предупреждава сънародниците си, че веднъж отишли в Русия, те ще попаднат в държава с жесток ред, с господари и селяни – роби, мужици, в който те ще станат притежание на помешчиците. През 1861 година издава брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската политика и рисува мрачната съдба на преселниците. Брошурата завършва с думите „Ние ся надейми, че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа“. Текстът се разпространява между българите в Северозападна България и изиграва своята роля. Раковски предприема лично постъпки пред руските власти, обяснявайки пагубните последици от тяхната преселническа политика.

Как трябва да оценяваме Раковски като етнограф и фолклорист? Проф. Михаил Арнаудов твърди, че „Показалец“ от 1859 г. „запазва и до днес значението си с обилното и правилно записано градиво“, създава подробна картина на „живата старина“. Раковски се стреми да докаже, че българите принадлежат към най-древните народи, а езикът им е един от класическите древни езици. Каква роля играе този модел във времето на създаването си?

С трудовете си като етнограф, фолклорист и езиковед Раковски изиграва важна роля в разработването и разпространението на националната митология, участвала в изграждането на националната идентичност. В стремежа си обаче да повдигне самочувствието на българите той не се поколебава да събира и неавтентични исторически народни песни и дори сам да прибягва към фалшификация на народни песни. Не проявява критичност по отношение на събирания материал и показва не всякога издържан научен метод при трактовката на събраните материали.

Раковски твърди, че българският език е пряко продължение на санскритския език, наричан от него „сам-скритий“. Лансира абсурдната теза, че гръцкият език е произлязъл от българския, който произтича от зендския и санскритския. Въз основа на новите открития в европейската наука от края на XVIII в., когато става известен санскритският език, формулира тезата за произхода на българите от Индустан. Българите според него са „най-чисти“ индоевропейци (арии) и естествено нямат нищо общо със скити и татари. Твърди, че българите са най-старото население на Балканския полуостров, като идват от Индия и преминават през Мала Азия и покрай северните брегове на Черно море. Присъединява към българската история събитията, свързани с Атила и неговите наследници. Възприема твърденията, че Константин Велики, Юстиниан и Велизарий са славяни, и включва в българския Пантеон видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Твърди, че българският народ е съществувал по времето на Троянската война, а днешните българи са потомци на старото население на Балканския полуостров, и то предимно на траките. Древните пеласги, етруските, скитите, македонците, траките и хуните са славяни, „кое е едно и също“. Тезата за „първостта“ е обогатена с идеята за чистотата и монолитността на българския етнос, сравнен с гърците, които са „сбирнак“ от славяни, албанци и власи. Преселването на славяните е „първо и най-старо“, българите са „първите и най-старите жители в Европа и най-чистите потомци на ариите“. Българският език е по-стар и по-богат от гръцкия, който е „отцепка“ от българския. Не е вярно, че византийците са изнамерили славянската азбука и са просветели славянския род, тъй като българите са имали своя писменост далеч преди Кирил и Методий. Византия е източник на зловредно влияние върху българите, а сродяването на българските владетели с византийския двор постепенно променя българския дух, защото не само български царе се женили за „гиздави гъркинки“, но и много войводи и знаменити българи „земали от тоя порода“, откъдето „се вмъкнала в България заразителна разкошност и развратност и много други работи“. Идеализирайки българското Средновековие, разказва, че „Народ е бил свободен да избира своите цари“ и че „Сички българи са били благородни“. След падането на България под османска власт единствено българите в селата са съхранили традиционния колективен общинен живот, гостоприемство и гостолюбство „похвалное качество словянскомо роду“. Засвидетелства положително отношение към богомилството, за което говори с гордост, считайки го за „остатка от древната прадядна вяра“. Настоява, че фанариотите са преследвали българската книжнина, което е причина за оскъдността на българските текстове.

Работейки в област, за която не притежава необходимата професионална подготовка, той сътворява тези, определени от Иван Шишманов като „бълнуванията на Раковски“ и „исторически фантазии“, които според него са „добре обмислени и ефектът им е размерен“, т.е. Шишманов изказва съмнение, че Раковски е вярвал в лансираните от него самия теории. А оценката на Михаил Арнаудов, към която се присъединява и най-бележитият изследовател на делото на Раковски Веселин Трайков, е, че създадената от Раковски картина на миналото е плод на „напълно буйна фантазия“, която „представлява по-скоро свободна поетическа постройка, псевдонаучен мит, отколкото реалистическо видение с опора в културната история“. За съжаление поради своята галеща националното самочувствие привлекателност немалка част от лансираните от Раковски тези се възприемат безкритично от някои представители на нашето съвремие.

Какво е отношението на Раковски към Европа и европейската култура? Как той осмисля и дефинира понятието Европа и какво е мястото на „идеята за Европа“ в специфичната му визия за национална идентичност?

Отношението на Раковски към Европа и европейската култура не е еднозначно. От една страна, той държи да подчертае принадлежността на българите към Европа. Позовава се на авторитета на историците на „най-образованите народи в Европа“ като свидетели за величието на Българското средновековие. В съчиненията му присъстват често изразите „цяла Европа“ или „Цяла Просвещенна Европа“ с несъмнено положителна конотация. Той държи да спечели „явное мнение Европи“ в полза на българската кауза.

Същевременно у Раковски срещаме изрази, свидетелстващи за неговото накърнено честолюбие, което го кара да твърди, че по времето на Крум Велики европейците са били в много жалко състояние, че „немските народи по това време са яли желад по гори и са носили волски и необработени на снага си кожи“. Раковски твърди, че през Средновековието българите са били много по-напреднали от западноевропейските народи във всяко отношение. „Писменост ми кога сме имали, они са били чисти дивляци! С желъд са се по гори питали, били са те съвсем безкнижници“. Настоява, че когато българите са имали „граждански закони“ при Крум, „днешната Просвещена Европа е била много назад“.

Лансира тезата, че „народите на Възток“, ставайки жертва на османците, са спасили Западна Европа „от турский ярем“ . Поставя въпроса „Дали би съществувал днешний Парис и други такива градове и дали би се гордила днес Западна Европа с напредъка си до когото е достигнала?“, ако османското нашествие беше стигнало до тях. Раковски изразява враждебни емоции към Европа заради доверието ѝ в предприетите в Османската империя реформи и защитата ѝ на „целокупността Турскаго царства“. Твърди, че Западна Европа е раздразнила с кръстоносните походи османците и „ние изпатихме“. Че ние сме изиграли роля за удържането на азиатските орди и сме спасили Европа, която дължи сега да ни „заплати благодарност“.

Как се утвърждава името на Раковски в следосвобожденска България и в пантеона на националните герои? Каква е съдбата на тленните му останки след неговата кончина през 1867 г. в Букурещ?

Историята с тленните останки на Раковски е един ярък пример за идеологическа употреба на идейното наследство на предците, на създаването на популярна култура и на изобретяването на традиция. Починалият в Букурещ през 1867 г. Раковски е погребан в румънската столица с подобаваща тържественост, тъй като той се радва на заслужен престиж и популярност, благодарение на многостранната си дейност. През 1882 г. български студенти в Прага поставят въпроса за пренасянето на тленните му останки в България и след хиляди перипетии това се осъществява едва през 1885 г., когато условията в Княжеството стимулират употребата на имената на големите фигури от предосвобожденския период като символен капитал в партийните боричкания и в идеологическите сблъсъци между консерватори и либерали. Тленните останки достигат до София с национално шествие, обаче то не завършва с държавно погребение поради настояването на сестрата на Раковски – Неша Стойкова – да бъде изпълнена волята на брат ѝ да бъде погребан в родния Котел. Княз Александър I предоставя решението на този въпрос на Народното събрание, но проблеми с приоритетно значение и събитията около Съединението и Сръбско-българската война изместват този въпрос. Останките на Раковски престояват на тавана на храма „Св. Неделя“ до 1942 г., когато са пренесени с друго национално шествие до Котел и после положени в пантеон, изграден по повод 1300 години България.

Прието е често и с патетика – най-вече по избори – да се говори за „връщане към Българското възраждане”, към Раковски, Левски и Ботев. Как вие като изследовател възприемате подобни призиви?

Всяко връщане назад в историята в една или друга степен е свързано с търсенето на отговор на съвременни проблеми и поради това препрочитането на историята и доближаването ни до нейните актьори не е неутрално, защото историкът трудно може да устои на изкушението да обвърже миналото с каузи на днешния ден. Като човек, който се занимава професионално с история, съм наясно със своята „обремененост“ от собствените разбирания и пристрастия, които намират отражение и в поставените акценти в моя наратив за Раковски. Дълбоко уважавайки изброените от вас личности, вярвам, че това са хора, задаващи модел за гражданско поведение, достоен за следване. Тяхното родолюбие и себеотрицание би трябвало не само предизборно, но постоянно да присъстват в нашето съзнание, тъй като така ние неизбежно ставаме по-взискателни към самите себе си и към своето съвремие, съпоставяйки собствената ценностна система със стремежа към знание, свобода и справедливост, защита на човешките права и личното достойнство, както и идеята, че „Наша свобода от нас зависи“, които са водещи за тези хора. Убедена съм, че поставянето на обсъждане на цялото множество от проблеми, свързани с делото на тези личности, ще стимулира обществото ни към размисъл по редица актуални за него въпроси, с което несъмнено ще се допринесе за съзряването му като гражданско общество. Съзнавам напълно опасността от различни идеологически употреби на имената им според нуждите на деня и нагласите на потомците, и най-вече от страна на националистическото слово, но именно техните цялостни идейни образи могат да служат за опора на съвременните защитници на общочовешките ценности за демокрация и господство на законността и социалната справедливост, за човешко достойнство, за равенство пред законите на членовете на гражданското общество, независимо от тяхната полова, възрастова, етническа, расова и религиозна принадлежност, за свобода на съвестта и словото.

Въпросите зададе екип на „Култура“

Проф. Надя Данова е историк, елинист, известен изследовател на балканската история. Правнучка е на възрожденския книжовник и издател Хр. Г. Данов. Основни теми в изследванията ѝ са балканските национализми, образът на „Другия“, формирането на националните идентичности на Балканите. Тя е почетен професор на Атинския университет. Сред по-известните ѝ изследвания са: „Националният въпрос в гръцките политически програми през XIX в.“ (1980), „Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX в.“ (1994), „Иван Добровски в перспективата на българския XIX в.“ (2008) и др.