В душата на Иисус се води борба. Битието на човека, отправено към смъртта, е борбата. На дъното на тази борба откриваме пулсиращото чувство за собствено достойнство и последната, най-дълбока и възможно най-силна любов на човек към себе си, чиито права са преди правото да обичаш всички останали.

„Христос дойде – пише Камю – да разреши два основни проблема, болката и смъртта, които са точно проблемите на разбунтувалите се. Неговото решение се състоеше в това първо да ги поеме върху себе си. Богочовекът също страда, търпеливо. Вече изобщо не можем да го обвиняваме нито за болката, нито за смъртта, защото Той самият е разпнат и умира. Нощта на Голгота има толкова голямо значение в човешката история, защото в тази тъма божественото, очебийно изоставяйки традиционните си привилегии, изживя докрай, включително и с отчаянието, тревогата от смъртта. Така си обясняваме Lama sabactani и ужасното съмнение на агонизиращия Христос. Агонията би била лека, ако бе поддържана от вечната надежда. За да може Бог да бъде човек, той трябва да е загубил надеждата.“[1]

С тези няколко изречения Камю разкрива най-дълбоките пластове на вярата и надеждата, които християните от самото начало свързват със смъртта на Иисус. Всяко от тях е точно, зад всяко се крие част от историята и трошица от душата на разбунтувания човек, който би искал да повярва не само в собствения си бунт. Твърдението, че Иисус е дошъл, за да разреши проблема за смъртта на човека и проблема за злото, е точно. Основателно е отбелязано, че решението на проблема се извършва в мълчание, посредством Дело, а не чрез нова теория. Философите най-много биха могли да обяснят смъртта, а Иисус се стреми да я измени. Онзи, който не разбира това, не разбира нищо от Иисус и твърде малко от християнството. Той, Иисус, свързва провала или постижението в своя живот с постулата да промени природата на човешкото умиране. И още една точна констатация на Камю: Иисус постига промяна в аксиологията на смъртта. Ако агонията става лека, защото се поддържа от вечната надежда, това означава, че за онези, които вярват, че Иисус е вечната надежда, агонията е променила своята ценност. Преобръщането на характеристиката и аксиологията на смъртта е иманентна част от жизненото Дело на Иисус.

Ние обаче няма да правим пълна интерпретация на това Дело, а на самата концепция за смъртта, която е в неговата основа. В началото третирахме Иисус като философ, а Неговото схващане за смъртта като Негова философия, сега трябва да следваме общоприетото схващане, въпреки че чисто човешкото любопитство, преплетено с безпокойство за собствената ни смърт, води към нови въпроси. Но дори ако се отнася до самата концепция за смъртта, не можем да изчерпим темата. Вероятно няма да успеем и да доведем описанието до необходимата еднозначност, тъй като сме принудени да очертаем прекалено общи граници на изложението.[2]

Приемам гледната точка на Камю: Иисус извършва преврат в сферата на оценяването на смъртта. Ако това е така, означава, че самият Той възприема смъртта като ценност. Само тогава можеш да покажеш, че нещо наистина е ценност, когато сам си изпитал тази ценност. Това обаче, да се възприеме смъртта като ценност сама по себе си, не се помества нито в сферата на смисъла на смъртта, нито в сферата на известните значения на смъртта. Щом Иисус възприема смъртта като ценност, значи тя Му е разкрила някаква тайна, която не е пожелала да разкрие на нас.

Да разгледаме това по-подробно.

Ще започнем от Гетсиманската градина. В този момент Исус, както изглежда, за първи път се изправя лице в лице със собствената си смърт, която е приближаващото се към Него и казващото Му „ти“ активно опустошение. Изрича в молитвата си: „Нека Ме отмине тая чаша...“. Може да изглежда, че всичко, което настъпва после, е последица от послушанието. Ала не е така. Ясперс е прав, казвайки, че характерно за отношението на Иисус към собствената му смърт е предизвикателството към смъртта. Преди да настъпи сцената в Гетсиманската градина, Иисус явно провокира смъртта. Достатъчно е да обърнем внимание на Неговата полемика с фарисеите, на предизвикателните изцеления, актовете на опрощаване, влизането в Йерусалим и няколкодневната дейност вътре в храма. В Гетсиманската градина провокативното поведение за малко отива на заден план, за да отстъпи място на послушанието. Но отново се проявява в акта на изправянето срещу инквизиторите в момента на залавянето, после по време на целия процес. Смъртта за Него не е нито изненада, нито случайност. Възприема я като ценност, независимо от това дали ни я показва чрез акта на предизвикателство, или чрез акта на послушание.

Тук се налага да отправим критична бележка спрямо концепцията на Ницше, който, забелязал мотива на предизвикателство към смъртта, намира у Иисус нещо от рода на „копнеж по смъртта“. Ето какво пише:

„Той познаваше само още сълзите и горестта на евреина ведно с омразата на добрите и правдивите – евреинът Иисус: и тогава го облада копнежът по смъртта. Да беше си останал в пустинята и далеч от добрите и правдивите! Може би щеше да се научи да живее и да обича земята – а и да се смее!“[3]

Ницше не забелязва два фундаментални факта: че смъртта на Иисус според Неговото убеждение трябва да е разрешаване на проблема за смъртта и че друга характерна черта на позицията на Иисус е третирането на живота като основна ценност. Да обърнем внимание на това, че Той непрекъснато говори за Живота. Дошъл е, за да даде живот, донесъл е напитката на живота, хляба на живота, думите на живота, храната на живота и накрая, Самият Той е живот. Изцелява и дори възкресява, което би било немислимо, ако смъртта и умирането представляваха за Него първостепенна ценност. И накрая, ясно разкрива мястото, което в неговото съзнание заема ценността на смъртта, когато казва, че Неговата смърт е заради живота на света, а тялото се отдава заради приятелите, кръвта се пролива заради приятелите.

В контекста на факта на предизвикателство към смъртта и в контекста на приведените думи се натрапва следното обобщение: Иисус възприема смъртта като амбивалентна ценност, позитивна и същевременно негативна. Смъртта за Него е позитивна ценност, защото е преход към постигането на един сам по себе си ценностен живот. Тъй като е неизбежен преход, тя носи тази ценност в себе си. Затова пък смъртта като умиране е негативна ценност. Когато Иисус е засегнат непосредствено от нея, когато в съзнанието Му избледнява образът на живота и се засилват мъките на умирането, той ще изрече: „Нека Ме отмине тая чаша...“. Но веднага след това, когато образът на живота се завръща, Той ще се изправи срещу инквизиторите с чувство за ненарушено достойнство, което ще запази чак до края на процеса и по-нататък.

Убеден съм, че възприемането на смъртта като ценност сама по себе си, при това амбивалентна ценност, е съществен момент в интерпретацията на концепцията на Иисус за смъртта. В последна сметка това е различна смърт от всички останали видове смърт, погледнато в аспекта на техния смисъл. Смъртта на Иисус не е sensu stricto (в точния смисъл) героична смърт, защото героичната смърт сама по себе си не притежава никаква позитивна ценност, напротив, това, че героят, предприемайки героичната си постъпка, трябва да умре, е неговата трагичност и трагедията на онези, заради които е умрял. Освен това, тръгвайки към своето дело, героят обикновено осъзнава само, че може да умре, докато Иисус знае, че трябва да умре. Това не е като просто да напуснеш този свят. Но и Ницшевата трактовка за постигане на смъртта не е адекватна. Смъртта на Иисус от самото начало се счита от Него за интегрална част от делото, а не за оттегляне след завършека на делото. Дали следователно не става дума за мъченическата смърт на изповядващия истината? Несъмнено тук има някакви признаци на мъченичество, поне заради това, че Иисус е бил изтезаван. Въпреки това самият Иисус никога не третира смъртта като свидетелство или аргумент в полза на каквото и да е. Ако нещо е аргумент, това е възкресението, а не смъртта.

В такъв случай какво ли ще е била за Иисус смъртта, щом я възприема като особена, амбивалентна ценност? Въз основа на какви фундаментални характеристики е надградена тази ценност, след като би било абсурдно да приемем, че решението на Иисус е съвсем обикновено? Каква може да е в Неговите очи смъртта, щом я възприема като интегрална част от делото си?

Иисус казва: „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“. Символиката на зърното е дълбоко потресаваща. Тя е проста, води към онова, което става в природата, а със символичната си насоченост и към асоциация със самия Иисус, умиращ на кръста. Ето изреченото на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?“. Разкриват ни се болката, мъчителното разочарование и скръбта, които са фокусирани в основанието на въпроса „защо“. Именно, защо? Нима не е бил винаги верен, послушен? Безспорно по-широкият контекст на чувството на скръб и болка е агресията, свързана с тревогата и отчаянието, която започва в Гетсиманската градина. Но скоро след това събралите се под кръста чуват: „В Твоите ръце предавам духа Си...“. Говори явно за себе си: аз предавам. Това възклицание разкрива протеста срещу отчаянието, в който се проявява надеждата на човека. Отново се връщаме към символа на зърното, където от смъртта изниква бял кълн – предизвестие за нов живот. Избликналата надежда, както виждаме, е последен опит за приобщаване към Онзи някой, който е светлината в мрака. В душата на Иисус се води борба. Битието на човека, отправено към смъртта, е борбата. На дъното на тази борба откриваме пулсиращото чувство за собствено достойнство и последната, най-дълбока и възможно най-силна любов на човек към себе си, чиито права са преди правото да обичаш всички останали. Любовта обикновено е в началото на живота. Тук тя пулсира и в края. Заличава се разликата между началото и края. А после... После настъпва тишина, една от онези, които са самата метафизика на съществуването. Край на умирането и край на философията на смъртта, написани от самата смърт.

Иисус избира смъртта, понеже осъзнава самата смърт в сотериологичен смисъл, като избавление. То се състои в това, че смъртта е мост, който по естествен начин въвежда вървящия по него човек към нов живот; че смъртта е дига, насочваща разпенената вода в определена, предварително избрана посока. Сотериологичната ценност на смъртта се наслагва над естествената динамика, иманентна на умирането на човека. Умирането е видимият знак на невидимото раждане. И едва това допускане, допускането, че смъртта сама по себе си съдържа сотериологична ценност, ни изяснява защо поведението на Иисус спрямо смъртта е такова, а не друго, с една дума, защо Иисус предизвиква смъртта.

***

Дали изложените разсъждения не ни изправиха пред едно дразнещо, но неизбежно противоречие, което може да зачеркне всичко, което казахме за Иисус?

Установихме, че Иисус възприема собствената си смърт като предварително дадена сотериологична ценност. Основахме това твърдение предимно на тълкуването на интенционалните мотиви на Неговото Дело и вторично, на тълкуването на малобройните Му изказвания. Но в Евангелието попадаме на думи и събития, свидетелстващи в противоположна посока. Иисус казва: „Аз съм възкресението и животът“. Казва: „Който вярва в мен, и да умре, ще оживее“. Възкресява мъртъвци, което убедително илюстрира убеждението Му, че всичко, което крие човешката смърт, е подчинено на Него. Как можеш да си едновременно подчинен и властелин на смъртта?

Да не се притесняваме от това противоречие. Нека го разгледаме по-задълбочено.

Нека попитаме: от какво е обусловено този вид вътрешно противоречиво разбиране за смъртта?

Възможността да се осъзнае смъртта като зададена сотериологична ценност, като създадена, конституирана сотериологическа ценност, е съзнанието за собствената ти сила, собствените ти сотериологични правомощия; съзнанието, че си радикално надраснал човешкостта. И така, оказва се, че противоречието е дилема. А тази дилема е многопластова. Зад дилемата на възприемането на смъртта се крие много по-дълбока, по-съществена и по-тайнствена дилема – дилемата за двойственото човешко-божествено съзнание на Иисус. В моментите, когато по всичко изглежда, че човешкото съзнание преобладава в Него, например в Гетсиманската градина или на кръста, Той бива убеден в необходимостта да се поддаде на смъртта и нейните ценности. В моментите, когато доминира свръхчовешкото съзнание, например в сцените на възкресяване на умрелите, Той е убеден, че смъртта Му се подчинява. Така в Неговото съзнание се преплита амбивалентността на смъртта, вече не само чисто аксиологично, но и генетично. Същата тази смърт Му се представя ту като фактор, творящ Неговата вътрешна действителност, ту Той е онзи, който е овладял нейната действителност.

По същия начин в тази смърт и в това възприятие за смъртта се установява по-горе изложеното разграничаване между смисъла и значението на смъртта. Смъртта, в аспекта на нейното значение, Му се представя като зададена действителност. Но в аспекта на смисъла ѝ, там, където се проявява индивидуалното и най-дълбоко лично изпитване на смъртта, Той има съзнанието, че всичко, което е наистина творческо в смъртта, се е озовало в нея благодарение на Него. В сферата на смисъла се проявява и един стриктно обществен елемент на Неговата смърт. Обществен смисъл има смъртта Му не затова, че е просто смърт, а заради това, че е Неговата смърт. Ясно осъзнава, че Той, че ценността на Неговата личност играе тук ключова роля.

Има обаче един специфичен елемент, който сплотява двете нагласи на Иисус спрямо собствената Му смърт и спрямо смъртта изобщо. Дали ще е първата нагласа, при която доминира съзнанието за човешкост, или ще е втората, в която преобладава съзнанието за Сина Божий, винаги се проявява мотивът на протест срещу умирането, възникнал от най-дълбокото вътрешно противопоставяне на смъртта. И ако гледаме на Иисус просто като Иисус, абстрахирайки се от всички парадокси на Неговото самоосъзнаване, се сблъскваме с тази специфична характеристика – битието на Иисус, отправено към смъртта, е в предприетата в името на тайнствения Живот борба със смъртта.

Превод от полски Правда Спасова

Текстът е взет от сборника с есета „Светът на човешката надежда“, изд. „Знак“, Краков, 1992 г., с. 286–293.