Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Разговор с Димитър Радев за пълнометражния му дебют „Рая на Данте“

Героят със странното име Данте пише книга за Белене, където загива баща му. Данте и Белене – как се събраха тези на пръв поглед противоположни реалности във вашия филм?

Първоначалната ми идея беше за филм, който разказва съдбата на човек, преживял Белене. Впоследствие добавих този нов интертекстуален пласт с Данте Алигиери и „Божествена комедия“. Бях впечатлен от идеята на Данте за „вертикален хронотоп“, който обхваща миналото, настоящето и бъдещето, „сочейки с пръст“ към небето като Платон на Рафаело, или както казва Михаил Бахтин, към това „съвместно съществуване на всичко във вечността“. На един по-късен етап от писането на сценария „Божествена комедия“ ме поведе в онези тъмни дебри на Ада и Чистилището, които в произведението според мен могат да бъдат видени като идея за човешкия съд. На Данте му се иска да осъди политическите си врагове от Флоренция на вечни мъки, защото те са го изгонили позорно от дома му и са провалили бъдещето на града, той страстно вярва, че те заслужават тази нерадостна съдба, но това, знаем, не е окончателната присъда на Създателя, който, слава богу, е повече прощаващ, отколкото строг, перифразирам Жюлиен Грийн. В моя сценарий протагонистът Данте има същото „оправдание“ като своя флорентински покровител, на когото е кръстен. Той върши „справедлив“ съд над мъчителите, докато не го осенява идеята за прошката като лек за собствената му душа – да видиш стаената злоба в собственото си сърце, това е срещата със „сянката, но и възможност за реална себетрансформация. Тази интерпретация на прошката и личната промяна има психоаналитични, но и дълбоки християнски корени, които не могат да бъдат отречени или подценявани. И последно, на вашия въпрос бих отговорил с думите на един оцелял лагерист от „Белене“, когото „срещнах“ в документален филм, докато пишех сценария си – „Ние там, в Белене, преживяхме деветте кръга на Ада!“.

Филмът поставя трудни въпроси за комунистическото минало и премазването на човешки съдби. Към кого обаче са отправени те? Ако се съди по героите във филма – тъкмо към най-младите, които нямат спомен за онова време. Целяхте ли да провокирате подобен размисъл?

Надявам се, че младите хора, които гледат филма, ще се замислят, дай боже, ще прочетат повече по темата. Сега има достатъчно литература. Аз самият също трябваше да се дообразовам. Книгата на Стефан Бочев „Белене. Сказание за концлагерна България“ беше мой пътеводител в това тежко узнаване на истината, но също така и книгите на Петър Байчев „Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене“ и на Стефан Чакъров „Боже, прости им, но не забравяй!“.

На кого е нужна истината за Белене – е реторичният въпрос на Данте. Защо героят все пак не публикува книгата си за Белене?

Нужна е на тези, които имат съвест. Заблуда е, че истината е нужна всекиму, по всяко време. Ние всички имаме моменти на охладняване и потъмняване на собствената си съвест, в които приказките за доброто и красивото ни се струват празна реторика, и именно тогава личността на конкретен човек, негова смела постъпка, дори един малък жест на милост може да ни спаси от черногледство и униние. Не смятам, че това е примерът на онзи възвишен индивидуализиран „аз“ на героите, които описва Айн Ранд, а по-скоро на скритите „малки“ хора като героя на Владимир Пенев – Данте. Такива хора като Данте, които са огромна рядкост в наши дни, имат силата да кажат едно последно „не“ на нарцистичния си нагон, след опитите да наложат своята гледна точка на другия и да го унижат, за да почувстват превъзходството си. Затова мисля, че героят не иска да издаде тази книга, защото тя се е превърнала в един личен акт, тя е замислена като вид „отношение“ с насилника, като коварно отмъщение към дядото на Рая (Радина Боршош) и тя/книгата трябва да остане според логиката на сценария именно там – в сферата на персоналното, а не да търси диалог с общественото съзнание. Все пак любовта и отмъщението предполагат дълбоко отношение на свързване или развързване на чувствата. Ние никога не обичаме или мразим по принцип, в дълбочина тези отношения са винаги движение към определен субект, нали така? Книгата на Данте е „лична“ изповед на неговото страдание и разочарование, на семейната мъка, която намира своя адресат в лицето на Рая.

Очевидно сте работили с документални източници при развитието на сценария. Има ли реална история, залегнала в сюжета?

Да, документалният пласт е много важен. През 2014 г. посетих изложбата с портрети и шаржове на концлагеристи от Белене в Националната галерия, рисувани от Петър Байчев в края на 40-те и началото на 50-те години, докато е бил затворен на острова. Мисля, че тези изтерзани лица, които срещнах там, тогава ми предадоха една особена енергия на сила и търпение, за да започна и да завърша след повече от шест години „Рая на Данте“.

Защо избрахте да напишете сам сценария?

Без да звучи претенциозно или твърде мистично, мисля, че никой не пише сам сценария си, дори и да бъде затворен сам между четири стени. Аз дори невинаги си спомням кой точно ми е разказал интересна или забавна случка, която влиза в моя разказ, понякога споменът е полуизтрит и имаш в запас специфична миризма или вкус, някаква бегла тоналност на преживяното, по които по-късно конструираш фикционалната реалност. В случая с „Рая на Данте“ разчитах първо на Златка Станкова (докторант по теория на драмата в СУ), с която изградихме скелета на сценария, после и на продуцента Николай Мутафчиев, който също подаваше идеи и ревизии на моите търсения. На по-късен етап в проекта присъединих менторите ми от магистратурата по „Творческо писане“ в Софийския университет – Ани Илков и проф. Иван Иванов. Последно имах щастието да ползвам опита и таланта на писателката Теодора Димова, която стана и сценарен консултант на проекта и с която чувствах лек и попътен вятър в съвместната ни работа.

Филмът е структуриран в три части – „Аз“, „Ние“, „Тя“, как стигнахте до тази триада?

Исках да повторя „Божествена комедия“ на нов глас с „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“, но изхождайки от философията за личността като огромен парадокс. Имам предвид нещо, което едва ли бих могъл да кажа по-точно с мои думи, затова ще цитирам дословно Йоан Зизиулас: „Значимостта на личността лежи във факта, че тя представлява едновременно две неща, които на пръв поглед са в противоречие: отделност и общение“. Затова съвсем нарочно в първата част на филма, която се казва „Аз“, камерата е напълно статична. Тя подсилва адовото състояние на главния герой – Данте, който е тотално „поместен“ в своето минало, до степен, че движението му е абсолютно невъзможно. Това е тъмница без всякакво проветрение. Тук миналото е прокоба на липсата на надежда, че животът има смисъл отвъд спомените и издигането им в идол. Оправданата вяра в духовната аура на родителите му, в тяхното морално превъзходство над мъчителите им по парадоксален начин е и неверие в личната свобода на протагониста, като човек, годен да изпита радост от живота и да тества волята си в „новия свят след 1989 г.“. Данте, без съмнение, е прекрасен човек и това си проличава във втората част на филма – „Ние“, когато той среща Рая. Това не е обикновена среща, тя е музата на Алигиери, самата Беатриче, която подмладява героя и му дава възможност да диша с пълни гърди в настоящето. Тази среща е чистилище и за двамата, лишава ги от една повърхностна представа за живота като черно-бял екран и ги подготвя за истинско приятелство. Тя е вид скок към сакралността на образа на другия, преживян като иконичен образ и архетип на божественото. Затова и третата част скъсва с битовото, героите са разделени от разстоянието, но са заедно в мислите си.

Казвате, че сценарият е писан от вас с мисъл за актьора Владимир Пенев – защо?

Помня Владимир Пенев още от студентските ми години, когато учех актьорско майсторство в НАТФИЗ. Той играеше Яворов в „Нирвана“ на Константин Илиев и още тогава разбрах, че е много, много талантлив човек. Бях толкова възхитен от постановката, но и от неговата игра, че поставих „Нирвана“ на учебната сцена заедно с една моя колежка във втори курс, а аз изиграх образа на Яворов. Когато доста по-късно го гледах в „Мъртвешки танц“ в „Сфумато“, вече нямах съмнение, че именно Владимир Пенев е най-подходящият за ролята на Данте.

Владимир Пенев създава сложен образ на човек, живял в социална изолация като „враг на народа“, който пред очите ни се променя и започва да взима смели решения за живота си, открива креативната си страна. Как работихте с него?

Трябва да кажа, че с Владимир Пенев се работи лесно. Първо, той е много опитен актьор, който познава занаята до съвършенство, после идват неговата силна интуиция и инстинкт за автентично актьорско присъствие, без да полага допълнителна театрална патина в ролите си. Това е ключът за доброто кино според мен, преживяването на актьора, което носи естественост и като че ли някаква мигновеност, усещане, че всичко се случва сега и без насилие над изобразявания персонаж. Андрей Звягинцев говори много интересно и смислено по този въпрос – за липсата на самонаблюдение в изпълнението на актьора като основна черта на талантливия артист. За мен беше много важно да му разкажа за героя, да му го представя по начина, по който аз го виждам, да му създам удобна кожа, в която той да се почувства свой на себе си. Мисля, че този диалог режисьор – актьор следва да бъде тестван още в подготвителния период, в кастинга на първо място, защото трябва да усетиш и приемеш другия човек, да искаш и да можеш да му се довериш, иначе не било имало смисъл да започвате пътешествието заедно. Скоро гледах видео, в което Мартин Скорсезе обяснява, че обича да се вслушва в идеите и да подкрепя импровизациите на Джо Пеши специално за работата им в „Добри момчета“. На другия полюс е Стенли Кубрик, който иска дословно следване на текста и поведенческата линия, която е създал и предал на актьорите си. Аз мисля, че в различните ситуации режисьорът трябва да бъде подготвен за гъвкаво отношение, да бъде готов да отстъпва и да дава свобода, както и да не търпи намеса там, където може да се „счупи“ целостта и природата на филма.

Данте е изправен пред дилема – наказание или прошка – колко голямо е разстоянието между двете?

Мисля, че всеки, който гледа филма, ще трябва сам да извърви разстоянието между наказанието и прошката, поглеждайки ситуацията на Данте със своите очи. Помня прелюбопитната мисъл на Ролан Барт – „Текстът се интерпретира, като се пренапише“, така че „Рая на Данте“ има възможност да се разгърне в много посоки според въображението и интелигентността на зрителя.

Антипод на Данте е бившият следовател от милицията (Борис Луканов), претърпял инсулт, който вече не помни какво е вършил. Не пресъздава ли вашият филм една безизходна ситуация, в която от десетилетия кръжим?

Данте в моя филм прекъсва веригата на отмъщението и с това сътворява нова духовна перспектива, не пренебрегва политико-историческото минало, а по-скоро го превръща в личен катарзис, открива най-дълбоката възможна личностна свобода.

Истината ранява, както се убеждаваме и от финала на вашия филм. Данте губи своята Беатриче, но пък среща любовта и написва книга с любовни стихове. Излиза, че надежда все пак има?

Без надежда закъде сме? Не смятам, че филмите винаги трябва да разчитат на happy end. Но пък другата крайност – „Ние живеем в ада, България е самият ад“, това според мен говори за крайна вътрешна неудовлетвореност, която граничи с психоза. Нали светлината извира от нас! Ако прожектираме навън от себе си само тъмнина, ако небето над нас винаги е черно и облачно, явно проблемът или част от него е в нашите души. Можеш да проектираш тази тъмнина в другите, да ти е виновен винаги съседът, да търсиш корена на злото в обществото, но това, смятам, е вид извинение за нашите собствени дефицити и деформации.

И все пак не се ли боите, че ще ви обвинят в наивност заради този неочакван финал?

Мисля, че малко наивност на никого не би попречила! Тя е естествена черта на човека и желание за доверие и благородство. А и всички останали оръжия не ни показаха своята ефикасност… Етимологично „наивен“ произхожда от латинското native и в една от възможните употреби на думата от XVII век е била синоним на „новороден“. Бих завършил нашия разговор с един библейски цитат от ап. Павел: „За чистите всичко е чисто…“.

Въпросите зададоха Людмила Димова и Тони Николов

Димитър Радев е роден през 1976 г. във Варна. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ и специализира кино- и телевизионна режисура при акад. Людмил Стайков. Учи сценарно писане и кинорежисура в Ню Йорк Филм Академи, кино- и телевизионна режисура в НБУ. От началото на 2020 г. е докторант по „Българска литература“ в СУ. Има три късометражни филма, представени на международни фестивали. Пълнометражният му дебют „Рая на Данте“ спечели Наградата на критиката на фестивала „Златна роза“ във Варна през 2020 г. и е селектиран за 74-тото издание на Salerno International Film Festival, както и за Ischia Films of the Year и София Филм Фест 2021.