Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Константин Вълков е журналист, работи в „Дарик радио“ от 16-годишен, има зад гърба си няколко самостоятелни изложби, сред които „144 часа в Афганистан“ и Tokyo Mon Amour, „гоСТОЛюбив“, „Мрежата“ и „Жена с 20 имена“. В началото на годината представи в галерия „Синтезис“ и най-новата си изложба „Голямата малка Америка“ или едно пътуване по време на пандемия в американския щат Уайоминг.
 

Чела съм ваши репортажи от Америка, от Гренландия, от Ливан и Лагос и се питах дали текстът може да се отдели от фотографията?

Веднъж интервюирах един фотограф, който дълги години беше работил във вестник. Беше правил репортажи по цял свят още по времето, когато задължително са пътували заедно фоторепортер и журналист, и той ми разказа, че най-трудната задача за него е било изискването за всяка дълга статия да избере само една снимка. Коя да е тя? Това ми се струваше толкова трудно и мисля, че тогава се запалих по фотографията. Помня, че се чудех как е възможно целият този текст, който минава като кардиограма на здрав човек – нагоре-надолу, да бъде представен само с една фотография. И се замислих какво би се случило, ако фотографията и текстът се съчетаят – дали фотографията ще ти даде по-голям достъп до определени места заради това, че се представяш като фотограф, или текстът? Оказа се, че единственото, което ти дава фотографията – понеже аз се възприемам като аматьор, е, че толкова много гледаш местата, край които минаваш.

Искате да кажете, че фотографията ни прави по-внимателни наблюдатели и не ни позволява да изпускаме детайлите?

Точно така, много внимателни ни прави, защото подсъзнателно търсим тази една снимка, която да илюстрира материала. Търсим интересни персонажи, влизаме в разговор с тях и като им кажем, че искаме да ги снимаме, те реагират малко по-различно, отколкото като им кажем, че искаме само интервю. Така фотографията и разказът някак се допълват. Но при мен все пак първо беше писането. Фотографията от много време ми тежи, защото аз съм малко повърхностен в някои технически неща.

Какво означава това?

Ето тук срещу нас, има едно колело... Аз и мотор имам, мога да карам и велосипеда, и мотора, но не разбирам как функционират. И преди време разказвах за този мой проблем на един американски фотограф – Платон. Той ме слушаше как му обяснявам за този мой мотор и за това, че не знам как функционира машината, слушаше ме как техническата страна на фотографията ме съсипва и не мога да я науча. Тогава Платон ми каза, че не е важно да мога пет пъти да разглобя и сглобя този мотор, а да знам да го управлявам и с него да мога да стигна до интересни места. Това бяха и неговите думи: „Спокойно, карай си мотора и стигай да интересни места“.

С други думи, казал е – снимай!

Да. Даде ми съвет да се върна в началото – да си купя един обикновен лентов фотоапарат, да поснимам с него една година, но без да чета нищо, да снимам на принципа проба-грешка. Защото само така ще усетя онези неща, които ме напрягат. Така и стана...

Може би се е очаквало, че за този период или ще усетите как стават нещата, или ще се откажете?

Да, беше много смешно, защото Деков в ателието, където проявявах филмите, винаги ми се караше. Възмущаваше се: „Как е възможно от 36 кадъра 20 кадъра да са сбъркани?!“. А аз продължавах. След това сбърканите кадри ставаха петнайсет, осем, три и един ден дори дойде на една моя изложба и ми каза: „Не мога да повярвам, че онези грешки, на които бях свидетел, вече ги няма“.

Казахте, че определяте себе си като аматьор, но аматьор означава и любител, човек, който обича онова, което прави.

Да, а това означава да имаш емоция и желание да правиш точно това. И се сещам, че същият този фотограф Платон има една много известна снимка на Путин, за която от време на време го обвиняват в разни фотографски форуми, че не е осветена правилно и че не е достатъчно съвършена. Платон обяснява, че шест месеца е преговарял да снима Путин по начина, по който искал, и когато отива в Кремъл, охраната го гони, защото той настоява да снима президента точно така, както е решил. Путин вижда с какъв човек си има работа и го кани на дачата си да го снима. И след това Платон ми обясняваше, че е положил толкова усилия Путин да не е съвършен, да не е изгладен и официален, да не е като измита чиния, а някой след това по форумите го занимава с това, че кадърът не бил осветен правилно.

И тогава си помислих, че може би е така – ако искаш да направиш тази или тази снимка, трябва да си си написал домашното преди това, разбира се, но не е задължително да си перфектен във всяко отношение. Ако си любопитен, това може би ще ти помогне много повече.

Съвършенството сигурно е малко скучно, но днес вие как снимате? Предполагам, че все пак не снимате на автоматичен режим.

Не, камерата ми е стара и няма автоматичен режим. Но днес изобщо не мисля за настройките. Не съм и най-добрият фотограф по отношение на редактирането на фотографиите след това, а може би и не трябва да бъда. Защото си мисля, че тези малки несъвършенства или по-скоро – истината, представена по този начин, е много по-ценна, отколкото всичко да бъде изгладено и кадрирано, както трябва, да последния детайл. Защото накрая се появява нещо, което не е реалният живот.

Къде се чувствате комфортно – на улицата, в студиото?

От една страна, ми е интересно да правя портрети на хора, и от друга страна – обичам документалната фотография, обичам да снимам, когато пътувам. Но камерата ми не е такава, че да може да направи шест кадъра един след друг, няма такъв режим, по-бавна е. Понякога само докато я включа, и моментът е отминал, но пък винаги има друг момент.

Всички тези портрети по стените ваши ли са?

Да. Всичко тръгна от един разговор с Калин Руйчев, казах му, че искам да снимам царя, и той ми каза: „Знаеш ли, че няма памет за тия хора? Никой не ги снима в една среда, дори на един и същи стол, година след година как се променят“. На мен много ми харесва идеята. Калин ми подхвърли тогава, че ако снимам десет години тези хора, които каня така или иначе в радиото, ще имам гигантски архив. И ето – случи се така, че за година и половина аз имам сто и петдесет портрета на хора, които са били гости на „Дарик“. На някои им правя само три кадъра – те имат малко време преди предаването, други стоят два часа, докато снимам.

Имате ли ритуали, как карате хората да се отпуснат? Режисирате ли ги?

В началото го имаше класическия мъжки ритуал, свързан с уиски, който много добре работеше, но в един момент уискито свърши. Но винаги има разговор – понякога, докато говорим, казвам: „Хайде малко да се поснимаме“. Когато бях малък, много обичах да гледам корида по телевизията. На арената се говори за територия на бика и за територия на тореадора. Мислено се описва около телата им тази територия, в която всеки се чувства спокоен. Добрият тореадор, когато излезе на арената, веднага навлиза в територията на бика, без да му мигне окото. Но го прави грациозно, с лекота. И на мен ми харесва, когато седне човекът за снимка, да се приближа много близко до него, но не толкова близко, че да го притесня. Хем има стъписване, хем виждат, че това се случва с увереност. И след това вече има отпускане.

Промени ли се снимането ви през времето?

Времето понякога само́ подсказва – да речем, много ми е интересно през пандемията да снимам представители на професии, които не могат да работят от вкъщи. Днес снимах пилот например. Опитвам се да документирам тези хора – пилоти, хлебари, пожарникари, катаджии. Когато ги поставиш, с техните униформи, на един бял фон, става много по-интересно. В момента с това се занимавам.

А какво ще остане от историите на тези хора – само портрети ли?

Не, ще има и интервю по радиото. Интервютата обаче не са взети от мен, защото мисля, че съм прекалено емоционално предубеден към тези хора. Всички те ми харесват много и беше по-добре някой друг да направи разговорите с тях.

Дали тази предубеденост ще си личи и във фотографиите?

Да, това много си личи. При портретните фотографии веднага става ясно, когато някой много ти харесва, защото предаваш своето чувство към него, сякаш и ти си в кадъра.

Имали ли сте усещането, че понякога фотографията не е достатъчно силно оръжие да улови момента?

Имах такъв случай преди две години. С един френски фотограф бяхме във Франция – той имаше познат, който живееше в едно градче, през което минаваше Тур дьо Франс. И този приятел ни изпрати там – хайде тогава, щом сте толкова отворени, отивайте да снимате, но внимавайте много, защото Тур дьо Франс е сниман милион пъти.

И как се справихте със задачата?

В момента, в който попаднеш там, започва голямото лутане, защото всеки кадър, който ти правиш, вече е правен стотици пъти. Разбира се, колоездачите много добре знаят къде да спрат и къде да позират. И все пак тази задача се оказа изключително трудна. В крайна сметка аз се насочих към снимане на публиката и нямах нито една снимка на колоездач.

Вашият приятел оцени ли това?

Каза ми, че това е добре. По-добре е, че нямам колоездачи, но и снимането на публиката е правено стотици пъти. За мен това беше голям урок, защото, когато си поставен в такава среда, трябва да ти хрумне някакъв твой проект. Тогава си даваш сметка, че за такова снимане обикновено трябва да се готвиш няколко месеца, за да знаеш какво искаш да направиш, когато отидеш там. Не е въпрос да се появиш с най-новия фотоапарат и да снимаш перфектно някой колоездач.

Журналистически интерес ли ви води в Гренландия или в Америка?

Аз завърших география, защото си представях, че географията е непрекъснато пътуване, а то се оказа, че в Софийския университет, както и навсякъде другаде, географията е една много сложна наука, свързана с картография, климатология, почви, води... Въпреки всичко тези усилия са ми помогнали, когато отида на ново място, да знам какво да търся и къде да го намеря.

Отразяването на изборите в Америка е същият случай, както снимането на Тур дьо Франс. Мисля, че вече за четвърти или пет път ходя там по време на изборите и съм минал през всички етапи – отразяване от Вашингтон, от Белия дом. Давам си сметка, че дали ще си стоя тук, ще гледам Си Ен Ен, или ще бъда пред Белия дом, няма голяма разлика и сценарият винаги е един и същ. Затова се замислих какъв може да бъде по-различният поглед, още повече че се намираме в пандемия и трябва да спазваме социална дистанция. А като помислих за социалната дистанция, реших да потърся кой е най-слабо населеният щат в Америка и това беше Уайоминг. Оказа се, че там няма никакви противоепидемични мерки.

Защо? Какво беше обяснението?

Първо, хората бяха малко контра на всичко, и второ – става въпрос за най-слабо населения щат и очевидно нямаше висока заболеваемост. А на мен ми се стори много интересно да бъда точно там в седмицата на изборите.

Имах усещането, когато гледах изложбата „Голямата малка Америка“, че сте хванали един момент, в който всичко е спряло.

Да, има тишина и меланхолия. Когато пристигнеш на такова място, или веднага ти харесва, или си казваш – а, не, тук нищо няма да стане. А аз като пристигнах, веднага харесах мястото. Зад тази тишина и меланхолия се крие и нещо друго – както е тихо и пусто в пет часа следобед, така в шест-седем часа вечерта всички тези хора, които живеят отдалечени едни от други, започват да се събират заедно. Оказа се, че се познават много повече, отколкото тук се познават семействата, които живеят в един блок. Това беше много странно за мен – имаше топлина.

Това отношение към човека се забелязва в отдалечените райони или във високата планина – когато се срещнат непознати хора, задължително се поздравяват.

Да, така беше. Нямаше кола, с която да се размина, без да си помахаме. Аз често спирах по пътя да снимам и в следващото градче, в което се отбивах за кафе или за обяд, все се намираше някой човек да ми каже, че ме е видял някъде по пътя, и да ме попита дали всичко е наред, дали имам нужда от нещо.

Бихте ли могли да останете да живеете там? Във фотографиите ви тези места приличат на декор от стар каубойски филм.

Да, и много хора отиват да живеят там. Наблизо е Денвър, ако ти потрябва снобски лукс – на един час път е и най-луксозният курорт. Хората, при които отсядах – от ранчо в ранчо, споделяха, че често ходят в Ню Йорк – за една културна седмица, за да посещават театри и концерти, но в останалото време си живееха там. А там животът – чисто физически, е много труден.

Много ли са местата, за които сте си казвали: „Тук бих останал да живея“?

Тези места са диаметрално противоположни – или много топли, или много студени. В Гренландия например. Бих останал и навсякъде в Африка, колкото и да е труден животът там. Може би е свързано с това, че първото ми голямо пътуване беше в Африка. Помня, че по време на полета прочетох за болест по Африка, описана в старите книги, че когато веднъж стъпиш на този континент, и то на една определена възраст – 20, 21 или 23 години, на колкото бях аз тогава, след като се върнеш в Европа, вече си болен по Африка. С това се обясняват и колониализмът, и желанието на хората да се връщат отново и отново в Африка.

И колко сериозна е тази болест при вас?

Толкова сериозна, че сега се захванах да уча африканистика в докторска програма в един нидерландски университет.

 Въпросите зададе Оля Стоянова