Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

„Истински неща“, Елиът Уайнбъргър, превод от английски Стоян Гяуров, изд. „Колибри“, 2021 г.

Навярно Елиът Уайнбъргър (1949) – американски поет, писател, критик, есеист и преводач, „най-добрият ни съвременен литературен есеист“ според поета Форест Гандър, ако по някакви игри на съдбата мерне това заглавие, силно би се възпротивил. Дори възнегодувал. Но не защото не обича Борхес, напротив – той е редактор на преводите на сборник с избрани творби на „слепия Хорхе“ (Умберто Еко), наречен Selected Non-Fiction (за работата си получава през 1999 г. наградата на американските критици National Critic Circle Award), а тъкмо защото го обича: „[…] Не харесвам практиката на фалшивата ерудиция в това, което се смята за есе. По-точно, беше забавно, когато Борхес го направи, но е досадно в ръцете на безбройните му имитатори, и е толкова ненужно“. Тъкмо в тази посока признава приноса на Борхес в съкровищницата на световната литература – в измислянето на енциклопедии (прибавя и Набоков), но категорично отказва да го приравняват с аржентинеца:

Сега, като се замисля, откривам, че нямам почти нищо общо с Борхес – гласи отговорът му на въпрос, зададен му от Аден Ролф, австралийски поет, дали е повлиян от Борхес. – Нашите вдъхновения се припокриват на твърде малко места, като исландските саги например. И в същото интервю, публикувано в интернет изданието Cordite Poetry Review: Започнах да чета Борхес по-пространно в по-късните си години, затова той едва ли е въздействал особено върху моето писане в сравнение с истинските повлиявания на Lorine Niedecker (1903–1970, американска поетеса от Уисконсин, представителка на т.нар. „регионализъм“; в поезията ѝ се откриват и сюрреалистични черти) и Charles Reznikoff (1894–1976, американски поет от Бруклин, Ню Йорк, син на евреи, емигранти от Русия, създател на т.нар. „обективизъм“; плод на естетическите му убеждения е стихотворението „Свидетелство“, дълго над 500 с. и издадено в два тома, в което проследява историята на Съединените щати, „Театърът и неговият двойник“ (една от най-известните книги на Антонен Арто, на български преведена от Тодорка Минева, „Сонм“, 1999) или Studies in Classic American Literature („Изследвания на класическата американска литература“, популярен критически труд на английския писател Д. Х. Лоурънс, 1932 г.).

Ала най-голямата разлика, която Уайнбъргър установява и настоятелно разгласява между него и Борхес, е, че – за разлика от аржентинеца, който изобретявал своята енциклопедия, „моята е реална“. И доуточнява, засилвайки дивергенцията: „Не съм англофил и моята представа за рая не е библиотека…“.

Уайнбъргър наистина не е англофил, но може да го наречем ацтекофил (получава през 2000 г. мексиканския орден „Ацтекски орел“) и синофил. По повод разказа на Борхес „Аналитичният език на Джон Уилкинс“ например заявява: „Има истински китайски книги, по-чудати и смахнати даже от измислиците на Борхес. Съставих една анотирана библиография на някои от тях, наречена Cloud Bookcase („Облачна библиотека“), която публикувах в LRB (London Review of Books)“. За пристрастията му към ацтеките съдим по историята, избрана за предговор на „Истинско нещо“:

В империята на ацтеките на всеки петдесет и две години, веднъж в течение на един среден човешки живот, светът бил на прага на свършека си. Слънцето не помръдвало повече, нощта била вечна, демони човекоядци слизали, за да управляват земята. В този ден всички огньове били угасвани, а подовете измитани. Стари дрехи, изображенията на богове в домовете, камъните на огнищата, върху които стояли тенджерите, рогозки, хавани и точила били изхвърляни в езера и реки. На бременните слагали маски от агаве и ги заключвали в хамбарите; ако светът свършел, те щели да се превърнат в чудовища.  

И тъй нататък до последното изречение: „Отрязвали главите на пъдпъдъци“. Съмнявам се дали Уайнбъргър е рязал глави на пъдпъдъци, но за „Истинско нещо“ той все пак заимства от ацтеките, а именно: сгъстената периодичност, краткия цикъл от само 52 години. Защото – ако погледнем към други краища на планетата, където времето също се върти, ще открием, че оборотите там са доста по-забавени, почти неподвижни. Санскритска Индия: в изследването си „От Александрия до интернет. Да преоткриеш знанието“ (превод Юлиян Антонов, „Изток-Запад“, 2012) историците от университета в Орегон Иън Фарел Макнийли и Лиза Улвъртън отбелязват: „Темпоралните цикли в санскритската традиция са толкова мащабни и – поне наглед – прецизно изчислени, че тогавашните индуси едва ли са можели да очакват някакви по-епохални промени в безкрайния реинкарнационен кръговрат“. Затова ислямският пътешественик Ал Бируни с изненада отчита, че индусите били напълно лишени от чувство за история: „те просто не се вълнуват от хронологическата последователност на отминалите събития“. Срещу напрегнатото, почти отчаяно възприемане на времето от ацтеките – спокойното, даже безразлично отношение от цивилизацията на Древна Индия. Учестеният мезоамерикански темпорален цикъл в книгата на Елиът Уайнбъргър е метаморфизирал в серии от 20-ина страници: всяко есе в този текстуален период е донякъде огледален образ на предишното/следващото. Тази игра на огледала отново приближава американеца до техниките и интуициите на Борхес, колкото и да не му се иска. Но го и отдалечава: при аржентинеца няма такива серии, всеки разказ е сам за себе си. Ако „Истинско нещо“ е книга-броеница, то тези на Борхес са колония от бисерни миди; всяка мида сама си отглежда бисера… 

Всъщност тъкмо заглавието на сборника на Елиът Уайнбъргър – „Истинско нещо“, ме насочи към съпоставката на неговото творчество с творчеството на Хорхе Луис Борхес. Убеден съм в това – то е съзнателно търсена антиномия на заглавието на сборника „Измислици“ (Ficciones, 1944) на Борхес. Стоян Гяуров, преводачът на Уайнбъргър (който има блестящата способност да открива за българската публика базови четива: „Мойсей Египтянина“ на Ян Асман, „Пруст. Фараонът“ на Михаел Маар, „Моите ненаписани книги“ на Джордж Стайнър, „Емигрантите“ на В. Г. Зебалд, сборника с есета „Императорите на сладоледа“, „Безотговорният разум“ на Марк Лила, сега и „Истинско нещо“), е избрал да преведе като „Истинско нещо“ английското An Elemental Thing, но задължително трябва да отчетем епитета elemental, произхождащ от латинското „елемент“ (elementa, elementum), калка на гръцкото στοίχος, стихия, и двете със значение „първовещества“. Първото значение на στοίχος обаче е „член на редица“, сочи включително буквите от азбуката; тоест, избирайки прилагателното elemental за заглавие на своята книга, Елиът Уайнбъргър посочва историите, включени в нея, едновременно и като основополагащи начала, и като система от такива начала. И изобщо не е за чудене, че в сборника откриваме есе, посветено на Емпедокъл – натурфилософа, обединил в учението си всички стихии, посочвани като ἀρχή от неговите предшественици; както и двете сили, които ги задвижват – любовта (Φιλια) и враждата (Νεῖκος). А в описанието на Емпедокловата смърт попадаме в кристално чист вид на метода на Уайнбъргър – нищо да не измисля, само да (пре)предава:

Той умрял вероятно по време на пир в имението на Пейсианакс, тъй като на заранта не могли да го открият, а слугите разправяли, че през нощта чули силен глас, който викал „Емпедокъл“, и видели някаква странна светкавица в небето. Умира вероятно в Пелопонес, където бил отишъл и откъдето никога повече не се върнал. Умира на 71 години, като пада от каруца. Умира на 60 или на 109. Обесва се; пада в морето. Умира – според драматургичните версии на Хьолдерлин и Арнолд, – като скача в кратера на Етна, знаейки, че като пророк, бард и лекар, в следващия живот елементите ще се комбинират по такъв начин, че той отново ще бъде бог, а кратерът изхвърля един от бронзовите му сандали.    

Да, Елиът Уайнбъргър наистина нищо не измисля. Но така предава неизмисленото, че да звучи като измислица. Като типично Борхесова измислица, ficciones…