Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

С диригента Георги Димитров разговаря Светлана Димитрова

Първата ми среща с диригента Георги Димитров беше през 1989 г. Той беше ръководител на Русенската опера. Спомням си ясно грандиозния галаконцерт за 40-годишнината на театъра, празничната атмосфера и шока, който изживях, научавайки, че е поискана оставката му. Това, разбира се, не попречи само три месеца по-късно отново с Русенската опера Георги Димитров да направи триумфална постановка на „Набуко“ на Верди, която съперничеше на световните продукции. След това продължиха срещите ми с неговото изкуство на различни оперни сцени. В Стара Загора през 1987 г. бях на „О, моя мечта“ от Симеон Пиронков, а години след това, през 2014 г., на „Отело“ на Верди. Когато през 2015 г. заедно с Красимира Стоянова решиха да направят концертно изпълнение на операта „Отело“, часове наред прекарах в Първо студио на БНР по време на репетициите – проследих прецизната работа със солистите, хора и оркестъра, която доведе до изключителния успех на проекта. По повод на годишнината на Бетовен имах възможност да се запозная и с българските записи на операта „Фиделио“, които никак не са много, а два от тях са осъществени от Георги Димитров.

Искали сте да изпълните всички симфонии на Бетовен. Успяхте ли?

Правил съм всичките му симфонии освен Деветата, която – така се случи, че не успях да направя, а след това тя беше така окарикатурена, че вече не желая да я изпълня.

А концертът със Софийската филхармония беше замислен по друг начин – с Осма симфония и Фантазията за пиано, хор и оркестър, а солист трябваше да бъде Милена Моллова. Заради епидемията се отложи и ето че на 21 януари дойде време да свиря с една прекрасна цигуларка, млада и много талантлива – Лия Петрова. Цигулковият концерт за мен е една симфония за цигулка и оркестър, тя е четиридесет и пет минути. Оркестърът има равностойна партия, цигулката е с всички възможни трудности. Лия е взела каденци на Шнайдерхан (Волфганг). Те не се изпълняват много често, и то най-вече каденцата на първата част. Интересно е, че тя се свири с тимпан. Не бих искал да коментирам доколко е хубава, но тя си я е избрала. Явно е модерна сега и се свири навън.

Още малко да останем на тема Бетовен. Поставили сте, и то два пъти единствената му опера „Фиделио“.

Да, по времето на Пламен Карталов в Русе концертно с Дина Петкова като Леонора, а след това отново я направихме. (Първата е през 1986 г., втората през 2012 г.) Скоро слушах запис в колата. В началото дори се учудих. Казах си: „Виж колко хубаво пеят, а и оркестърът е добър“ (смее се). Имаше и четец, а той говори на български. И когато накрая съобщиха изпълнителите, стана ясно, че това е русенският запис. Бях забравил, че я изпълнихме с четец. Беше невероятен подарък за мен. Но тогава много се работешe. Репетираше се бавно. Оркестърът свиреше великолепно. Все едно слушах немски оркестър. Особено в арията на Леонора с валдхорните.

Правили сте ги по време на „Мартенските музикални дни“.

Мартенските дни бяха еталон за Русе. Дано и занапред да останат такива. Дано са преодолени колизиите, предизвикани от дилетанти, които се помъчиха да съборят госпожа Чавдарова. Дано тя продължи в същия дух, както и Емил Табаков, който е стожер там.

За фестивала специално ли подготвяхте програми, или бяха концерти и спектакли от сезона на русенските състави?

Винаги е имало консултации с ръководствата на фестивала. После практиката се промени и те започнаха да ни поръчват какво да изпеем и изсвирим. После останахме само с премиера. Аз съм много отдавна в Русе, още от 1980 г. Изминаха четиридесет години. Мартенските дни имаха друг облик. После с времето и те се промениха.

На 17 юни в зала „България“ под ваше диригентство Софийската филхармония ще изпълни симфонията кантата „Песен на земята“ за двама солисти и оркестър на Густав Малер.

Много се надявам този концерт да стане, защото е една мечта. За първи път я осъществих на Мартенските дни. Имах прекрасни солисти – тенора Мартин Хощетлер , който след това пя Флорестан във „Фиделио“, и мецосопрана Юлия Йош. Това беше, нека го кажем, женският вариант – с тенор и мецосопран. Сега ще го направим в мъжкия вариант – с тенор и баритон. Така реших, защото има и такава възможност. Чух записа с Дитрих Фишер-Дискау и толкова много ми хареса. Солистите ще бъдат австрийци, но имената не мога да кажа. Найден Тодоров пое ангажимент да ги ангажира.

В програмата ви за тази година има още един голям и важен концерт. С Радиооркестъра трябва да представите за първи път в България ораторията „Христос на Елеонската планина“ на Лудвиг ван Бетовен.

Това е едно изключително произведение. Някои смятат, че е скучно. Според мен е много хубаво. Христос ще бъде един прекрасен тенор, Мартин Илиев. Има един ангел – Ева Перчемлиева, а Атанас Младенов ще бъде Петър. Има разгърнати хорови сцени, прекрасни мъжки хорове. Писана е през 1803 г. и е като предвестник на „Фиделио“. Почти всички хорове приличат на хоровете от операта – хорът на затворниците тук е хор на войниците. Дано когато я изпълняваме, публиката да не е само 400 души. Дано повече хора могат да я чуят, защото си заслужава.

Концертите за пиано за Бетовен сте правили с различни поколения пианисти – например с Юрий Буков и с Евгени Божанов.

Всеки е свирил, както ги разбира. Аз винаги съм се стремял да не бъда оригинален. Това съм го научил от старите майстори, от старите диригенти. Ние им казваме „стари“, но те бяха велики диригенти. Сега всички сме велики. Като чуеш за някого: „той е световноизвестен, велик“… Как може да се говори така? Трябва да има някаква скромност, всеки да си знае мястото. Първо трябва да чуе какво са направили тези преди него, а не да смята, че той открива Америка. Онези хора правеха изкуство, голямо изкуство. Скоро пак слушах „Жана д`Арк на кладата“ на Онегер с Добрин Петков. Оставям факта, че се пее на български, но има самодейно вдъхновение. Както казваше Васил Арнаудов: „Да докараме професионализма до самодейно ниво“. До онзи възторг при самодейците. Днешните величия трябва да имат капка срам. Не казвам да нямат самочувствие, но то се изгражда с годините. Аз съм на седемдесет и шест години и все още нямам самочувствието, че съм направил това, което направиха онези преди мен. Сигурно няма да го имам и до смъртта си.

Работили сте с тези велики творци преди вас. Познавали сте ги лично. Изпълнявали сте произведенията им – Панчо Владигеров, Константин Илиев. Трудно ли беше да работите под погледа им?

Трудно, да. Ще ви дам един пример. В Русе беше дошъл Константин Илиев и аз го поканих на един мой спектакъл на „Травиата“, който направихме тогава с Пламен Карталов…

Това беше една митична постановка, за която се говореше дълго и цяла България научи за нея.

Аз бях много щастлив от тази „Травиата“, получих много комплименти. В паузата гледам, че Константин пуши нервно. Палтото му беше при мен в кабинета. Той фучи с цигарата, крачи напред назад. Грабна си палтото и си тръгна. Опитах се да го спра и го питам: „Маестро, какво стана? Кой ви ядоса?“. „Как кой, ти дирижираш без ауфтактове. Не те ли е срам!“ И си отиде.

Но сте записвали негови творби. Той присъстваше ли?

Не, не. Аз и на Лазар Николов съм изпълнявал. Никой от тях не се е бъркал. Сам правех нещата. Втора симфония на Лазар Николов е уникално произведение. Записахме я за една вечер, но преди това я работихме петнадесет дни. А с ауфтактовете не знам дали съм се оправил (смее се).

По ваше време направихте и премиерата на операта на Симеон Пиронков „О, моя мечта“.

Да, в Русе беше премиерата, а после я играхме и в Стара Загора на Фестивала на оперното и балетно изкуство. Великолепно произведение – чисто, прозрачно, простичко. Предложих го миналата година на Пловдивската опера. Но не стана. А партитурата е вкъщи.

В творческата ви биография има седем години, в които работите в Сан Марино.

Когато реших да се връщам, в първите месеци идвах тук, правех концерт и си отивах там. Тогава дори ми беше приятно, защото тенденцията беше като днешната. Всички наши изтъкнати музиканти живеят в чужбина и като пристигнат тук, за тях е радост и за публиката е радост. После пак си отиват, не остават тук. Същото беше и с мен. Четири години бях постоянно там, а следващите три пътувах. И така беше много хубаво. В момента, в който останах тук, всичко се развали. Аз не мога да твърдя, че хората там са много културни, но много се интересуват от култура. И я подкрепят. Ние правехме един концерт на месец, но той струваше много. Свирил съм с Лазар Берман, с Миша Майски, със сестрите Льобек, с Вадим Бродски. Направихме всички произведения на Лучано Берио, на Мандзони, на Бруно Бетинели. Даваха се луди пари. Умберто Еко и Рената Тебалди бяха сред редовните посетители на концертите. Тебалди вече беше пенсионерка, седеше на първия ред. Беше друга атмосфера, друг въздух. Получаваш звездно усещане. Връщаш се тук и още на репетицията усещаш някаква неприязън.

Преживели сте какви ли не трансформации на съставите, които сте ръководили. Какво е за един диригент, който ги е създавал, изграждал, да види тази разруха?

Това е много дълъг разговор. Прочетох една мисъл на Тео Ушев, че животът в България ще се оправи, когато нашите политици започнат да слушат Брукнер. Това е претенциозно. Аз бих казал, че няма нужда да слушат Брукнер, поне Бетовен да дойдат да чуят.

Може и Моцарт…

Не, Моцарт пак ще им е труден. Ще им бъде скучно. При Бетовен има тимпани, тромпети. Може нещо военно да ги грабне, защото всички са генерали. Какво да кажа? Строят се спортни зали във всеки град, които стоят празни. Те струват милиони. А спорт в България няма. Но не се строят концертни зали. Това, за което ме питате, е болка на много хора. Добре че си отидоха всички.

Правили сте майсторски класове. Как трябва да започне кариерата си един млад диригент?

Както е тръгнал едно време Караян. Той е тръгнал от Улм, от един оперно-симфоничен оркестър на възможно най-ниското ниво, доколкото съм чувал. Постепенно е израснал и е стигнал до Берлинската филхармония. Трябва непрекъснато да се учи, да се учи... Той непрекъснато е наблюдавал Вилхелм Фуртвенглер, Ханс Кнапертсбуш, Ото Клемперер, но и е работел. Младите трябва да се научат да работят с оркестрите. Те не работят с оркестрите. Има такива, които смятат, че оркестърът е под тяхното ниво и те няма да работят с него. Това е практика в момента. Искат да кацнат пред Берлинската филхармония и да създават образи. А там е най-лесно. Само да си мръднеш ръката и те всичко ще направят. Не можеш да караш шофьорски курс на „Ферари“, ще го унищожиш.

Откъде идва това самочувствие?

Първо, от много амбициозни родители, а също така гледат да попаднат в организации, които им създават това самочувствие. В момента има хиляди организации, които им правят много лоша услуга.

А продължава ли интересът ви към зодиите?

Аз от тази работа нищо не разбирам, но от опита си в живота правя паралели. Срещал съм много хора, от най-различни поколения. Едно време и Трифон Силяновски, Владимир Свинтила, Добрин Петков бяха луди на тема зодии. Тогава не им обръщахме внимание, защото такова беше времето и не предразполагаше към тези увлечения. Аз се интересувам, доколкото да зная какво да правя с този, с когото ще свиря. Не ме интересува личният му живот. Искам да знам какво може да ми погоди. Зодията е характерът на човека, не се променя. Има значение възпитанието и още хиляди неща. Но човек може да е много възпитан и толерантен и да е пълен подлец Така че трябва да имаш едно наум.

Георги Димитров започва да учи цигулка с Божидар Розенберг и продължава в Музикалната академия при проф. Михаил Балкански. Освен това учи и оркестрово дирижиране при проф. Влади Симеонов. Специализира в Санкт Петербург при Евгений Мравински и Арвид Янсонс. Бил е диригент на Пловдивската филхармония от 1972 г., като в различни периоди по-късно е бил музикален директор и главен диригент там. От 1981 г. в различни периоди е бил главен диригент и директор на Русенската опера. Работил е и в Софийската опера. В началото на 90-те години на ХХ в. ръководи Симфоничния оркестър на Сан Марино. Получава най-високото отличие на Републиката – орден Санта Агата. За кратко е и главен диригент на Старозагорската опера. За българската публика остава паметно изпълнението на операта „Отело“ през 2015 г. под негово диригентство. В концерта участваха хорът и оркестърът на Българското национално радио и певците Красимира Стоянова, Мариус Влад, Руси Ников, Гергана Русекова и др. Със съставите, с които е работил, диригентът е изпълнявал много произведения на български композитори – Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Лазар Николов, Константин Илиев, Георги Тутев, Петър Христосков, Симеон Пиронков, Иван Спасов, Васил Казанджиев, Красимир Кюркчийски, Божидар Абрашев, Георги Арнаудов и др. На 10 февруари 2021 г. Баварското радио BR-KLASSIK излъчи директно, без публика, концерта „Италианска нощ“ със солист Красимира Стоянова и Мюнхенския радиооркeстър, дирижиран от маестро Георги Димитров. На 21 януари звездният сезон на Софийската филхармония предложи още една изцяло Бетовенова програма. Беше изпълнен Концертът за цигулка в ре мажор, оп. 61 и Симфония № 8 във фа мажор оп. 93. На пулта беше Георги Димитров, а солист Лия Петрова.