Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Изглежда странно това твърдение, когато става дума за звукова инсталация, в която практически език няма. От 30 микрофона в консервни кутии на стойки в залата се излъчват интервюта на политици от 1989 г. насам, от които са премахнати думите. Оставени са само междудумията, така да се каже. „Възклицания, въздишки, нечленоразделни звуци на неудобство или такива, подсказващи премълчаване. Всички консервни кутии звучат едновременно, спазвайки естественото време на своя разговор – със събеседника, помежду си и с публиката в изложбата“, пише в текста на кураторите Калин Серапионов и Красимир Терзиев.

Разговорът за езика през тази инсталация е толкова зашеметяващо сложен, че се чудя откъде да го започна. Може би от видимото и наглед просто ниво: политическия език. Звуковите следи от премълчаванията са от последните три десетилетия. Извлечени са от интервюта и изяви на политици, които „витаят“ в интернет. Имали са и имат своето значение за текущите събития в страната ни, оказвали са и оказват своето влияние върху обществото, достигали са и достигат до всеки от нас по един или друг начин, независимо какво значение сме им отдавали. Възприемали сме ги и ги възприемаме преди всичко с думите – и смисъла, вложен в тях. За неговия прочит има множество лични предпоставки и условия: доверието и недоверието, знанието и натрупания опит, нагласите и съмненията, чувството за зависимост от решенията, които се произнасят чрез думите.

При писания текст премълчавания сякаш няма – поне видими такива. Много рядко в интервютата на политиците се срещат междуметия и възклицателни знаци. В тях се предполага максимална яснота и говорене в прав текст. Там четем именно текста, търсим подтекста, а недоизказаното е „между редовете“. Този тип четене при соца бе в основата на т.нар. езопов език. Като възможност хем да изкажеш предпазливо еретични спрямо идеологията и системата мисли, хем да намериш истини, прозиращи в официални речи и документи. Може би това е отразено най-точно в следния виц от онова време: „Видя ли какво пише на първа страница на „Работническо дело“? Не? Ще ти кажа като се видим, че не е за по телефона“.

В изложбата за онова време напомня консервната кутия с „премълчаванията“ на Тодор Живков. Припомни ми гласа му, тембъра, с който съм израснала, досадата от сякаш безброй новогодишни приветствия, гледани и слушани периферно и все пак останали като спомен и образ.

В телевизионните изяви премълчаванията няма как да се избегнат, но остават в задния план. В предния те се четат по-скоро през езика на тялото, почти изравнен по значение с произнесените думи. Преобладаващата част от информацията и знанието си за света човек получава визуално. И по същата причина преобладаващата част от дезинформацията и заблудите върви по същата линия. „Една снимка струва хиляда думи, но те не разказват цялата история“ е известен цитат от Дженифър Браун. Когато смисълът на думите се опровергава от езика на тялото – и не е ясно дали е притеснение от камерата, прикриване на незнание, неудобство от собствената позиция, недомлъвка за ситуацията в партията... Случва се и обратното: обиграното сценично поведение да придаде значимост на изказването, каквато всъщност то няма. Незабравим спомен за мен отпреди години беше свалянето на интервю с общински съветник – изключително убедителен в говоренето, а пренесено в текст, това говорене не казваше нищо, абсолютно нищо. „Да пълниш пространството с думи“ е умение, което малко политици владеят, а още по-малко владееха в началото на прехода.

В изложбата полуотворените консервни кутии с премълчаванията на видни фигури през 90-те ми напомниха за това. Преходът беше преход и на езици. Езоповият език вече не беше нужен, а официалният беше изпразнен от съдържание. Едни и същи думи трябваше да се изпълнят със смисъл и да придобият ново значение. Например „демокрация“ в социалистическа държава с комунистически режим трябваше да се превърне – заедно с държавата – в съвсем друга „демокрация“. С неопитни демократи в политиката и опитни комунисти в мимикрията. И за смисъла на думите гарант в политиката станаха хората – верният прочит зависеше от доверието в тях, от политическите пристрастия на „четящите“, от ореола, който по една или друга причина политиците имаха или пък придобиваха и с думите, и с действията си. В изложбата „премълчаването“ на Симеон Сакскобургготски е близо до това на Иван Костов, а между тях е даже не „премълчаването“, а „мълчанието“ на Делян Пеевски...

Междувременно се променяше и езикът на обществото. Езикът на улицата да влезе в медиите – бе демократичен повик, който с времето разслои самите медии и започна да формира отношения, включително и към политиката. А в нея все още се удържаше културното говорене. И на сериозните медии също, доколкото го пренасяха до обществото заедно с откритите и скритите послания в него, с недомлъвките и премълчаванията, призвани също така да разкриват мотивите и интересите зад тях. В първото десетилетие на новия век се усвояваха и нови думи, и цели жаргони, които обогатяваха езика и същевременно го разслояваха все повече. Успоредно с това уличният език постепенно си пробиваше път към политиката.

В изложбата „премълчаванията“ на Бойко Борисов и Вежди Рашидов са скачени. Консервните им кутии споделят една стойка, разположени в подобаваща йерархия. Какво премълчава техният изказ, е въпросът. Така откровено некултурен, сдвоил непринудено простота и простащина, предварително оправдал се и уговорен даже с онова „вие сте прости и аз съм прост, ще се разберем“ през 2011. Привидно няма какво да крие и сякаш наистина не крие, а дори и демонстративно се самоизтъква с обезоръжаващото, че „си е такъв“. И като такъв подрива културния език като ненужен, сложен, префърцунен, без значение дали казва важни неща, дали и какво изтъква или прикрива. Той е маргинализиран, също както и „премълчаването“ на Христо Иванов в изложбата е тикнато в единия ъгъл на залата – и едва се чува, ако въобще се чува. Докато официалният език „си е такъв“ и когато лъже, и когато не лъже, и когато знае, и когато не знае, и когато се прави, че не знае, и когато наистина не знае. Казването му е предвидимо, а изказването му е без значение. Защото е постигнал най-важното – да не се очаква, камо ли да се изисква от него смисъл, дълбочина, а понякога дори и просто логика или последователност. Еднакво плосък е и при четене, и при гледане, и при слушане...

Известно е, че радиото е интимна медия. Освобождава от ангажимент другите сетива и съсредоточава в слушането. Гласът, тембърът, интонацията са неотделими от думите и изграждат заедно общата представа както за изреченото, така и за изричащия. Чувствителността към фалша е много по-голяма, нюансите в изказа стават по-отчетливи, много по-ясни са колебанията при търсенето на думи – дали са заради точност и прецизност, дали заради увъртане от любезност или прикриване, или по някаква друга причина. Инсталацията на Антони Райжеков разчита именно на тази чувствителност, като премахва дори и самите думи. В междудумията е сякаш максималната искреност на политиците. И не само на политиците, разбира се. Но тяхната е особено важна именно защото задава тона – и то съвсем буквално – на отношенията и в обществото.

Наблюдавам себе си, а и публиката в изложбата „Премълчители“. Разхождаме се сред стойките с полуотворени консервни кутии – с различна големина, на различна височина, някои сдвоени, други разположени по близост или по контраст в историческо време, или по политически позиции, или пък по тембър и изказ. Връзки на най-различни нива има в тази инсталация – заложени са от художника така, че зрителят сам да ги открива, прокарва или създава в пълна свобода според собствените си знания и опит. Докато слуша премълчаванията, консервирани в кутиите, в общия им хор или вслушвайки се в тези на отделни политици. И едното не пречи на другото.

А после споделяме възхита от това произведение. За която, оказва се, просто нямаме думи...