Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

Този стих на Вазов от „Епопея на забравените“ всъщност ни дава ключа към личността на Георги Раковски – „мечтател безумен“, „на тъмна епоха син бодър, тревожен“, чийто „живот целий беше един блян“.
 

Раковски сякаш въплъщава в себе си най-същностното от надеждите и стремленията на Българското възраждане – с неудържимия порив за свобода, но и с неутолимата жажда за просвещение; със съзаклятията, но и с фантастичните прочити на „най-старото ни битие“; с опитите да се проникне в „ключа на българския език“, уж зашифровал в азбуката си, че дори и в указанията кое да се пише с малка и кое с главна буква, разгадката на сетнешните ни бъднини.

Ето защо, посвещавайки този наш брой на Георги Сава Раковски, от чието раждане ни делят две столетия, ние всъщност обгръщаме с поглед епохата на Възраждането. Защото Раковски, както подчертава в интервюто си в броя проф. Надя Данова, е тъкмо връзката между просвещенци и революционери – между Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели и по-младите Любен Каравелов и Христо Ботев.

Пак на Раковски дължим и създаването на българския бунтовен емигрантски печат – най-вече с вестник „Дунавски лебед“, издаван от него в Белград през 1860–1861 г., където впрочем обнародва за първи път и „Житие и страдание“ на Софроний Врачански. Тъкмо от страниците на същия този вестник той подема и борбата за българския църковен въпрос. Оттам той се бори и срещу преселенията на българи в Руската империя, носещо за тях смърт, за чедата им – убийство, а за отечеството – разорение. Да не забравяме и за Първата българска легия (1862 г.), сформирана отново с неговите усилия в сръбската столица, за „Привременния закон за народните горски чети за 1867-о лято“, за уникалните му дипломатически „совалки“ в опит да създаде съюз на християнските балкански народи срещу Османската империя.

Още приживе той е легенда. Нещо, което чудесно е доловил тогавашният архимандрит Натанаил, който в писмо до Раковски (28 май 1864 г.) пише следното: „Как да каже человек – не знам – ту те слушаме полковник българский в Белград, ту те слушаме съпроводник сърбский в Букурещ, ту затворен във Видин, ту закован в Свищов, ту редактор „Бъдущности!“.

Раковски е всичко това, а и още толкова други неща – поет, събирател на българската старина, будител... „Трябваше по онова време – отбелязва Иван Вазов – не хладнокръвно обсъждане, а патриотически възторг, трябваше не наука, а идеали, трябваше кръгозори за умовете и огън за сърцата. Нямаше нищо, а трябваше всичко и Раковски се зае да достави всичко.“ Самият той определя себе си по следния начин в писмо до съратника си Дайнелов (10 февруари 1861 г.): „Аз мекере не ставам, нито на пари ся кланям!... Моят характер не търпи никакъв господар над себе си, и то мя е докарало да ся отлъча от милаго си отъчество. То можи да е погрешка в мене, нъ какво да сторя, аз съм привзет от него и тъй ще си ида до гроб“.

Между нас и делото му днес застава и неговият език – уникален, но граматически невъзможен, свеж в образността и метафорите си, но абсолютно непонятен за днешния читател, решил да проникне в дебрите на „Горски пътник“. А нека не забравяме, че поне до средата на 30-те години на ХХ в. поколения ученици са учели тази творба наизуст! Едва тогава Еню Николов и Цветан Минков дръзват да издадат „Горски пътник“, „предаден на днешен език“, начинание, благословено тогава и от проф. Михаил Арнаудов – с оглед на историческото и литературното значение на творбата, оказала огромно влияние върху поезията на Ботев. Припомням този факт, включително и заради днешните спорове върху „осъвременяването на класиката“, към които периодично се връщаме. И няма как да не се връщаме към тях, ако не искаме ключови творби от Възраждането да си останат само музейни експонати под прашасалата витрина. Дължим го, в крайна сметка, и на самия Раковски, за да не си остава той „великият непознат“, просто един „гигант на междата, от която започва нова епоха и с която приключва Българското възраждане“ (Димитър Мишев).