Култура / Брой 4 (2977), Април 2021

С режисьора Камен Калев разговаря Деян Статулов

„Февруари“ е четвъртият пълнометражен филм на режисьора Камен Калев. Този път той е и сценарист, и монтажист. „Февруари“ беше в официалната програма на кинофестивала в Кан, а на София Филм Фест получи наградата за най-добър български игрален филм.

Какво ви подтикна да заснемете този филм, който рязко се отличава от направеното досега от вас?

Не знам доколко е здравословно, но в мен протича един процес, при който, след като заснема филм, инстинктът ме насочва да направя нещо противоположно. Излизайки от филма „С лице надолу“, спонтанно пожелах да се върна към нещо по-занаятчийско – да го преживея по-лично, да го направя с ръцете си, да го издялам. Съвсем спонтанно се появи случката от третата част на „Февруари“. Една история за дядо ми, който е искал да се събере със своята сестра и да се грижат един за друг, останали сами в края на живота си. Исках да я разкажа в късометражен филм, но след това ненадейно се появи и втората история, също за етап от живота на дядо ми. Как той се жени, отива в казармата и цели три години никой не получава писмо, обаждане или някаква вест от него, докато не се прибира. Така постепенно се оформи идеята за пълнометражен филм от три части и започнах да търся истории от детството му. Животът на дядо ми е трайна провокация за мен, особено заради невъзможността да се общува с него. Своеобразният му характер и неговата непроницаемост са оформили цялата ни фамилия.

Във филма има съвсем малко диалог и вътрешнокадров текст. Преобладава визията. Как изглеждаше готовият сценарий?

Сценарият е изключително близък до филма. Като литература и текст той носи в себе си една поетична нотка, която съм се опитал да постигна в готовия филм. Беше 50 страници, но с много точни описания, които намериха място при снимките. По-важното беше да постигна вътрешна логика, така че зрителят да се ориентира какво може да очаква. Помня, че когато го показах на световния разпространител Memento Film International още на ниво сценарий и решиха да го включат в своя каталог, ме попитаха дали не пиша и проза. Тогава прецениха, че не желаят по никакъв начин да влияят на текста, както това обикновено се случва при работата с копродуценти. Това беше много важно условие за мен. Продуцентът ми Филип Тодоров изигра много важна роля, помагаше ми да се връщам към сърцевината на идеята и да не залитам в други посоки.

В процеса на снимките имаше ли риск да се отклоните от първоначалните идеи?

Ние бяхме съвсем малък екип и приоритет още в продуцентската конструкция беше да имаме достатъчно време, да си позволим лукса да не бързаме, а да работим спокойно. В началото исках да започна да снимам отзад напред – последната част. Бях тръгнал да снимам с непрофесионален актьор, който буквално ден преди снимките се отказа. Той беше на 85 години, притесни се, защото имаше и здравословни проблеми, така че снимките се провалиха. Трябваше да започнем със зимно време, изчакахме следващото лято и започнахме да снимаме хронологично, от първата част. Върнах се към първоначалната си идея да поканя Иван Налбантов за ролята на стареца. Още на ниво сценарий мислех за него, дори направих и пробни снимки, но се уплаших, че ще промени героя, защото в онзи момент носеше много меланхолия поради лични причини. Сътресението по време на снимачния процес преживяхме много тежко. Случваше ми се за първи път тази мотивация и енергия, която изкристализира и набъбва, да утихне още преди самото начало на снимките. Дори си мислех, че проектът ще пропадне. Сега обаче съм благодарен на обстоятелствата, защото така имах повече време да преосмисля третата част, замислена да е много по-абстрактна.

Във филма има специфично авторско съзерцание – в героя, пейзажите, птиците и животните. Едно усещане за безвремие, точно както го описва Албер Камю в „Лято“, чиито текстове цитирате във филма. За целта използвате и дължини, които днешният зрител вече трудно приема.

Беше много важно как ще разкажа тази история за човек, който не общува и не се променя във времето. Това беше и най-голямото предизвикателство – как този филм да бъде интересен за зрителите, а централната фигура в него да е като камък. В тези нюанси и енергия, които вярвам, че ги има във филма, е конкретният филмов език и подход. Дължините, за които говорите, са част тъкмо от този наратив. Не съм търсил класическа драматургия, идеята е всеки кадър да може да въздейства и да събужда въображението. Нямам за цел да давам отговори, а по-скоро да провокирам публиката да говори със себе си. Не ме притеснява, че на моменти зрителят може да излезе от филма. Знам обаче, че когато се върне, няма да има усещането, че е пропуснал нещо. Той трябва да влезе в свят, който вибрира по определен начин и го насочва към размисъл.

В „Източни пиеси“ успяхте да превърнете градската среда в герой, сега това се случва с планинския и селски пейзаж. Как успяхте да направите този обрат?

Аз съм градски човек, но същевременно съм захранен с тази земя, с това село. Помня, че докато бях студент във Франция, не сънувах София или Бургас, където съм израснал, а селото, в което съм прекарвал известно време през лятото. Явно тези образи много силно са влезли в мен. Аз говоря за тях като за нещо живо в настоящето. Затова и когато се връщам по тези земи, снимам с фотоапарат, знаейки, че историята трябва да мине през образа.

За съжаление този автентичен образ започва да избледнява. Как успяхте да възстановите част от него?

Първоначално си мислехме, че ще бъде лесен за снимане филм – малко локации, герои и само 50 страници сценарий. Когато започнахме подготовката, си дадох сметка, че много от местата, заложени в текста, вече ги няма или са разрушени. Например къщата, която се вижда в първата част, я възстановихме от една съборетина. С месеци се мъчехме да намерим хора, които да направят живия плет. Той е от бодливи храсти (в този край ги наричат „паричка“), които се секат, докато са зелени, след това се сушат, докато потъмнеят. Дрехите, престилките, посудата и другите аксесоари от бита държах да са автентични, от село Раздел. Помогна ни и уредничката на музея в Елхово, която с много страст и желание съхранява местните традиции.

Във филма цитирате Камю, че хората след определена възраст придобиват чертите на своите прародители. В историята главният герой още от дете сякаш приема характера на дядо си.

Това беше основното, което ме интересуваше. Как не можем да избягаме от жестовете, които сме видели от родителите си. От традициите, обичаите, дори храната, която сме вкусили като деца. Този детерминизъм авторът изразява в задкадровия глас. Цитирам Албер Камю, той говори за човека, който приема съдбата си, без да се противопоставя и надява на друг живот. Тези хора живеят в настоящето по особен начин, който не е характерен за градския човек.

Освен Камю във филма цитирате през един от героите и поета Борис Христов.

Много харесвам Борис Христов като поет и като човек, който е отстоял и запазил позицията си през годините. Във втората част на филма героят се среща със света на поезията – с човек, много различен от него, който носи разума и интелекта. Беше естествен и нерационален избор да се спра на поет, когото обичам и искам да бъде част от филма. Беше жест към много важен човек за нашия пейзаж, който остана някак си сам.

И той е аскет като героя на филма.

Да. Героят е точно човек, който устоява на влиянията на времето и външния свят и остава докрай себе си. Затова втора част беше много важна. Тези герои са най-силни там, където са израснали. Те са такива, защото познават и обичат занаята си, имат опората на своето семейството, познават земята и храната. Знаем как градът ги промени, затвори ги в апартаменти без тераси, задуши ги. Исках този изгубен герой да остане поне в литературата и киното.

Камен Калев е роден в Бургас през 1975 г. Завършва киноучилището „Фемис“ в Париж през 2002 г. Късометражните му филми „Орфей“ и Maltonius Olbren са представени и отличени на световни фестивали, сред които тези в Берлин, Клермон Феран, Ню Йорк, Локарно, Стокхолм. Камен Калев е режисирал и над 60 реклами, както и музикални видеоклипове. Прави пълнометражния си дебют с „Източни пиеси“.