Култура / Брой 5 (2978), Май 2021

Дебатът за правото на асистирано самоубийство подтикна известния френски писател, който рядко заема обществени позиции, да обясни във в. „Фигаро“ защо е категоричен противник на онова, което той определя като „антропологически срив“

Твърдение номер 1: никой не желае да умре. Предпочитаме един смален живот пред липсата на живот; тъй като си остават дребните радости. А и животът по дефиниция не е ли процес на смаляване? И има ли други радости освен дребните радости (което си струва подробно изследване)?

Твърдение номер 2: никой не желае да страда. Имам предвид физическото страдание. Моралното страдание има своите очарования, може дори да се превърне в естетическа материя (и аз самият често прибягвам до нея). Физическото страдание обаче си е чист ад, оголен от интерес, както и от смисъл, ад, от който не можем да извлечем никаква поука. Животът би могъл най-общо (и измамно) да се опише като търсене на удоволствие; той със сигурност е избягване на страданието; и почти всички, изправени пред алтернативата между непосилно страдание и смъртта, избират смъртта.

Твърдение номер 3, най-важното: може да се елиминира физическото страдание. Началото на XIX век: откриването на морфина; голям брой сходни молекули са се появили оттогава. Краят на XIX век: преоткриването на хипнозата; тя обаче продължава да бъде малко използвана във Франция.

Пренебрегването на тези факти може би донякъде обяснява стъписващите социологически сондажи в подкрепа на евтаназията (96 % от анкетираните, ако си спомням добре, я подкрепят). 96 % от хората по този начин отговарят на въпроса: „Предпочитате ли да ви помогнат да умрете, или искате да прекарате остатъка на дните си в неописуеми страдания?“, докато едва 4 % осъзнават каква реална възможност са морфинът или хипнозата; разликата в процентите е отчайваща.

Привържениците на евтаназията просто си правят гаргара с някои думи, които според тях до такава степен са лишени от значение, че те дори си отказват правото да ги произнасят. В случая с думата „съчувствие“ измамата е осезаема. А спрямо думата „достойнство“ отношението е направо срамно. Ние сериозно сме се отдалечили от кантианската дефиниция за „достойнството“, постепенно подменяйки моралното същество с физическото същество (отричаме ли самата идея за морално същество?), подменяйки човешката възможност за действие в съответствие с „категоричния императив“ с далеч по-плоската и по-животинска концепция за „здравословното състояние“, превърнала се във възможно условие за човешкото достойнство, за да се окаже в крайна сметка неговият единствено възможен смисъл.

Ето защо никога през целия си живот не съм имал усещането, че проявявам някакво изключително достойнство; нито съм имал усещането, че нещата вървят към подобрение. В крайна сметка ще изгубя косите и зъбите си, дробовете ми вече се раздират. Ще стана повече или по-малко импотентен, повече или по-малко немощен, може би незадържащ, може би сляп. След известно време, щом стигна до определен стадий на физическа деградация, може би ще съм принуден да си кажа (преди другите да го забележат), че вече нямам никакво достойнство.

Добре, и тогава? Ако това е достойнството, бих могъл да мина без него; да продължа нататък. И обратното, всички ние, повече или по-малко, имаме потребността да се чувстваме необходими или обичани; или зачитани – или поне да ни се възхищават, което в моя случай е възможно. Вярно е, че бихме могли да се лишим от това; но в случая едва ли можем да сторим нещо; другите в тази връзка играят определяща роля. Аз самият се виждам в ролята на някой, който иска да умре, но с надеждата другите да ми отговорят: „Не, не, остани с нас“; което би било напълно в мой стил. Ето защо си го признавам без никакъв срам. Заключението, колкото и да се боя от него, се налага: аз съм човешко същество, абсолютно лишено от всяко достойнство.

Обикновено – във връзка с евтаназията – се настоява, че Франция е „в закъснение“ спрямо другите страни. Мотивите, които се излагат в подкрепа на законодателните промени заради евтаназията, са комични: оказва се, че страните, спрямо които Франция е „в закъснение“, са само Белгия, Нидерландия и Люксембург: което, честно казано, не ме впечатлява особено.

Останалата част от изложението се състои от навързването на цитати от Ан Берт[1], представени като твърдения „с невероятна сила“, които имат върху мен обратен ефект и подбуждат съмнението ми. Особено когато тя настоява: „Не, евтаназията не произлиза от евгениката“; но е очевидно, че нейните привърженици – от „божествения“ Платон до нацистите – изповядват едни и същи принципи. Независимо от това тя продължава: „Не, белгийският закон за евтаназията не насърчава присвояването на наследството“; признавам си, че не бях мислил за това, но щом тя го казва...

След което тя хвърля още по-голям камък в тази посока, заявявайки, че евтаназията „не е решение от икономически порядък“. Има обаче достатъчно и немалко мерзки аргументи, които срещаме най-вече у „икономистите“, доколкото този термин изобщо има смисъл. Така например Жак Атали в едно по-старо свое съчинение с тежест се спира върху „цената“, която общините плащат, за да поддържат живота на по-възрастните хора; и не е чудно, че наскоро Ален Менк продължи разсъжденията му в същата насока...

Католиците вероятно най-добре ще оспорят подобни твърдения, но е тъжно да се каже, че вече сме свикнали католиците да губят битката всеки път. Мюсюлманите и евреите мислят по тази тема, както и по други т.нар. „обществени“ (противна дума) теми, същото, каквото и католиците: а медиите гледат най-вече да го покрият. Нямам много илюзии, тези „вероизповеди“ в крайна сметка ще се огънат под оглавника на „републиканския закон“; техните свещеници, равини или имами ще изпровождат бъдещите евтаназирани, казвайки им, че това е ужасно, но че утре ще бъде по-добре и че дори хората да ги изоставят, Бог ще се погрижи за тях. Да допуснем.

От гледна точка на ламите ситуацията е още по-лоша. За всеки внимателен читател на „Тибетската книга на мъртвите“ е ясно, че агонията е особено съществен момент в живота на всеки човек, защото тя ми предоставя един последен шанс, дори в случая на неблагоприятна карма – да се освободи от „самсара“, от цикъла на превъплъщенията. Всяко предварително прекъсване на агонията следователно е един престъпен акт; за съжаление будизмът не се намесва в обществения дебат.

Остават лекарите, в които лично аз тая малко надежди, може би защото ги познавам зле; безспорно е, че някои от тях ще се съпротивляват и ще откажат „да дадат смърт“ на пациентите си, и може би ще се превърнат в последната преграда. Не знам откъде идва този кураж, може би от зачитането на Хипократовата клетва: „Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо“. Възможно е; публичното произнасяне на тази клетва би трябвало да е важен момент в живота им. Във всеки случай тази битка е важна, защото това е битката „за честта“. Тъй като честта на една цивилизация не е „нищо“; ала в момента има друг голям залог и той е в антропологически план – това е въпросът за живота и смъртта. Тук искам да бъда особено ясен: когато една страна – едно общество, една цивилизация – стигне до легализирането на евтаназията, тя губи в моите очи всяко право на почит. И тогава нейното унищожение е не само легитимно, но и оправдано; тогава друго нещо – друга страна, друго общество, друга цивилизация – има шанса да дойде на нейно място.

Превод от френски Тони Николов