Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Как пътуващ човек като вас преживява пандемията? 
 

Покрай тази пандемия установих, че най-много се страхувам от спирането на едно място. Спомням си една история отпреди няколко години от Южна Америка – бяхме там няколко души и за две седмици ни се случиха невероятни неща. Сякаш се материализираха страховете ни – на всеки един от нас му се случи нещо, от което се е страхувал, но е трябвало да преживее точно в този момент. Един човек от групата се нуждаеше от непрекъсната връзка със семейството си, докато беше там. В един момент телефонът му падна в солена вода и умря завинаги –изведнъж приключи цялата комуникация с България, а и със света. На мен ми се скъсаха туристическите обувки, с които бях, а ни предстоеше едномесечно пътуване. Слава богу, не бяха фатално повредени, така че продължих да ходя с тях. На финала на пътуването си дадох сметка, че най-много се боя да не бъда спряна, да не мога да отида там, където искам. Това беше някакъв сигнал. 

В това пътуване имахме и друг много странен случай – отидохме в Чили, в пустинята Атакама. Моето най-голямо желание беше да видя телескопа Алма – той е там именно заради чистия въздух, над 5 хиляди метра надморска височина. Отидохме в това най-сухо място на Земята и преживяхме наводнение. Валя толкова много за 24 часа, че реката преля, паднаха къщи, дойде Гражданска защита, започна да се наводнява и мястото, където бяхме настанени. През нощта хазяите наредиха чували с пясък пред вратата ни. Спря токът, спря водата, а след два дни ни евакуираха от града, без да сме успели да видим каквото и да е било. Но докато бяхме в онази стая, аз изведнъж усетих, че не издържам повече – имах нужда да изляза навън. Опитах се да отворя вратата, а бравата остана в ръцете ми. Оказа се, че вратата е заключена. Другата жена в стаята ме попита кой е заключил и въобще какъв е смисълът в този момент да се заключваме, след като така или иначе сме затворени. Сетих се, че аз заключих вратата. И тогава през смях си казахме, че човек сам създава собствените си затвори и после непрекъснато прави опити да излезе от тях.

Щяхте ли да снимате толкова много, ако не пътувахте?

В интерес на истината аз снимам много градски пейзажи, улична фотография. Но пътуването е много важно, защото ме слага в друга реалност, за да започна да гледам по друг начин. Просто ме извежда от коловоза, в който живея всеки ден. Фотографията сама по себе си е пътуване. Аз и докато пътувам, не снимам типичната травъл фотография, а отново имам същите търсения, както и в уличната фотография.

Какво търсите?

Търся отрязък, момент от живия живот. 

Някои от вашите фоторазкази дори ми приличат на антропологично изследване, например онези кадри от катуна в Странджа. 

Когато снимам, аз наистина се чувствам така, сякаш изследвам хората.

Имаше ли опасност да се разминете с фотографията?

Да, от позицията на времето виждам, че човек винаги има много избори. Но мисля, че фотографията за мен беше съзнателен избор. По природа аз съм много хаотична. Затова фотографията за мен е вид убежище, в което мога да се смиря, да се концентрирам, да се структурирам и просто да забавя темпото и себе си. Това ми позволява да спра и да вникна в момента.

Фотографията достатъчна ли ви е, ако гледаме на нея като на инструмент, който ни позволява да изследваме света и да се изразяваме? Или са ви нужни и думите?

За мен фотографията е вътрешна потребност, не е търсене на оригиналност. Тя е изразяване, точно както е изразяване и писаното слово. Но има нещо много различно между думите и фотографията – при писането ти имаш възможност да мислиш, да преработиш, да си спомниш, това е много продължителен процес, а при снимането концентрацията на момента е много мощна и целият изобразителен момент е един-единствен. За части от секундата трябва да уловиш този отрязък от действителността, който в следващата част от секундата просто изчезва и не може да бъде върнат. Ако в писането можем да върнем в паметта си нещо, то тази част от секундата, направена в кадър, няма как да я върнем. И може би това ми дава много голямо удовлетворение – да уловя момент, който изчезва.

А как работите с хората, за да ви допуснат до себе си?

Този процес винаги е взаимен. Фотографията ме научи, че реалността е по-богата от въображението. И какъв е смисълът да режисираш, при условие че навън е толкова богато и пълно със сюжети, хора, картини, геометрия и метафори? Просто трябва да натиснеш спусъка. Не режисирам, но подхождам с много голямо уважение към хората и те вероятно го усещат.

Последният ви проект е „Гласовете зад микрофона“. Защо тези хора, защо тези истории?

Този проект още не е приключил. Продължавам да снимам, защото са много хората, които са ми интересни. Първоначалният порив беше да видя как изглежда човекът зад микрофона, дали е верен начинът, по който съм си го представяла. Този проект обаче е много повече от чисто любопитство. През последните години информационното поле се превърна в толкова безкраен и толкова замърсен океан, че аз си дадох сметка, че през годините е имало хора, които аз наричам „маяци“, на които съм имала доверие и затова те са присъствали в живота ми. Да се обърна към тях и да ги поканя да се включат в тази серия от портрети е моят израз на уважение и благодарност към тях за това, че през всичките години, а и сега продължават да бъдат честни и искрени. Защото си мисля, че както във фотографията, така и в радиоводенето, когато си искрен със слушателите, това се усеща от другата страна. 

Сблъсквате ли сте с неразбиране, когато снимате хора?

Не, вижда се, че съм любопитна, и сигурно хората разбират, че любопитството ми е добронамерено, искрено, здравословно – не зная как се нарича такова любопитство. Но хората ми се доверяват и няма формула за това. Може би за десет години снимане имам само един-единствен случай да срещна агресия и този случай беше много странен – с група приятели снимахме коне в полето. Имаше мъгла, конете бяха далеч. От едната страна на пътя, където бяхме спрели, имаше някакво стопанство и оттам излезе човек, който се развика какво правим там без разрешение и защо снимаме конете му, които бяха далеч в полето. Странна ситуация, но нямаше кой знае каква агресия в нея. Винаги тръгвам с презумпцията, че хората са добри, и може би затова нямам нито страх, нито притеснение. 

Хора или пейзажи?

Категорично хора. Човекът ме интересува – начинът му на живот, лицето му. Пейзажът и изобщо природата са нещо много, много по-голямо от мен. 

Значи при вас го има онова усещане, че природата не може да бъде обхваната, не може да бъде пресъздадена в отделната фотография?

Просто нямам смелост да подходя към нея по някакъв начин. Твърде, твърде по-голяма е от мен. Любувам се на пейзажи, но честно казано, те не ме вълнуват фотографски. Попадала съм на място, което успя да ме развълнува толкова силно, че не можех да повярвам, че го виждам. Все едно не съм на тази планета, толкова беше нереално. А как изобщо мога да си помисля, че ще го заснема?

Кое е това място?

Намира се в Южна Америка, в Андите. Казва се Червената долина и е на 5 хиляди метра надморска височина. Близо е до т.нар. Цветна планина в Перу, встрани от най-популярните туристически маршрути. Така си представям Марс, ако някога там е имало живот. 

Има ли други такива места, пред които чувствате безсилие като фотограф?

В сърцето ми е останал един много мъничък остров, който е част от Бермудския триъгълник, казва се Гранд Търк и е може би с дължина не повече от 15 км. Надморската му височина е не повече от 40 метра. Представям си го като гърба на някаква огромна костенурка, който стърчи над водата. Това място е толкова малко, има едва пет хиляди души население, поминъкът им е свързан главно с добива на сол. Когато бях на това място, изпитвах непреодолимото усещане, че там живеят пет хиляди Хъкълбери-Финовци. Градът беше като излязъл от книгите на Марк Твен. Толкова много обичам да пътувам, да откривам непознати култури и хора, че много лесно намирам защо да остана на едно място дълго време.

Каква е историята, която ви задържа в онзи катун сред гората в Странджа?

Историята е за преодоляването на собствените ми стереотипи при срещата на нещо, което изобщо не очаквах. Там попаднах на едно патриархално общество. Видях как един местен човек след работа се храни, а останалите от семейството стоят прави – двете му сестри, децата, племенниците, само майка му седеше и най-малките деца. Беше като пример за българско патриархално семейство.

В което онзи, който осигурява прехраната, има правото да се нахрани пръв, защото оцеляването на всички зависи от него. Но това се променя в модерните общества, където най-добрата храна вече се дава на най-малките, защото трябва да бъдат подкрепени най-слабите. Видяхте красота в този стар ред?

След като мъжът се нахрани, на неговото място, за да изтопи тигана с бъркани яйца, седна най-малкото дете. Ние бяхме попаднали на това място случайно и тази картина ме постави директно срещу моите собствени стереотипи за едно такова общество, в ромски катун в планината. А любопитството толкова силно ме глождеше, че на следващата година прекарах повече време с катуна, за да науча още за бита му, за начина на живот, надеждите и мечтите на хората.

Тези фотографии са част от „Хроники от България“, нали така? Това ли е проектът, по който най-дълго сте работили?

Този проект още не е приключен, започнах го през 2011 г. Той е лично пътуване и не е обвързан със срокове.

Как се променя България за тези десет години?

България е различна, опустяват все повече места, но си мисля, че проектът се променя според това как аз се променям. Излизането от зоната на комфорт е много важно за фотографията – ако сетивата ти не са обострени и чувствителността ти не е готова да посрещне момента, който да сграбчи, няма как да се получи. За мен фотографията продължава да бъде нещо неясно. Може би заради дългогодишната практика, вече не съм лаик, но снимането продължава да бъде за мен някакъв неясен процес.

И освен това крайният резултат никога не е гарантиран.

Да, има дни, в които снимаш някакво събитие или някакво място, което ти въздейства емоционално. Мислиш, че си направил страхотна селекция, и когато се прибереш вкъщи, виждаш, че нещо основно си пропуснал, снимките са хубави, но го няма онзи пунктум. И тогава си давам сметка, че когато съм била емоционална, разпиляна и развълнувана, окото ми по някакъв начин е блуждаело, искайки да бъде навсякъде, опитвайки се да хване всичко.

Значи освен всичко друго фотографията изисква и хладен ум, който не е приспан от емоциите?

Анри Картие-Бресон, бащата на уличната фотография, от когото много от нас са се учили, казва, че трябва да поставиш разума, душата и окото на една ос. Това се изисква. И може би да си чувствителен, защото за мен това е фотографията – форма на чувствителност. 

От кои други фотографи сте се учили?

Много са. Заради Картие-Бресон преди десетина години заедно с една група фотографи ходихме в Италия – по неговите стъпки. През 1951 г. Анри Картие-Бресон живее два месеца в Скано, създава знаменита серия фотографии и така прави това малко градче известно. След това през около 20 години много други фотографи отиват там и преповтарят някои от емблематичните му снимки. И това място не се променя. Ние го видяхме същото. Но още по-изумително беше да попаднеш в град, където всички истински ценят фотографията – имат музей на фотографията, познават историята на фотографията. В месарницата има екран, на който се въртят снимки на членовете на семейството, направени от големите фотографи. На тези кадри се виждат бащата, дядото зад същия този тезгях, заснети от Картие-Бресон, цялата семейна история. Тези снимки изтръгват хората от анонимността. Фотографията е точно това – памет.

Въпросите зададе Оля Стоянова

Ивелина Берова е родена през 1975 г. във Варна, живее и работи в София. Сред нейните изложби и проекти са: „Улицата“, София, Месец на фотографията, 2011 (участие); „Малки градски етюди“, 2012 (самостоятелна изложба); „Портрети в сряда“, Месец на фотографията, 2013 (съавторски проект); „Моите пътища“, България, 2013–2016 (съавторски проект); „Долината на розите“, Казанлък, 2015 (участие); самостоятелните изложби „Градски етюди“, „Хроники от България: Корени“, 2016 и др.