Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

„Скръбта се оказва място, което никой не познава, преди да се озове там“, пише американската писателка Джоун Дидиън (род. 1934 г.) в края на тази трудна и много лична книга. „Годината на магическото мислене“ излиза през 2005 г. На 30 декември 2003 г. Дидиън губи съпруга си – писателя Джон Грегъри Дън, и една година работи върху тази книга, посветена на загубата. Една дълга година ѝ е необходима, за да приеме, пък и за да признае пред себе си, че смъртта е неумолима и окончателна. 

„На повърхността изглеждах в повечето отношения рационална. Средностатистическият наблюдател би решил, че напълно разбирам необратимия характер на смъртта“, пише Дидиън. Но сама признава, че през тази година тя все още се опитва да открие нерационални начини, за да се справи със загубата, все още очаква всичко да се промени неочаквано, все още се надява смъртта да има обратен ход. 

„От малка са ме учили, че в трудни времена трябва да чета, да преработя нещата, да посегна към литературата. Информацията означаваше контрол“, пише Дидиън. И въпреки цялата си рационалност, тя с изумление наблюдава как продължава да пази надеждата в себе си, че един ден съпругът ѝ просто ще отвори вратата на апартамента им. Заради тази надежда писателката не се решава да раздаде личните му вещи, не се решава да смени записа на телефонния секретар или да промени реда на книгите му. Една година, в която скръбта я е завладяла и тя открива, че светът може да бъде различен – по-болезнен, но и по-магически.

„Годината на магическото мислене“ би могла да се чете като личен дневник, но тя не е само това – Дидиън предприема дълбоко изследване на скръбта и търси онези спасителните сламки, които държат човек на повърхността след сблъсъка му със смъртта. Чете книги, опира се на древногръцките автори, цитира стари правила как се посреща смъртта и какво се прави във всеки един момент. Разучава медицински понятия и термини и се опитва да надникне зад професионалния медицински език, за да разбере колко далеч е смъртта. Самонаблюдава се, наблюдава и другите, за да си даде сметка, че тази първа година от загубата е посветена само на скръбта, а едва след това започва „жалеенето“ – дългият процес на траур. „Скръбта е пасивна. Тя те връхлита. Траурът, процесът на справяне със скръбта, изисква внимание“, заключава Дидиън. 

Тя разказва две паралелни истории. Едната е за осъзнаването на смъртта, а другата е за битката въпреки всичко да запази надеждата, защото през тази дълга и трудна година единственото им дете е на прага на смъртта – Кинтана прекарва месеци наред в интензивните отделения на различни болници в безсъзнание след септичен шок, белодробна емболия и спешна неврохирургична операция, а докторите не дават надежда. 

Затова Дидиън сама ще трябва да изследва как може човек да открие и съхрани надеждата си. Разбира се, в тази книга тя не е склонна да търси поличби, не открива знамения или тайни знаци – тя просто продължава да се надява на чудо, което може да промени смъртта, именно защото се е вкопчила в живота.

Американската писателка е позната не само с романите си, също така тя е сценаристка и авторка на есета и публицистика, определят я като една от водещите представители на „новата журналистика“. Дидиън и до днес продължава да пише статии за водещи издания – проследява конгресите на Републиканската и Демократическата партия за „Ню Йорк Ревю ъф Букс“, води свои рубрики в други издания и признава, че ѝ липсва онзи доброжелателен, но справедлив първи прочит на съпруга ѝ. За „Годината на магическото мислене“ Дидиън получава през 2005 г. Националната литературна награда за нехудожествена литература, а през 2013 г. президентът Барак Обама ѝ връчва Националния медал за хуманитаристика.