Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Когато природата ни изненада с красив залез, искрящо море и ярки цветове, често липсата на думи заместваме с израза – „като на картина“. Кристо, макар и вече не сред живите, ни подари такава гледка – като от картина. Като от картините, които той рисува първо във въображението си, а след това и на платно. Взирам се в негови произведения, подредени в „Сотбис“, Париж, и озаглавени – The final Christo. Този път само 25 на брой. Платната, буквално завършени с последен дъх, са обяснение в любов към изкуството, към живота, към Париж. В тях „Опакованата Триумфална арка“ грее над града в сребристата си одежда, високо над есенните дървета. На рисунките се виждат и парижките покриви, заради чиито променливи цветове Кристо избира текстила, с който да покрие монумента. В картините е и „най-красивата светлина на света“, от която той се възхищава, витае паметта за голямата любов, копнежа по нетрайното. „Животът ми в Париж беше като френски филм от 50-те години, абсолютно луд“ – е цитатът, който въвежда в експозицията.

„Триумфът на Кристо“ – тези думи звучаха в Париж. Едва ли би могло да има по-достойно място от Арката за финална почит към твореца. Защото в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век световната столица на изкуството не е позволила лесно да бъде покорена от неизвестния художник. Казвал ми е, че слабо говорел езика на французите. Това затруднявало него и дразнело тях. Критиците приели скептично първите му опаковани обекти и кулите от варели. Пиер Рестани не го приобщил към кръга на „новите реалисти“. Родителите на любимата му Жан-Клод дьо Гийебон го приемали като портретист на семейството, но не и като част от него. В Кристо вярвали само той и тя. Изложбите дошли след лишения, след денонощна работа. Първата самостоятелна изложба не се случила в Париж, а в Кьолн, Германия. Когато двамата издигнали непозволената „Стена от петролни варели. Желязната завеса“ на ул. „Висконти“, били забелязани. Творбата не помогнала да реализират лесно „Опакованият Пон Ньоф“. Отнело им 10 години мъчителни преговори с френския политически елит – с кмета Жак Ширак и президента Де Гол.

Сега е вече различно. Дори Кристо не повярвал колко шеметно се развили събитията след като споделил с директора на Центъра „Жорж Помпиду“ Бернар Блистен единственото си желание за публична творба в Париж – да опакова Триумфалната арка. Какво се промени във Франция, за да стане всичко толкова бързо, попитах кмета на Париж Ан Идалго. Тя призна, че вече не е трудно хората да бъдат убедени в смисъла от присъствието на творец като Кристо в града, „защото споменът за „Опакованият Пон Ньоф“ е в сърцата им“. Филип Белавал, президент на Центъра за националните паметници, потвърди, че този път предизвикателствата са били не политически, а технически. За по-малко от две години президентът Макрон каза „да“ за реализирането на проекта. А когато „Опакованата Триумфална арка” стана факт, той публично благодари на Владимир Явашев и неговия екип, че са реализирали „лудата мечта“ на Кристо.

Първият ми поглед към Арката беше на излизане от метрото на площад „Етоал“ насред силен дъжд. Монументът се сливаше със сивото небе, плисетата бяха натежали, а гънките отчетливи и потъмнели. Арката бе сякаш хваната в пипала на кранове и подемни машини. Алпинисти, дребни като оранжеви точици, висяха по огромното ѝ тяло. Час по-късно вятърът я изсуши, покривалото блесна като сребърни люспи, сенките на птиците преминаваха над платното. После я обля златото на залеза, а то бавно се стопи върху драперията в студени цветове. Сенките откроиха покритите статуи като стражи-гиганти. Не наблюдавах Арката сама. Постоянно променящата се гледка привличаше вниманието на минувачите. Хората поспираха, снимаха, разговаряха, усмихваха се като съучастници. За пореден беше очевидно, че изкуството на Кристо „не е за тесния кръг на арт критиците“, че „самотният артист в студиото е отживяло буржоазно разбиране“. Произведението принадлежеше на всички, които имат очи за красивото. А защо смятаха за красива опакованата арка? Умберто Еко пише, че с тази дума – красиво, назоваваме неща, които харесваме, и често слагаме равенство между красивото и доброто. А още по-често искаме да имаме красивото за себе си. С проектите си Кристо и Жан-Клод винаги ни отказват последното – възможността да притежаваме творбата, която пълни очите ни. Карат ни да изпитаме радост сега, в този миг, радост, форсирана от факта, че мигът ще бъде кратък. Дават ни една особена изключителност, че сме от малцината, които са видели чудото с очите си.

Под новата одежда на Арката е вградена инженерна мисъл, труд, усилия. Върху монумента, построен с декрет на Наполеон, покриван с черен воал за смъртта на Виктор Юго, се извърши сложна логистична операция. Тя продължи повече от два месеца и работният процес се случи пред очите на всички. Денонощно излъчване в интернет го показа на целия свят. Силова, тежка работа, но „като с рохко яйце“, както казва Владимир Явашев. Видяхме как бяха монтирани метални структури, които да запазят корнизите и фреските, бяха сложени решетки, които обграждат статуите с историческите сюжети, как скеле повтори формата на свода, за да изолира корпуса на монумента и да придържа плата. Екипът на Кристо за пореден път избра германската точност, главната инженерна фирма, която изпълни задачата, е Schlaich Bergmann Partner. Във Вердау, Германия, бяха изтъкани и 25 000 кв. м синьо полипропиленово платно, с което да бъде покрита Арката. Сребристият оттенък е постигнат с фин алуминиев спрей – само един килограм, достатъчен за цялата площ на тъканта. На 12 септември затаих дъх, когато алпинистите спуснаха панелите и драперията се разля по монумента. Работниците подредиха гънките така, както ги е нарисувал авторът, пристегнаха червените въжета точно както на картините.

Владимир Явашев, племенник на Кристо, директор на проекта „Опакованата Триумфална арка“, вече е изпълнил две негови произведения – „Мастабата“ в Лондон и „Плаващите кейове“ на езерото Изео в Италия. Но знаем, че при Кристо всяка творба е напълно различна: „Едната от трудностите беше, че монументът трябваше да бъде отворен за посетители през цялото време на конструкцията. Церемонията пред вечния огън се извършваше всеки ден, достъпът до козирката не бе възпрепятстван. Цялата логистика трябваше да се съобрази с това. Работихме денонощно, на три смени по осем часа. Тъй като това е националният монумент на Франция, трябваше да спазваме всички рестрикции. Доверихме се на „Шарпантие дьо Пари“ (Charpentiers de Paris), наш главен изпълнител на проекта, който изработи желязната структура. Монтирали сме над 400 тона желязо на Арката, половината е баласт за тежест, другото е структурна стомана. Но най-голямото предизвикателство беше, че Кристо не е с нас, не за друго, а защото ни липсваше неговият ентусиазъм, който аз не мога да компенсирам. Липсваше и неговата критичност, енергия и всичко останало“. Виждала съм как по време на работа Кристо и Владимир говорят разгорещено, понякога изглежда все едно спорят. Тези дискусии помагаха за намирането на верните решения. Питам Владимир имаше ли разговор, който му липсваше, важна отговорност, която е трябвало да поеме сам. Той е лаконичен, също като Кристо, който обясняваше работата си и говореше с цифри и параметри за неща, в които хората виждаха магия. Неговият наследник продължава: „Плановете бяха много точни, критичните моменти не бяха много. Имаше детайли за уточняване. Например от Центъра за националните паметници искаха да оставим на мястото ѝ една пейка за почивка в основата на Арката. Кристо много трудно се съгласи с това, дори проведохме тестове. Пейката не изглеждаше добре, все едно, че Арката седи върху чиния и не стъпва върху земята. Аз им обясних, че визуално това решение не е добро. Показах им и двата варианта, накрая те приеха нашия“. Както и на езерото Изео, и сега, в Париж, българските момчета от „Дийп Дайв Системс“ на Росен Желязков дават сила „с импозантната си фигура и присъствие“. Това са Павел Едрев и Светослав Димитров, уточнява Владимир. Той е доволен от изпълнението, щом Арката е точно като от картините на Кристо. Харесва му и един допълнителен ефект – тишината – след като площад „Етоал“, може би най-натовареното кръгово движение в Европа, бе затворен за уикенда. „Усетих как изведнъж атмосферата олекна“ – споделя племенникът на Кристо.

Парижани и гостите на града се усмихнаха, като че ли забравиха за дългите месеци изолация и се отправиха към монумента, все едно да се поклонят пред творбата и автора ѝ. Кристо предрече: „Аз създавам нещо приканващо. Да използваш плат не е като да построиш тухлена стена, която по същността си е дразнеща и арогантна. Платът е чувствен материал, който ни привлича да погледнем отвъд него“. 300 000 души минаха през пропускателните пунктове и се доближиха до паметника през първия уикенд. Поне още толкова изпълниха булевард „Шанз Елизе“, където автомобилите също бяха спрени. За пореден път видях как произведенията на Кристо не просто притеглят към себе си, а създават емоционална връзка между публиката и творбата. Около Арката срещнах работещи на проекта, които казваха, че усещат присъствието на Кристо във всяка фибра на плата. Имаше такива, които го следваха от „Опакованият Пон Ньоф“ и други проекти. Мнозина пазеха вдъхновението от „Плаващите кейове“, творбата, която направи Кристо по-близък на българите. Пред монумента се натъкнах на елегантен мъж на средна възраст с портрет на малко момче в ръцете си. Подписът върху него беше Javacheff, а годината – 1961. Името му беше Кристоф Бушо-Айрал и носеше собствения си портрет, нарисуван навремето от Кристо. Кристоф бил тогава на 10 години, но нарича художника „свой емоционален създател“. Оттогава чувства връзка с него и следи проектите му. Спомням си, че Кристо в разговор ми е споменавал семейство Бушо-Айрал от Женева, което го подкрепяло с поръчките си. Шейсет години по-късно техният син ми разказа как те му помагали, защото виждали таланта му и му съчувствали, че е сам, беден емигрант, избягал от задушаващата хватка на сталинизма. Кристоф се възхищава от порива на Кристо към свободата.

Денем и нощем хората се стичаха около „Опакованата Триумфална арка“. Доближаваха я, докосваха я нежно като любим човек. Това, че мечта на Кристо се реализира посмъртно, след като и той, и партньорката му Жан-Клод си отидоха от този свят, е пореден прецедент в историята на изкуството, който ще бъде записан срещу имената на авторите. Те често говореха за своите проекти като за свои деца. Сега ни показаха, че това не са били само красиви думи. Нима всеки не иска детето му да живее собствен живот и след него, дори да го повери в ръцете на друг. Така и аз, преди да се разделя с творбата, наред с носталгията, изпитах особено спокойствие. Видях как Кристо ни показа докосването на временното произведение с вечността, която авторите обитават.

Ала да се сбогуваме с Кристо и Жан-Клод е още рано. Разбрах го от начина, по който говореше и гледаше Владимир, когато проектът стана готов. Той показа на всички, че умее да осъществява мечтата на Кристо, и те му повярваха. „Много от нашите проекти могат да бъдат реализирани и без мен“, каза Кристо в последните си дни. А неговата воля включваше не само осъществяването на „Опакованата Триумфална арка”, но и на „Мастабата“ в Абу Даби. Знам, че Владимир вече е тръгнал по този път.