Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

Деян Статулов разговаря с Валери Йорданов преди премиерата на новия му филм „Шекспир като улично куче“

Преди „Шекспир като улично куче“ заедно с Иван Владимиров („Сцени от живота на една актриса“) направихте „Кецове“. Защо решихте сам да реализирате този проект?

Идеята за филма „Кецове“ и за съвместната ни работа с Иван се роди колкото приятно-случайно, толкова и под натиска на външни пречки и фактори, които често карат човек да е „изобретателен“, да търси и намира изходи... Вече бях написал сценария и историята силно ме вълнуваше, имах опита и натрупванията, но не се бях сблъсквал с огромните административни и бюрократични дупки и капани, заложени в родното ни кинопроизводство – не без умисъл. И днес те са пречка за много млади колеги. Мисля, че и Иван Владимиров тогава беше попаднал в подобна патова ситуация, срещнахме се, той хареса сценария и... двамата се преборихме с всичко останало. Разбира се, с пълната вяра и подкрепа на тогавашните ни продуценти от „Гала филм“. Основният психофизически натиск в подготовката и заснемането на филма поехме двамата с Иван и знаехме, че „Кецове“ е подготовка за бъдещите ни индивидуални проекти.

Как се роди идеята за „Шекспир от квартала“?

Мисълта за импровизация над „Шекспир от квартала“ се появи много преди „Кецове“. Много преди да знам, че ще се занимавам с тази професия. Бях тийнейджър, живеех „на тази улица и с тези хора“ и я описах в разказ. През годините се сещах за нея, защото все още се чувствам огромен длъжник на един човек от този разказ. Във филма ролята му се изпълнява от Захари Бахаров. Първоначално си мислех, че ще напиша роман или новела, което щеше да отнеме много по-малко време от реализацията на филма… По-късно усетих, че в историята има твърде много хляб, твърде много подистории и герои, всеки един от тях може да изнесе на гърба си „собствен филм“. Имаше материал за прекрасен сериал и точно това ме провокира да концентрирам и събера разказа. Не е лесно да се съсредоточиш върху един герой, когато всички останали около него просто крещят: „Разкажи и за мен!“.

Колко време отне пътят от първоначалния замисъл до готовия филм?

Ето най-трагикомичната част от нашия разговор, с „елементи на абсурд“. Навремето ни бяха необходими осем години, за да направим „Кецове“ – от завършването на сценария до премиерата. След всички трудности, през които минахме, филмът беше поканен на три фестивала от А-класа (включително Карлови Вари), получи наградата Бодлив поглед (на публиката) и Наградата на журито на Московския филмов фестивал, беше селектиран от Европейската филмова академия (сред най-добрите европейски филми на годината) и беше българското предложение за Оскар. Освен това беше селектиран и показан в Маракеш, в Лондон, в САЩ. Тогава „Кецове“ направи и завиден боксофис в България, въпреки некомерсиалната си тема и недостатъчните ни възможности да го рекламираме богато и шумно... В мен се беше появила надеждата, че за втория ми филм ще са необходими най-много 4–5 години... Споменах ли, че ще има „елементи на абсурд“? Сценария на „Шекспир като улично куче“ написах през 2011 г. и го занесох на продуцентите „Чучков брадърс“. Кандидатствахме и две комисии от Националния филмов център подред се изказаха, че „от това филм не става“. В същия този период сценарият беше селектиран от програмата ScriptEast, сред десетте най-добри сценария измежду 187 от Източна Европа (в тази комисия членуват сценаристи с по две-три награди и номинации за Оскар), след това спечели Първа награда за най-добър сценарий в Гърция... Благодарение на тези качества проектът си беше намерил и копродуценти от Чехия. И чак тогава на някого от НФЦ му хрумна, че в този филм „трябва да има нещо“, гласуваха ни доверие и... блокираха субсидията ни за пет години. Да продължавам ли? След пет години чакане загубихме копродуцентите си и накрая започнах всичко отначало. Сега сме 2021 г. и премиерата все още „предстои“. Спирам, защото вече не е смешно...

Заглавието на филма е необичайно. То носи изначалния заряд във филма. С какво ви привлече уличната драма?

Тя не ме е привлякла, израсъл съм си с нея и се познаваме много добре, твърде близки сме си. Ако трябва сега да я назова или кръстя, по новите начини за жанрова квалификация бих я нарекъл „екшън-драмедия“, но не искам да ѝ давам чуждица за име. Уличната драма няма име, има си собствен живот и той е познат на хората до безизходица. И дори когато е смешен, той носи със себе си някаква постоянна тъга или усещане за загуба. Сигурен съм, че негово величество зрителят, след като изгледа филма, ще има нужда от пауза и ще се почувства по-добре. Като след провокиращ разговор, в който е направил връзката между кучето, Шекспир, улицата и собствения си живот. (В произведенията на Шекспир няма кучета... Само в едно от тях се споменава.)

Какви референции използвахте с оператора Борис Славков при изграждането на визията?

Изключително съм щастлив и осъзнавам, че имах огромния шанс да се срещна и работя с Борис Славков. Невероятен оператор! Със собствен нюх и вкус, усещане за драматургия и технически познания. За трите седмици снимачен период нито веднъж не се е налагало да се съмняваме или да се убеждаваме в това, което правим. Снимахме бързо и с малко дубли, а когато Борис ми е „сервирал“ изненадващ кадър – винаги е бил в посоката и се е случвал по-добре от това, което сме си говорили предварително „на маса“. За нас референциите идваха от филми като „Пророк“ и „Ръжда и кости“ на Жак Одиар или „Градът на Бога“ на Фернандо Мейрелес и Катя Лунд и „Любовта е кучка“ на Алехандро Иняриту. Историята на героите ни е заснета „нахално и мръсно“, почти като със „скрита камера“, без излишни цветове и широки, поясняващи ситуацията кадри. Камерата е „зад героите“ и „с тях“ през цялото време. Има и субективно заснети епизоди в екшън сцените, те помагат историята да е разказана документално и конкретно. Без излишно подчертаван сантимент, за което много помогнаха и актьорите ни.

Повечето актьори във филма са непознати на широката публика, особено на тази, която не ходи на театър. Как намерихте тези млади хора?

С търсене... Изгледах десетки представления, срещнах се със стотици младежи, повечето кастинги правех самостоятелно, очи в очи... Тук искам да подчертая колко голяма и талантлива група от млади актьори завършиха през последните две години Академията и какъв огромен удар им нанесе тази пандемия… Затова ще си позволя да призова: колеги, моля ви, гледайте младите ни колеги! Оглеждайте се, когато имате нов проект, защото – уверявам ви – дори не подозирате колко много дух, умения и свеж поглед носят те със себе си. Ще представя тримата, които се пребориха и с кастингите и с изпълненията на първите си главни роли в киното по брилянтен начин. Това са Владислав Стоименов, Васил Илиев и Елеонора Иванова и съм сигурен, че след като ги гледате, ще се съгласите с мен. Имаше още много младежи, които направиха прекрасни кастинги, някои от тях участват в отделни епизоди на филма. Благодарен съм за срещата!

Захари Бахаров отново влиза в ново амплоа. Как осъществихте връзката между него и младите му колеги?

Вече споменах, че ролята му е ключова. В началото приятели ме убеждаваха да си я изиграя аз (като в „Кецове“), защото съм познавал най-добре героя, но направих кастинг и поканих трима много талантливи колеги. Захари беше най-пълнокръвен и точен, използвайки много чисто интуицията си. Прави страхотна роля във филма и е изключително различен. А респектът, който изпитваха младите актьори към него от първия снимачен ден, беше много верен за ситуациите, в които се намираха героите.

Това, че сте актьор с богат опит в театъра и киното, доколко помага в режисурата?

Понякога помага, понякога може да ти попречи много... Мисля, че за да си свършиш добре работата, трябва да си плувал в няколко различни нива на тази река. Да можеш да се отказваш дори когато нещо ти е „вкусно“ или „мило“. Да не се отказваш – дори когато има проблем, дефектът може да се превърне в ефект. Да забравиш егото си и да не забравяш, че НЯМА маловажен човек в екипа ти. Да можеш да си направиш вътрешен монтаж още на терен. Никога да не рискуваш чуждо здраве и чужди нерви и да знаеш какво да кажеш на актьорите си и какво да им спестиш. Актьорите са (сме) като децата – ако си многословен, изискваш или се караш, ние чакаме да се махнеш и се правим, че сме разбрали. А ако ми обясниш простичко и кратко, с едно изречение или шега „какъв е моят мотив“, ще го разбера и ще го преследвам, защото вече е станал мой.

Валери Йорданов е сред водещите актьори в съвременния театър и кино. Играе във филмите „Воевода“, „Омбре“, „Вяра, любов и уиски“, „Раци“, „Откраднати очи“, „Емигранти“ и др. През 2009 г. е сценарист и прави своя режисьорски дебют заедно с Иван Владимиров с филма „Кецове“. Той е двукратен носител на театралните награди Аскеер и Икар, както и на Златна роза, специален диплом на ФИПРЕСИ от София Филм Фест и др.