Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

С Добромир Иванов разговаря Оля Стоянова

Добромир Иванов е телевизионен оператор с над 25 години стаж. Отличаван е с множество награди за операторската си работа за филмите и репортажите си. През 2020 г. получи Голямата награда Валя Крушкина – журналистика за хората за своя филм „Дишай!“. През октомври 2021 г. Добромир Иванов откри първата си фотографска изложба, наречена „Между другото“, в галерията на ателието „Прегърни ме“ в София, което работи в подкрепа на деца, лишени от родителска грижа.

Какво е мястото на фотографията в живота на един оператор?

Да, аз съм оператор. Не съм професионален фотограф и по никакъв начин не мога да се нарека такъв. Фотографията ми е хоби, никога не съм се занимавал с нея професионално, просто много обичам да снимам. Иначе съм оператор на новини в bTV, а това е много динамична и много интересна професия. За мен фотографията е глътка свеж въздух, бягство от нещата, които са ми служебни задължения. Фотографията е нещо само за мен.

Сигурно, когато снимате по този начин, нямате крайни срокове, никой няма очаквания към работата ви и това ви дава усещането за пълна свобода, така ли е?

Да, нямам крайни срокове, никой не иска нищо от мен. Залежават някои снимки, преоткривам ги едва след години и ми става много приятно. Работя със своя си ритъм, наистина нямам крайни срокове и общо взето, правя каквото си поискам, което е много важно.

Правите строго разграничаване между работата си като оператор и фотограф, а като че ли през последните години все повече се очаква от фотографите да снимат и видео, а от операторите да изпращат и снимки от мястото на събитието?

Да, така е. През последните години стана много лесно технически да се снима всичко, с едно устройство да вършиш всичко – и да снимаш фотография, и да правиш видеосъдържание. Затова се слага и знак на равенство между операторската и фотографската работа, колкото и да са различни. Но все пак внушението на една снимка е едно, а въздействието на видеосъдържанието е съвсем различно. Фотографията може да разкаже една история по един начин, а видеото – по съвсем друг начин, като там даже има и звук, което понякога много помага, а друг път много пречи. Докато снимката мълчи и ако има някакъв звук, ти го чуваш подсъзнателно.

Съпротивлявате ли се на идеята, че фотографията и снимането на видео станаха толкова достъпни и всеки може да се нарече оператор или фотограф?

Някои хора не са много доволни от това, че всеки започна да снима – и с телефон, и с фотоапарат, но аз приветствам това. Преди снимането беше много по-трудно, особено когато снимахме на лента, трябваше да имаш лаборатория, да проявяваш лентите, да използваш фиксатори и т.н. Сега всеки снима – от малките деца до възрастните хора. Но аз намирам това за много хубаво, защото колкото повече истории се разказват, толкова по-добре. Голяма част от тези снимки нямат фотографска стойност, разбира се, но всеки влага сърце в това, което прави, а за мен това е важното. Хубаво е да се появяват повече гласове, като парченца от пъзел.

Това демократично разбиране за правото на всеки да снима и всеки да има глас свързано ли е с факта, че работите в телевизия? Защото и на телевизионните репортажи не се гледа като на високо изкуство, а в същото време тази всекидневна работа е важна и един ден ще ни позволи да наредим пъзела на онова, което се е случило.

Да, сигурно е свързано, защото новините и репортажите нямат художествена стойност. Всички онези новини и събития, които снимаме всеки ден, наистина нямат претенцията да бъдат изкуство. Но пък имат документална стойност, което също не е за подценяване, защото ние следваме ритъма на деня и това се документира. Когато след години извадиш архива си, можеш да видиш как всичко се е променило – виждаш как са се променили политиците, силните на деня, как се е променил градът или дори светът ни. Това постоянно снимане ни позволява да видим процесите – как някои герои на днешния ден си тръгват, как други остават, как се появяват нови лица. Позволява ни да гледаме на живота като на фотографска лента, която се разгръща пред нас. Много е интересно да наблюдаваш тези промени през годините.

Осъзнаването на това прави ли ви по-скептичен, дори по-циничен към промените в обществото?

Да, неизменно. Пред моите очи и пред очите на моите колеги, с които работим отдавна, се извървяха наистина много хора – т.нар. „силни на деня“. Смениха се едни, дойдоха втори, трети и четвърти, първите се върнаха, ние им се смеем, защото някои от тях са наистина комични образи. Ние сме наблюдатели на всички тези процеси – виждаме как някои политици например идват много наперени и после си тръгват, подвили опашка. Сигурно това ни прави цинични понякога.

Промени ли се през годините начинът, по който се възприема снимането, и как реагират хората, когато вдигнете камерата срещу тях?

Сега всеки снима. В момента, в който се случи нещо на улицата, винаги се оказва, че там е имало някой, който го е заснел. Може би затова вече го няма респекта към обектива. Има хора, които гледат на акта на снимане с малко досада, което понякога затруднява работата ми, понякога ме ядосва, но се опитвам да не мисля за това.

А как се промени въздействието на снимките през годините? Защото, ако се повтаря непрекъснато, че документалните кадри имат особена сила да променят, то вие работите в телевизия, където най-лесно това може да се усети? Изгубихте ли илюзията, че визуалните образи имат силата да променят обществото?

Не, аз категорично вярвам, че имаме силата да променяме. Моята работа, а и на всички колеги, които работят независимо дали с фотоапарат, или с камера, но разчитат на визуални внушения, неминуемо има силата да променя ужасно много неща. Много е важно обаче да има и кой да види фотографиите и репортажите. Ние можем да въздействаме на зрителя с нашите кадри, защото когато имаш отношение към снимането и към кадъра, и си добър в това, което правиш – тук аз не говоря за себе си, а за работата на всички мои колеги, тогава виждаш, че един кадър може да бъде много по-силен, много по-въздействащ от хиляди думи. Аз съм имал репортажи, а и съм гледал репортажи на мои колеги, които са съсипани от приказки. Няма нужда да обясняваме какво се вижда. Когато погледнеш очите на едно страдащо дете, няма нужда да казваш, че то страда. Зрителят вижда всичко, той не е глупав – и той има сърце и очи. За мен изображението е много по-силно от няколко кухи фрази. Затова понякога е по-добре да се оставят паузи, да има мълчание, когато имаш необходимия кадър.

Как се справяте с писането на текстове?

Не обичам да пиша текстове, а и мисля, че не умея да го правя. Сега, за откриването на изложбата, трябваше да напиша няколко думи за всяка фотография и казах, че не мога. Накрая се наложи все пак да напиша нещо и просто споменах най-важните факти около всяка фотография. Когато ми се е налагало да снимам някакъв репортаж сам, по моя инициатива, гледам така да разкажа историята, че да не се налага да използвам думи – онова, което съм снимал, само̀ да говори. За мен това си остава и най-добрият начин да разкажеш една история по телевизията, особено ако тя има съдържание сама по себе си.

Фотоизложбата „Между другото“ разказва истории от четири континента – и то във време, когато всички имахме усещане, че светът спря на едно място. Кога си дадохте сметка за това?

Светът изобщо не беше спрял, но ние имахме такова усещане, защото всеки се беше затворил в своя свят и не виждаше другото. А при мен така се случи, че за по-малко от една година изобщо не се спрях – имах снимки във Филипините, Занзибар, Северна Америка и Европа. Дадох си сметка, че имах шанса покрай работата, която върша, да обиколя тези места. Иначе много искам някой да ми даде огромна сума пари и да ми каже, че ще ме чака след две години, за да имам време да обиколя света два пъти и да заснема онова, което ми е интересно, и да му донеса материал. Тогава ще тръгна веднага. Това ми се струва най-хубавото нещо – да можеш да обиколиш навсякъде и да снимаш, да снимаш...

На тези места колко от събитията, които сте заснели, са били част от новинарския поток и сте ги отразявали за новините? Или тази изложба хваща един по-страничен поглед?

Смесено е. Във Филипините категорично снимах неща, далеч от служебните ми ангажименти. На Занзибар с Георги Тошев снимахме филм за българите, които живеят там, и използвах кадрите с децата за покритие, за атмосфера към основния материал. В Америка бях, за да отразяваме изборите. От Европа пък е една жена с чушки, тя също не влезе в репортажа, който снимах тогава, но ми хареса за снимка. Общо взето, всички снимки са били встрани от основната ми работа. Нито един от тези кадри не е бил нагласен или режисиран. Пък и няма как да се случи, защото на повечето от тези места, особено в Азия и Африка, имахме много сериозна езикова бариера – хората не говорят английски и се налагаше да ръкомахаме, за да се разберем. Във Филипините чаках няколко дни да хвана едни петли, които се бият. Много бях чел за битките с петли, които са характерни за онзи район, но тогава бяха забранени заради пандемията, за да не се събират много хора. Как ли не ги молих, но хората бяха твърди и едва на третия ден се съгласиха – пуснаха петлите точно за трийсет секунди, колкото да направя три снимки. Една от тези снимки е включена в изложбата.

Във фотографиите умишлено ли е търсен вторият план? Защото в някои от тези снимки се усеща ирония. Позволявате ли си да вкарвате ирония дори в телевизионните новини и репортажи?

Опитвам се, разбира се, когато мога. Невинаги е възможно. Защото вторият план е като 25-ия кадър, това е възможността да дадеш нещо от себе си, пък който го е разбрал, разбрал.

Имате 25 години трудов стаж като телевизионен оператор, много филми и една изложба. Сигурно е непредсказуемо кога ще се появи следващата изложба?

О, не съм сигурен, че това е за мен. От галерията ме навиваха още миналата година да направя нещо, първоначално им отказах, защото мислех, че нямам снимки и не съм готов. Но после се завъртя тази година с карантината, затварянето на света и си казах защо не – нека покажа какво се случва по света. Пък и успяха да ме убедят от галерията, както и Милена Нейова, защото изложбата е благотворителна, струва си да се направи нещо за тези деца. И ми хареса, че във всичко това има кауза.

След толкова години снимане за новини и актуални предавания, като се обърнете назад, какво остава?

За мен остават всички тези места и срещи, които са се случили, защото те са ме изградили по някакъв начин. Обогатили са ме и чрез тях съм натрупал опит. Никой не може да ми отнеме този опит – той ми е дал много и до известна степен ме е изградил като личност. Имам хиляди истории, понякога е имало опасност за живота ни, арестували са ме с колегите, имало е много притеснителни ситуации. Но мисля, че голяма част от тези неща, които са се случили с нас в професионалния ни живот, могат да се приложат и в личния. И през цялото време говорим за изграждане на характера, защото ставаш по-устойчив, готов да реагираш в различни ситуации и по-подготвен.