Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Дебати
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

22 11

Свободата и властта. Разговор с Виталий Мански

От Виолета Цветкова 0 коментара A+ A A-
Известният кинодокументалист Виталий Мански представи най-новия си филм „Горбачов. Рай“ на есенния София Филм Фест. Имигрант е в Латвия, мечтае да заснеме слизането на Путин от трона, но сега завършва експериментален, близо 7-часов филм за група хора, наблюдаващи и коментиращи живота през 2020 г.
 

С него разговаря Виолета Цветкова

Той е на 57 години, роден е в някогашния съветски Лвов (сега в пределите на Украйна), филмите му (повече от 30) го нареждат сред най-изявените кинодокументалисти на съвременна Русия. Те обаче са и една от причините преди седем години Виталий Мански да напусне страната и да заживее със семейството си в Рига. Документалните му филми са запечатали важни мигове от живота на трима лидери – Горбачов, Елцин и Путин, превръщайки се в моментни снимки от прехода на СССР към Русия днес.

„Горбачов. Рай“ е повече от изненадващ филм; показателен е за метаморфозите на един 90-годишен бивш държавен глава, притежавал неограничената власт да промени света, а днес преживяващ старините си в самота, немощ и привиден наивитет. В това се убедиха зрителите на тазгодишния есенен София Филм Фест. Срещаме се с Виталий Мански в Дома на киното.

Удивителен е най-новият ви филм, Виталий Всеволодович. Удивително е за зрителя да проследи в 100-те минути от „Горбачов. Рай“ не само поведението и мисленето на един световен лидер, а и начина, по който изглежда днес бившият и единствен президент на СССР. Неузнаваем е, честно казано, в първите секунди имах чувството, че насреща ми е Чърчил…

Ха! Интересно, но… няма такъв филм все пак. Но знаете ли, политиците, включително бившите, не са свободни по отношение на своя имидж. Те много мислят за него и затова не допускат всеки в реалния си живот. В това отношение Горбачов се различава от своите исторически колеги.

А вие защо направихте филм за него, когато не е във властта?

За мен именно там беше основата за драматургията на филма – човек, доживял до момента на пълния крах на онова, което се е опитвал да направи. Още повече че той е личност, притежавала власт над поне половината свят и използвайки тази власт, променя света и остава да живее с тези, които всъщност го проклинат за стореното от него.

Но героят ви като че ли не иска да повярва, че е променил света. Казва, че „епохата на Горбачов едва сега започва“.

Да. Той не е философ, а и в известен смисъл не е готов да оценява глобално някои процеси. Горбачов говори за това доста приземено. Откровено не разбира, че е важно не кой де юре поставя точка на съществуването на СССР, а този, който дава свободата, при която промените стават неизбежни. А именно той даде свободата, в резултат на която се появиха силите, които разрушиха Берлинската стена. Самият Горбачов не удряше с чук по нея, но той я разруши. Новопоявилите се тогава сили създадоха независими държави, които сами излязоха от Варшавския договор – той не ги водеше за ръка по този им път. Появиха се сили, които извадиха балтийските републики от Съветския съюз, макар че той се опитваше да се противопостави на този акт. Горбачов и властта си загуби заради това, че в определен момент започна да действа по-бавно от тези, които получиха въпросната свобода, а аз дори не мога да кажа „за съжаление“. Той е фактор. Но не го разбира. Между другото Колумб открива Америка, защото е объркал пътя…

Горбачов съжалява ли за нещо?

Съжалява, че на шахматната дъска е направил грешни ходове, заради които получава мат. Той не разбира, че – грубо казано – ако започваш тази игра, резултатът от нея е предсказуем, независимо кой ще победи. И сега наивно си мисли, че щом е дал свобода на хората, те, получавайки я, са длъжни да се откажат от нея доброволно. Тоест щом е дал свобода например на балтийските държави, те, вече свободни, по някаква причина са били длъжни да останат в СССР, при положение че винаги са знаели, че живеят в окупирана територия. Това е просто аксиома, но да, той е наивен романтик.

Същият този човек днес живее в самота, рецитира, пее… Това просто кръговрат в човешкия живот ли е?

Преди всичко е свобода. А свободен можеш да бъдеш и в затвора, защото затворът не са стените и оградата. Тя е тук (посочва главата) и тук (посочва сърцето). И ние виждаме един свободен човек дори в откритото му нежелание да отговаря на каквито и да било остри въпроси. Знаете ли, в днешно време, когато снимаш документален филм, не е важно кого снимаш. Дали е бездомник, лекар, директор на училище, съсед… с всекиго подписваш договор с клаузи като „съгласен съм, имам право да гледам финалния резултат“ и т.н. С изключение на Горбачов! Никакви договори. Никакви условия „това да се показва, а това – не“. А нека не забравяме, че е охраняван от сътрудници на ФСО (Федерална служба за охрана), която охранява самия Путин. Тези хора понякога заповядваха: „Не снимайте това“, но Горбачов винаги казваше: „Мански знае какво прави, не му се месете, аз му се доверявам“.

Едва ли се доверява на всекиго…

Да, добре, не се доверява на всекиго, но аз съм снимал различни хора, с власт и без власт, затова знам много неща. Още помня как, след като се появи филмът ми за група „Тату“ („Анатомия „Тату“, 2003), ми се обади майката на едно от момичетата и посред нощ ми крещеше по телефона, че съм я показал как вкъщи се разхожда по бельо... А в „Горбачов. Рай“ виждате един бивш държавник, който невинаги е красив, невинаги е положителен герой, но и дума не каза срещу това.

Рецитира част от „К Чаадаеву“ на Пушкин: „… и на обломках самовластья напишут наши имена“. Той, самовластвалият, рецитира това?

Да, но… за всички, които няма да видят този филм, но ще прочетат това интервю, бих искал да припомня исторически факт. Когато старейшините в Политбюро на КПСС го назначават за генерален секретар, Горбачов е на 54 години. Във висшия орган за управление на СССР не е имало нито един човек, на когото той да се довери и поне да поговори за промени. И съвсем сам започва да отстранява един по един старейшините – кой в пенсия, кой по друга причина, и да събира отбор от млади хора, за да променят страната. Тоест не го постига сам, но ако той не беше започнал промяната, тази държава и днес щеше да бъде СССР. България и сега щеше да бъде социалистическа, с разликата, че щеше да има два мавзолея и до този на Димитров щеше да има друг, на Живков. Затова трябва да е ясно, че Горбачов измисли всичко и започна да го реализира. И по същество разруши самовластието.

В друг мой филм, „Свидетелите на Путин“, има малък фрагмент, в който през 2020 г. Горбачов говори в избирателен район, където гласуват за Путин, и казва следното: „Ако не бях правил нищо, и днес щях да съм генерален секретар“. А аз бих добавил, че е възможно – та той е жив. Щом е възможно Путин да управлява 36 години, защо да не е валидно и за Горбачов?! Навсякъде щеше да има негови портрети, стар и немощен, в количка може би, но… защо не?!

През 2001 г. снимате и „Горбачов. След империята“, последван от „Елцин. Друг живот“ и „Путин. Високосна година“. Като че ли имате особен интерес към политическите лидери?

Не. Интересна ми е властта като система, която потиска свободата. Интересна ми е темата за свободата въобще. Интересно ми е как е устроена властта, защо е такава и може ли да не пречи на човека да бъде свободен.

А според вас има ли историческа закономерност в появата на Горбачов, Елцин и Путин точно в този порядък?

Мисля, че да. Появата на Елцин е закономерна, защото Горбачов започна да бави собствената си реформа и се намериха хора, които сякаш я взеха на въоръжение, за да го премахнат. А след това дойде опиянението от благополучието при Елцин. Появиха се много богати хора, които се страхуваха от връщането на комунистите, влязоха в сговор с болния Елцин и фалшифицираха президентските избори през 1996 г., за да съхранят властта на един абсолютно непопулярен вече политик. Фалшифицираха ги не като пускаха бюлетини, а чрез картината, създадена от тях в масмедиите, която сякаш застави електората да отиде и да гласува за Елцин въпреки собственото си разбиране. И когато видяха, че е възможно да не се занимаваш с реална политика, а просто да манипулираш изборите, тези хора си казаха: „Защо ни е да рискуваме, след като след Елцин веднага ще дойде някой друг на власт и ще сложи ръка върху парите ни – дайте тогава да измислим технически мениджър“. Нещо като управител по обслужването на едно домакинството. И измислиха Путин. Направиха пиар кампания, която нарекоха „избори“, но сгрешиха и Путин ги надигра. Той беше директор на ФСБ и знаеше всичко за всички. И когато получи цялата власт, я превзе завинаги; отне и властта, и парите, и свободата, и живота от мнозинството хора, които го измислиха.

Споменахте филма „Свидетелите на Путин“, който правите през 2018 г. само с кадри, заснети от вас през 1999 г., тоест в началото на политическия му възход. Трябваше ли да пазите от някого този материал?

Абсолютно! Особено важно беше да го изнеса безопасно от Русия, когато напуснах страната.

Възможно ли беше преди 22 години да се предположи какъв президент ще се окаже Путин и колко дълго ще управлява?

Знаете ли, има една руска пословица: „След битка юмруци не се размахват“. Какво точно можеше да бъде и колко нужно беше – това е работа на демократичните институции. Защото при демократични избори никога, при никакви обстоятелства Путин не би спечелил изборите. Невъзможно би било да спечели човек, който никога не е влизал в открит разговор с хора, който никога не е участвал в дебати в продължение на 20 години, а през 2000 г. всъщност дори не можеше и да разговаря…

Ще ви кажа и още нещо – сега, от висотата на жизнения си опит, аз съм убеден, че през 1996 г. болният Елцин трябваше да загуби от комунистите. Комунистите трябваше да дойдат на власт. Така Русия сега би била мощна, демократична, свободна страна, защото комунистите нямаше да могат да задържат управлението си повече от два мандата, а през това време демократите, намиращи се в опозиция, можеха да сформират силна партия със силен лидер и на честни избори да си върнат властта.

Било е възможно, но не се е получило, защото…

… защото всички ние, включително аз, започнахме да работим за Елцин; защото решихме, че идването на комунистите би означавало крах на всичко. А не е така – демокрацията предполага, че на власт могат да идват различни партии. Например в нощта, когато победи Доналд Тръмп, мнозина мои познати в Америка бяха ужасени, смятаха, че животът им свършва. Но минаха няколко години и вече никой не помни Тръмп, защото има демократични институции, които поправят грешките…

Напускате Русия през 2014 г. и заживявате в Латвия – защо?

Никога не съм планирал, не съм дори помислял да емигрирам. Никога! Така бях устроил живота си, че дори знаех къде ще ме погребат. Но анексирането на Крим ми направи огромно впечатление и аз практически постъпих емоционално. Вероятно трябва да обясня. Повлия ми не толкова самото анексиране на Крим, което е нещо ужасно, колкото радостта, възторгът и щастието на хората от моето обкръжение. Физически почувствах, че не мога да бъда повече сред тях, и реших да си тръгна оттам. И така, както не мислех за емиграция, случайно си спомних разговор с мой приятел, според когото човек лесно можеше да получи жителство в Латвия. За няколко дни с жена ми си събрахме багажа и заминахме. В онзи момент нищо не ме свързваше с Латвия, но без никакви особени усилия получихме документи. Може би ако емиграцията изискваше по-сложни бюрократични процедури, вероятно щях да си остана в Русия и… едва ли днес щях да съм на свобода.

А какви са сега отношенията ви с Русия?

Само дотам, че всяка година отивам за съвсем кратък период от време, за да правя фестивала Artdocfest.

Не ви ли пречат?

… Има пикети, нападения, заплахи, атаки и т.н.

Гост сте на София Филм Фест, представлявате и Artdocfest – разкажете, моля, за вашия фестивал.

През 2014 г., когато открито критикувах Кремъл заради Украйна, когато се включих в колективното изявление на дейци на културата в Русия, мен ме обвиниха в антидържавна дейност. Отмениха всичките ми, дори действащите към този момент договори за финансиране и започнахме да правим фестивала само с парите от продажба на билети. Идват много зрители, за да гледат филмите, които показваме – все заглавия, които никой не показва в Русия. Най-добрите филми, създадени в Източна Европа, разказващи за нейните проблеми, за проблемите на бившия СССР и днешна Русия, затова започнаха да подават искове срещу нас, вследствие на което загубихме киносалони, започнаха да закриват фестивала в деня на откриването му, да отменят прожекции, да организират атаки, включително от униформени, от хора, воювали в Източна Украйна… Затова бяхме принудени да преместим напълно конкурсната програма в Рига. Тоест в Русия показваме всичко, което можем да покажем, а филмите от конкурса, без цензура – в Латвия. Там дори учредихме самостоятелен международен кинофорум Artdocfest – Рига. Ако изобщо не успеем да отидем в Русия, да имаме място, където да продължим нашата дейност. В Русия „Горбачов. Рай“ беше прожектиран единствено в рамките на Artdocfest. Като директор на фестивала реших да го включа в програмата с осем прожекции и залите винаги бяха препълнени. След това филмът никъде повече не беше показан там.

А като директор на фестивала наблюдавате ли някаква тенденция, какви са например темите, от които се интересуват днешните кинодокументалисти?

Мога да кажа, че с всяка следваща година все по-малко филми на руски, подчертавам – руски кинодокументалисти, се занимават с актуални теми. Има страх, но има и известна логика на живота, която не позволява на руските автори да се осмелят да правят актуално кино. С годините стават все по-малко. Това е очевидна тенденция.

Изглежда по-зле от соцвремената…

Не, не бих казал. При социализма имаше строго определени правила на играта и подобни неща бяха невъзможни, изключвам, разбира се, самиздат. А сега съществува интернет, с мобилния си телефон можеш да снимаш и да качваш в мрежата. Затова бих казал следното: възможности има, сила няма. Хората като че ли… Всъщност разбирам авторите, които вероятно си казват: „Добре, ще заснема филм, но няма да получа финансиране за него, няма да го купят в телевизията, няма да го покажат в кината – тогава как ще живея?!“. Един от най-интересните и ярки режисьори в Русия, който снима актуално кино – Андрей Грязев, е спортист. Дава частни уроци по фигурно пързаляне за деца в парка, спестява спечеленото и с тези пари снима филми. Силни, мощни филми, които пътуват на фестивали по света, премиерите на два от тях бяха на Берлинале. А в Русия, освен на Artdocfest, няма къде да ги видите. Последната засега работа на Грязев се казва „Котлован“ („Яма“, 2020) – филм, направен от видеа в YouTube, в които хората се обръщат към Путин. Всеки по свой начин, кой със заплахи, кой с молби, кой с отчаяние, има дори колективна молба от 100 души… това е голямата яма, в която потъва Русия.

А вярно ли е, че искате пак да снимате филм за Путин, но когато слиза от трона?

Да. Мисля, че ако доживея, би било интересно от кинематографична гледна точка. Не знам как той ще слезе от властта, дали ще е в рамките на ден, или ще бъде продължителен процес, но ще бъде интересно. Дори не заради Путин, а защото това ще е исторически момент. И да, мисля за подобен филм.

А сега над какво работите?

Сега монтирам експериментален филм за това как малка група хора, 5–6 души, прекарват 2020 г. в размисли за свободата, как се променят животът и мненията им за свободата. Експеримент в пълния смисъл на думата. Ще бъде с продължителност 6 часа и 45 минути.

Нима?!

Да. Но знаете ли, нито един от неколцината, които вече го гледаха, не стана по време на прожекцията. Очевидно им е било интересно. Мисля, че този филм ще предизвика дискусии.

А ще го видим ли в България?

Защо не?!

Споменахте интернет, а в интернет освен много добри възможности и достоверна информация има и много фалшиви новини. Документално кино или „фейкнюз“ – кой ще победи?

Документалното кино също може да бъде „фейк“… Не знам, наистина не знам, защото нямам идея как ще се развиват медиите. Преди всичко бих казал, че документалното кино не представлява документ. Винаги има авторска интерпретация на реалността. Винаги! Затова на преден план отново излиза човекът. И в крайна сметка винаги става дума за отговорността на конкретния човек. А той живее в общество и ако обществото започне да отхвърля онзи, който не говори истината, той не би успял да излъже.

Вижте, тв каналите в Русия произвеждат документални филми, които се явяват „фейкнюз“. И знаете ли кое е интересното? Тези филми нямат надписи. По правило хората се страхуват да поставят фамилията си – те живеят в Путинова Русия, работят в Путинова телевизия, защитени са от тази система, възхваляват я, но се страхуват да поставят имената си в надписите на филма. Защото ходят по улиците, срещат съседите си и се срамуват. Не виждам друга логика за това. Да, разбира се, има хора, които изписват имената си, но те са вече завършени подлеци, които се наслаждават на това, което правят.

Споделете

Автор

Виолета Цветкова

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Арент срещу Арент. Разговор със Стилиян Йотов
    30.12.2025
  • Русия е превзета от врагове, обявили ме за враг
    30.12.2025
  • Да се потопиш в света на Пипков
    30.12.2025
  • Агнешка Холанд – За фактите и фантазията
    30.12.2025

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO