Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Режисьорката за новия си спектакъл „Прегаряне“, създаден в Държавния куклен театър в Стара Загора, и за дванайсетото издание на Международния куклено-театрален фестивал „Пиеро“, където тя председателстваше журито
 

Колко време ви трябваше, за да се подготвите за спектакъл като „Прегаряне“, защото тук сякаш не става въпрос просто за една година работа върху тази идея. Вероятно не става въпрос дори за карантината през последната година и половина, защото цял живот се трупа умора от нуждата да бъдеш винаги успешен и печеливш? 

Идеята за „Прегаряне“ се роди по време на карантината, но впоследствие си дадох сметка, че преживяното през този период ми даде възможността да се събера и да осъзная живота си дотук. Защото с темпото, в което съществуваме, все по-малко време ни остава да се замислим как съществуваме и дали изобщо живеем. Много често животът се подменя с графиците, в които влизаме непрекъснато, и според мен точно в тези графици, парче по парче, ние изгубваме себе си. В желанието си да се осъществим, да бъдем т.нар. „успешни хора“, ние се изгубваме изцяло, в самото желание изчезваме. Благодарение на пандемията успях да осъзная в каква посока е тръгнал моят живот и някак, наблюдавайки хората около себе си, от това просто ме заболя. 

Как преминахте през пандемията? Освен очевидните загуби от това, че много хора загинаха и светът спря, нещо, което преди ни се струваше невъзможно, дали в тази криза и в това внезапно спиране имаше и нещо добро?

Да, имаше и положителна страна. Аз наистина преминах през доста етапи, даже за мен пандемията беше като една малка смърт. Всички знаем, че страхът от смъртта преминава през няколко етапа – минаваме през гнева, през смирението, през опита да се договорим с който и да е над нас да не ни се случи. Аз преминах през същите процеси. Стигнах до усещането, че просто ме няма, защото ние сме творци, хора, които се занимават с изкуство, ние се изразяваме и дишаме чрез изкуство. И когато ти забранят да се докоснеш до това изкуство, ти ставаш просто парче плът и нищо повече. Това чувство – даже не съм сигурна дали беше смирение или примирение, все още не съм наясно какво беше, но беше много тъжно. 

Различаваше ли се работата ви върху „Прегаряне“ от начина, по който сте работили върху другите представления, върху „Последният човек“, „Страх“ или „Животът бяс“?

Не, не мисля. Принципът, по който работихме в „Прегаряне“, беше абсолютно същият. Просто самата работа върху „Прегаряне“ беше много по-интензивна и мога да кажа – много по-болезнена. Защото заедно с актьорите, заедно със сценографа Мариета Голомехова, с Поли, която правеше мапинга, с хореографите, с целия екип искахме да изкрещим, това беше наистина нещо, което всеки от нас има като проблем и иска да го извади от себе си, да го сподели с околните. 

Защо се спряхте на тази постапокалиптична естетика? Трябва не просто да стигнем до ръба, но и да го прекрачим, така ли?

Да, трябва да го прекрачим. Идеята е, че когато човечеството е доведено до ръба, тогава идва осмислянето, никой преди това доброволно не би стигнал до него. Говоря дори за себе си, ако не беше дошла пандемията, сигурно нямаше да стигна до това разбиране. Вероятно никога нямаше да направя „Прегаряне“, никога нямаше да осмисля живота си преди това и да си дам сметка какво всъщност бих искала да правя занапред. Затова ми беше нужно това постапокалиптично усещане.

Можеше ли тази история да бъде разказана без средствата на кукления театър? Въобще имат ли значение средствата в случая, или по-важно си остава въображението, което ни позволява да видим този свят в пълнота?

Трябва да престанем да делим театъра на видове, защото живеем в много отворено време, в което всеки има достъп и ако желае, може да се учи от всичко. Според мен това разделение вече не е нужно. За мен тези средства бяха просто нашият начин да изразим това, което искаме да кажем. Тоест за мен това са само средства. Ако беше друг режисьор, вероятно щеше да избере други средства, ако беше друг сценограф, щеше да достигне до други решения. Да, наистина това са просто инструменти и нищо повече. 

Тази година сте председател на журито на Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ в Стара Загора. Трудна работа ли е да се оцени онова, което са направили другите? Като зрители ние непрекъснато даваме оценки, но вие знаете и какво стои зад всички тези усилия, а в същото време сте наясно, че всяко оценяване в крайна сметка е субективно и винаги е лично.

Точно това си мислех, докато течеше фестивалът. Дадох си сметка, че е доста абсурдно да оценяваш как някой човек диша. Това е много странно. Всички ние сме различни, което е красиво. Всички ние мислим по различен начин и по различен начин се изразяваме. Ние сме толкова, толкова различни, което е най-най-прекрасното нещо на света. И в един момент – някакви хора, наречени жури, трябва да кажат, че ти дишаш по-добре от другите. Наистина е доста, доста странно. Но в края на краищата съществуват тези награди, съществува това жури и трябваше да вземем решение. Но категорично казвам, че наградите са нещо субективно и че човек трябва да вярва в себе си и да продължава по пътя си. Трябва да има почтеност в изкуството, защото нашата работа е мисия, това не е просто професия. Оттук нататък наградите са просто награди, а в тази ситуация журито, като субективни наблюдатели на това, което се случва, решаваме, че бихме искали да поощрим този, този и този. Но това не означава, че някой се намира спрямо наградените по-ниско или по-високо. Просто не трябва да се измерваме по този начин. 

Да, защото е опасно да се върви по тази хлъзгава повърхност и да отдаваме толкова голямо значение на наградите.

Да, наистина! Хората на изкуството сме малко и аз възприемам всички ни като бойци. Ние сме воини за духовността и не бива да има между нас битки. Битката трябва да е на едро. Да се борим срещу цялата пошлост, която ни залива. Да се борим срещу посредствеността. Имаме толкова много врагове. И нашата работа е да се борим с тях, а не да водим битки между нас си. И се надявам, че това ще се случи един ден, ще си дадем сметка, че всички ние сме от едната страна на барикадата. 

Как изглеждаше фестивалът „Пиеро“ сега, когато бяхте жури?

За мен това беше изключително приятна среща – да бъда в Кукления театър в Стара Загора с толкова много колеги. Да говорим само за театър, всеки да сподели какво му се е случило, особено след затварянето, което имахме последната година и половина. Любопитно ми беше да наблюдавам различно създадени спектакли. И дори ми е малко тъжно, че съм жури, защото трябва да давам оценка, а в края на краищата, красиво е самото събитие. Ако кажем, че това е една мозайка – как аз заедно с моите колеги да определя дали това парченце от пъзела е по-красиво от другото парченце от пъзела? Това не може да е вярно. Всяко парченце е нужно и всяко представление само по себе си е продукт на изкуството. За мен това издание на „Пиеро“ беше изключително красиво изживяване – да съм тук, да съм част от това случване. 

Споменахте няколко пъти битките, които се налага да се водят. А какви са битките, през които преминавате, докато се ражда представлението? Битката, за да се роди текстът например?

Да, категорично мисля, че за мен и моя начин на работа текстът трябва да се ражда по време на действието. Защото в началото, когато започнах като режисьор, работех по класическия начин – взимаш текст, слагаш го, разработвате го. Но установих, че в един момент започваме да обслужваме текста, а театърът е много повече от текст. Затова начинът ми на работа е почти наопаки – аз приемам текста само като един от инструментите на театъра. За мен основното нещо в театъра е т.нар. живот. И ние започваме да работим първо по темата, започваме да даваме на актьорите задачи върху нея. Актьорът, както всички знаем, е играещ човек и това е най-голямата му мощ. Той – със своите преживявания и със своя опит и възгледи, заигравайки се, дава всичко от себе си и така се заражда театралната ситуация. И текстът вече идва като последствие, когато трябва да оформим всичко това, да го облечем в думи и изказ, за да се превърне в цялостно представление. За мен текстът е само един инструмент, но в основата е играещият човек, актьорът. 

Какво е тогава актьорът? Той не е просто инструмент, той вкарва и своята история в спектакъла?

Актьорът е двигател. Той е душата на спектакъла. Той не е инструмент. Всичко останало са инструменти – сценографията, музиката… Но най-важен е актьорът. Той трябва да се отдаде максимално, да се чувства комфортно в спектакъла, да изрази себе си. 

Странно е, че споменахте комфорт, защото след като гледах „Прегаряне“, си дадох сметка, а това се отнася също и за който и да е ваш спектакъл – „Последният човек“, „Страх“ или „Аз, Сизиф“, че това са тежки и много трудни представления. Какво ви трябва, за да се получат тези трудни спектакли – да вярвате на актьорите и те да вярват на вас? Свободата да изследвате, дори да знаете, че можете да се провалите?

Ако липсва доверие, не е възможно да се случи нито едно наше представление. Това е основният принцип, по който работим. Когато казвам комфортно, аз имам най-вече предвид, че трябва да ни е душевно комфортно. А за мен това означава да се чувстваш комфортно, когато искаш да споделиш нещо, което те боли. Извеждайки го навън, е болезнено, но усещането е като за пречистване. 

Какво се случва, когато срещнете съпротива? Съпротива срещу текста, срещу начина на работа?

Ако има съпротива, се работи трудно. По принцип театърът е колективно изкуство и много трудно може да се случи, ако някой се съпротивлява срещу него, независимо на какъв принцип се работи. Тогава наистина много трудно може да се получи спектакъл. Това е все едно в един оркестър част от музикантите да тръгнат да работят срещу общата идея.

Може би затова работите почти винаги с един и същи екип – Христо Намлиев, Мариета Голомехова, Ина Божидарова. А работите ли с постоянни актьори? С хора, за които знаете, че са ваши актьори? 

Специално за актьорите в Стара Загора категорично мога да кажа, че ги чувствам не само като приятели и близки, а и като съмишленици, като част от моя екип. Разбира се, ние поставяме в различни театри, това означава, че създаваме нови екипи, имаме нови срещи, и това е прекрасно преживяване. Но наистина си дадох сметка, че ние работим вече трети спектакъл и трети уъркшоп с актьорите в Стара Загора. И толкова добре се познаваме, толкова път сме извървели заедно, че бих ги нарекла мои съавтори. Не отричам, че ни е хубаво заедно. 

Имате ли учители, които усещате, че са ви помогнали да вървите по вашия път? Хора, чиито уроци са били важни?

Категорично мога да кажа, че начинът, по който започнах да работя в театъра, се породи отново в Държавния куклен театър в Стара Загора. След като бях завършила, имах щастието да участвам в един от уъркшопите, ръководени от Петър Пашов и Петър Цанков. Сега имах щастието с Петър Цанков да сме заедно в журито, което оценява участниците в „Пиеро“. Тези хора преди време ми отвориха очите за театъра, който искам да правя. Благодарение на тях си дадох сметка, че театърът е откровение, а не занаят. Това е най-големият урок, който научих през професионалния си живот. И въпреки трудността, защото това е много несигурен и изключително рисков начин за работа, оттогава не съм спирала да отстоявам този принцип за честност в изкуството. Честността идва от това, че всичко се ражда в мига – в този миг, с този актьор, с този човек, с тази тема. Това означава, че този спектакъл би бил абсолютно различен в друг театър, би бил различен с други актьори и в друго време. Просто би бил различен. А ние искаме да се случи сега, защото театърът е миг от настоящето, нещо мимолетно, което се случва сега.

Този урок готова ли сте да го предадете нататък? Готова ли сте да работите с младите и да преподавате?

Мислили сме за това. Уъркшопите и ателиетата, които правим – те са създадени точно с такава цел. Някак си да успеем да предадем нашия опит и нашето верую за създаване на театър на хората, с които работим. И се надявам, че това е нашият начин да се отворим към останалите и да им кажем: „Ето това е. Опитайте! Хубаво е!“. 

Това, че в този тип работа има много риск, дава ли ви усещане и за свобода?

Да, именно рискът ни зарежда непрекъснато с адреналин. И отваря сетивата ни, за да не пропуснем нещо, да не се подведем, да не тръгнем в грешна посока. Наистина създаването на един такъв спектакъл е като влизане в лабиринт, тръгваме и да видим какво ще стане. 

Въпросите зададе Оля Стоянова

Веселка Кунчева е родена в Плевен. Завършила е режисура за куклен и драматичен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Поставя в София, Пловдив, Стара Загора. През 2003 г. спектакълът ѝ „Малкият Цахес, наречен Цинобър“ (Куклен театър, Пловдив) печели наградата Икар за куклено изкуство. Постановката ѝ „Пинокио – забранено за деца“ (Столичен куклен театър) печели награда за режисура на международния фестивал „Златната искра“ в Крагуевац, Сърбия. Там тя поставя „Марко Кралевич“, който получава Голямата награда за най-добър спектакъл и отличие за режисура. Други нейни награждавани представления са „Вграждане“, „Аз, Сизиф“, „Страх“, „Дама Пика“.