Пенчо Славейков

Пенчо Славейков e роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на възрожденския писател и общественик Петко Рачов Славейков. На млади години при нещастен случай се разболява неизлечимо. От 1892 до 1898 г. учи философия в Лайпцигския университет, сред преподавателите му са Вилхелм Вунд и Йоханес Фолкелт. Става председател на Българското студентско академично дружество и извънреден член на Лайпцигското литературно дружество. След завръщането си в София е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия. През 1901 г. става поддиректор на Народната библиотека. Сътрудник и редактор на сп. „Мисъл“ (1892–1910). Заедно с д-р Кръстьо Кръстев е идеолог на влиятелния литературен кръг „Мисъл“, в който членуват още Пейо Яворов и Петко Тодоров. През 1903 г. започва връзката между Пенчо Славейков и Мара Белчева, продължила до края на живота на поета. От март 1908 до февруари 1909 г. той е директор на Народния театър, след това се връща в Народната библиотека. Остава на поста директор на Народната библиотека до 1911 г., когато е уволнен от министъра на просвещението Стефан Бобчев. Напуска България, заедно с Мара Белчева живее в различни градове в Швейцария и Италия. През пролетта на 1912 г. се установява в градчето Брунате над езерото Комо. Умира там на 28 май (стар стил)/10 юни. През 1921 г. останките му са пренесени и погребани в България. Автор на сборниците „Момини сълзи“ (1888), „Сън за щастие“ (1907), „Епически песни“ (1896, 1898, 1902, 1907) , „На Острова на блажените“ (1910), на незавършената поема „Кървава песен“, част I и II (1911), на литературнокритически и публицистични статии, очерци за писатели, пътеписи, преводи.


Език и култура

… Един език е хубав най-вече със своите вътрешни движения, а външното му облекло, правописът, може и трябва като всяко облекло да хармонира с тия негови движения и да не ги потуля, нито да им пречи. Начертанието на нашите букви (представители и на правописа) е извънредно просто и те твърде сгодно представляват звуковете на езика ни. Нашата азбука не е била отколе такава като днес, както и звуковете в езика ни. Но вятърът на времето е издухал много нещо от нея и я е изчистил за углед, както и звуковете в езика ни. [...]