Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Публикувано за първи път в сп. „Мисъл“, година XVII, книжка 1, 1907 г. Със съкращения

… Един език е хубав най-вече със своите вътрешни движения, а външното му облекло, правописът, може и трябва като всяко облекло да хармонира с тия негови движения и да не ги потуля, нито да им пречи. И тук аз пак ще повторя това: че начертанието на нашите букви (представители и на правописа) е извънредно просто и ще прибавя при това – че те твърде сгодно представляват звуковете на езика ни. Нашата азбука не е била отколе такава като днес, както и звуковете в езика ни. Но вятърът на времето е издухал много нещо от нея и я е изчистил за углед, както и звуковете в езика ни. Нашите бащи например помнеха θ, ние помним ы, ь, или i… А на свое време всички тези госпожи и господа са имали вътрешен и външен живот и значение, но както Франсоа Вийон казва в своята знаменита балада за хубавите жени: Вий питате къде са те? – Къде е ланшний сняг?

В това, що казах дотук за езика като носител на културно единство у един народ, няма нищо ново. И жалното е, че за такива неща все още трябва да се говори у нас, както трябва да се говори, че истинска духовна култура може да има само там, дето има единство на национално съзнание. Тук можем да вземем нази си за добър пример: развитието на нашето съзнание върви доста бързо, и то най-главно защото е ръководено от единството на нашия книжовен език. Обратното виждам аз в Сърбия. Там, да вземем за пример поезията им, досега са действали сто и нам колко поети, а все пак не са довели развитието на сръбската поезия – ни формално даже – дотам, додето е стигнала нашата под перото само на неколцина поети за същото време. С културен водач по-пряко и по-лесно се влиза в културата.  

А тежко и горко на един език, създаден от филолози! Тоест от онези, които трябва да следят и обясняват, а не да създават. Създава творческият дух на поета, художникът, а не ония, които казват урока си от някоя катедра. – Езикът, който говори провинцията, улицата, е банален, и банална е мисълта, която той ще роди. Банален и еднообразен като степ, дето не слиза онзи дух, който живее по висините на Балкана, освен за плячка: че там не е сферата, дето крепнат крила. – Но аз виждам и по-нататък. Както за професор Ф. Зелински е ясна връзката на „активния“ латински език с „активната“ римска религия (доколкото има такваз), тъй ясно е за мен, че диалектичният, провинциалния характер на сегашния сръбски език е в интимна връзка с духа, същността на сегашната сръбска литература. Защото, както е неоспоримо, че изобщо в езика е отразен народният живот, тъй неоспоримо е, че езикът на писателя е израз на неговия душевен живот… Че културата на духа не върви подир слепи водачи, както принципът „пиши, както говориш“, брат на разбойника: мисли, както можеш!

Отбих се доста от прекия си въпрос; но то бе необходимост. Моята цел бе да ви покажа как малки и нищожни на вид неща водят подир себе си по-големи.

Друго, съвсем друго нещо е характерният език, с неговия несравнено по-богат и разнообразен материал от тонове, полутонове, нюанси. В това отношение нашият език заема особено място между славянските. С него се постигат и такива неща, пред каквито спира дори руският…

Българският език по основния си тон е рязък, енергичен, но гъвкав и способен да предаде най-буйни и екстазни движения на душата. Преобладаването на съгласните над гласните (при разпоредбата на слоговете и думите) налага рязка определеност на нашите гласни, от което самата ни реч добива известна рязкост и мощен порив, тъй хармонизиращи с националния ни темперамент. Няма у нас и разните сръбски разлени гласни, нито онова изчезване на съгласните между тия гласни, неща, които дават тъй мек и сантиментален тон на сръбския език, тон, много приличен на месечина през лятна нощ, когато е тъй приятно да се разхождаш по равно поле с много чувства на сърце и колкото се може по-малко мисли в главата. Не, тия звукове, тая нега – ще ми се да кажа: анемичност – я няма у нас. Остри са звуковете на българския език като върховете на нашите планини, остри и определени: и наредени така звук по звук, дума по дума, те образуват една волна верига, една Стара планина – гранит и мрамор, тъмни усои, пълни със скъпи руди, и висини, дето въздухът е ведър и леко се диша. Малко, твърде малко са нежните тонове в тоя език и това не е малък негов недостатък. Но… там, дето има сила, енергия и изостреност на лост, който разкъртва руди, там липсата на нега и мекота докарва на здравина и удоволствие.