Оля Стоянова разговоря с Рейнол Перес Васкес за принадлежността му към различни култури и за това как открива смисъл да продължи напред

Рейнол Перес Васкес е мексикански драматург и писател, преводач от български на испански език, от години живее в Берлин. По образование е журналист, специализирал e български език и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1985 г. излиза от печат неговата първа книга с разкази, през 2000 г. – книгата с девет негови пиеси „Влак наш насъщен“. През 1996 г. излизат преводите му на Атанас Далчев – „Поетична антология“. Превеждал е също Христо Смирненски, Йордан Радичков, Константин Павлов, Севда Севан, Кристин Димитрова, съставител е на няколко антологии с българска поезия. Преди месец Рейнол Перес Васкес пристигна в България за премиерата на испанско-българската антология с произведения на десет български поетеси Poetas Bulgaras – Terra incognita, която той е съставил и превел.

Кога за последен път бяхте в България? Как изглежда тя отстрани?

За последен път бях тук през септември 2020 г., но за много кратко, едва за четири-пет дни. През последните години обаче забелязвам, че в София има толкова много коли, че е трудно за нормален човек да се придвижва из града. Това е много тъжно. Много години съм живял в Монтерей в Мексико, където ако нямаш кола, си никой. Нашият обществен транспорт беше кошмар и хората предпочитаха да си купуват коли. Забелязвам тази промяна и в София.

Какво се случва днес в Мексико?

За последен път бях там преди три години. Монтерей е богат град, развива се, но за съжаление насилието продължава да е голям проблем в Мексико. Тъжно е да се каже, че човешкият живот като че ли няма никаква стойност и хората вече са свикнали, приели са едва ли не, че може във всеки един момент да изчезнеш, да те няма. Много обичам родината си, понякога ми е много трудно да не използвам моите родни северняшки изрази, типични за нашето Мексико. Липсва ми това да си говоря с приятели, с писатели и поети, но така се случва – искаме нещо, пък друго се случва. И в такъв случай човек си казва – добре, не може да вървиш срещу съдбата. Трябва да го приемеш и ако може – да мислиш положително. Защото имаме само един живот и трябва да си го изживеем с надежда, а не да се оплакваме. Просто, докато се оплакваме от живота, той продължава и това време никога повече не се връща.

Помня един разговор с вас, сигурно е бил преди почти 15–20 години, когато разказвахте за насилието в Мексико. Промени ли се нещо?

Не мисля, че нещо се е променило. Убийствата в Мексико стават необяснимо жестоки. Трудно е да се говори така, защото насилието не може да се степенува. Но най-лошото е, че хората свикват с него. Аз често се питам къде са мъжете в Мексико, защо само жените се организират срещу насилието. Има една „нова мода“ – някой изчезва, но не могат да намерят трупа му, а тогава – без тяло, няма престъпление.

Но в същото време Мексико има славата и на туристическа страна с луксозни курорти. Как се живее в този свят на крайности?

От няколко години там се развива един вид туризъм – „черен туризъм“. Ексцентрични богаташи посещават онези места, където има най-много насилие и жестоки убийци. Това също е пазар.

Каква е връзката ви с българския език? Винаги сте казвали, че става въпрос за един друг мащаб, когато сравнявате мексиканската литература и българската.

В Мексико поезията според мен е най-развитият литературен жанр. Има много добри разказвачи, но мога да кажа, че в Мексико дори най-посредственият поет има ниво. И ако е упорит, може да стане не голям, но добър поет. В Мексико малко се чете, там е много трудно да се намери издател. Но все пак хубавото беше, че допреди няколко години университети и различни културни институции продължаваха да издават поезия. Допреди двайсет години се издаваха около 700 стихосбирки на година, което е много за една страна, където все пак няма много читатели. Истината е, че когато човек има талант, но не получава никакъв стимул от средата, трябва да има силен дух, за да продължи да пише. Мисля, че затова имаме много добри поети. В пустинята може да има само едно цвете, но то си заслужава да се види. Заслужава си също да се работи, за да се появи това цвете.

Как за толкова години не се отказахте от идеята да превеждате български автори, въпреки че минахте през трудности и съмнения? Всички знаем вашите думи, които се превърнаха в анекдот.

Да. Аз казах тези думи ей така, като анекдот и не смятах, че ще добият толкова голяма популярност.

Казахте, че в Мексико има много начини да умреш от глад, но най-екстравагантният е да превеждаш българска литература. И въпреки това сега излезе нова антология с българска поезия, подбрана и преведена от вас.

Благодарение на двама издатели, които през всичките повече от трийсет години, през които съм работил като преводач, винаги са ме подкрепяли. Те винаги са искали моите преводи. Може би заради това се получи тази книга. Иначе, ако бях събирал през годините всички откази, които съм получавал от издателствата в Испания, сигурно щях да събера ей такъв том.

Като ръкопис, съставен само от откази да се издава българска поезия на испански?

Да. Но ето сега за пръв път излезе мой превод в Мадрид. Това е стихосбирката „Седмият жест“ на Цветанка Еленкова. Интересното е, че издателството не е испанско – собственичката е мексиканска поетеса, която преди време живееше в Монтерей. Тя е жена с много икономически възможности и си беше поставила за цел да открие издателство, което да издаде тази книга, и успя.

През всичките тези години, през които ви познавам, вие се занимавахте усилено с превод. Успяхте ли да поработите обаче върху вашите текстове? Защото вие пишете и проза, и драматургия.

За щастие, да. Особено през времето, прекарано в Монтерей. Не беше лесно да намеря време за писане, но имах все пак стимул да пиша пиеси. По-важното беше, че моите текстове не просто се поставяха на сцена, а младите хора, студентите, които учеха актьорско майсторство, се заинтересуваха от тях. Всеки семестър имаше постановка във факултета на една моя пиеса. Това за мен е много важно.

Емигрирахте ли в друг език? Живеете в Германия, започнахте ли да превеждате от немски на испански?

Малко текстове съм превел. Ровя се в интернет, търся немски поети, но за съжаление не намерих поезия, която да ми каже нещо ново, нещо интересно. Като форма – безупречна, като съдържание не бих казал, че съм открил нещо ново.

Има ли автори в Германия, които харесвате?

В Германия открих един писател и поет – Мариус Хулпе, много хубава поезия, но също и проза. Баща му е иранец, а, майка му германка, католичка. Той е написал един роман – Wilde grüne Stadt („Див зелен град“, б.р.), наистина хубав и интересен текст.

Не дойде ли време да потърсите българско издателство за вашите текстове?

Винаги съм казвал, че не вярвам в принципа „Аз ще те преведа, ти ще ме преведеш“. Моите пиеси, повечето неща, написани през последните години, са типично мексикански. Проблемът е дали това са универсални теми, които могат да бъдат интересни и в други страни. Сега обаче написах две пиеси с немски герой и едната беше поставена в Мексико. Последният ми драматургичен текст е отпреди три години и днес – не знам защо, но не ми се пишат пиеси. Вероятно защото не съм в контакт с моята действителност. Написал съм повече от двайсет театрални текста, а сега искам да се занимавам повече с разкази.

Как бихте определили разказите си?

Много обичам Чехов и подобен тип разказване – всичко да се случва вътре в героя. Това в Мексико не се харесва, защото там е необходима драма – трябва да се случва нещо голямо, да има много страсти. И понякога ми казват, че разказите са скучни, в тях нищо не става, дори, че това не са разкази, а импресии. Ами добре, казах си – аз съм последовател на Чехов на испански, и престанах да пиша разкази. Но сега, докато си почивах и превеждах, започнах една поредица разкази за призраци. Книгата вече е готова – написах петнайсет разказа. Но това не е типичният разказ за призраци, а за призрака като образ на самотата. Когато никой не те забелязва, тогава си призрак. Дори да си жив. От моите преживявания в Испания, без приятели, без социални контакти.

Пробвали ли сте да пишете на немски език?

Не, аз нямам претенции, че знам немски, защото това е много труден език. Чета много поезия на немски, но и на английски език, който аз не обичам да говоря. Понякога чета френска поезия, италианска поезия, за да се развивам, да откривам нови автори и да мога да ги чета в оригинал.

Какво ви предстои?

Понякога казвам на Емилия, жената до мен: „Боже, толкова години човек да вложи в това изкуство – да се научи да пише добри диалози, което е изключително трудно. И тъкмо когато разбираш, че си овладял това умение, преставаш да пишеш“. Не знам – не мога да кажа в каква посока ще продължава. Знам, че за мен беше голям стимул, когато бях в Мексико преди три години, да видя, че се играят едновременно две мои пиеси. И тогава си казах, че подобно нещо сигурно няма да се повтори.