Смях през тъгата. Разговор с Йорданка Стефанова
„В „Хроника на едно убийство“ съм сама, а трябва да напълня сцената с хора – безумно трудно е“, казва актрисата от Сатиричния театър Йорданка Стефанова пред Виолета Цветкова
Всички я наричат Дана. Но в афиша на Сатиричния театър ще я откриете като Йорданка Стефанова. Трудно ще я сбъркате с друга на сцената. Може и да ви разплаче, и да ви разсмее със своята… сериозност. Зад гърба ѝ са десетки роли, четири номинации за Аскеер, две от които се превръщат и в статуетки (Аркадина в „Чайка“, 2001; Майката в „Къщата на Иван“, 2004). Най-новото ѝ превъплъщение в „Хроника на едно убийство“ по разкази на Ерик-Еманюел Шмит ще се помни дълго.
Дана от рода на сериозно-смешните хора – можем ли така да ви наречем?
Може, да. Защото смехът за мен не е само смях. В живота си никога не съм се смяла ей така, без задръжки, а все с някаква горчивина, с тъга. Дори като дете не се смеех безпрекословно. Родителите ми бяха по-възрастни и когато виждаха, че баща ми идва да ме взема от училище, някои съученици казваха: „Дядо ти дойде“. Или че родителите ми скоро ще умрат. И макар животът ми с тях да беше празник, при мен радостта все беше в някакъв страх. Може би затова сега смехът ми не е онзи бял смях, а винаги с тъга.
Повече от 40 сезона сте на театралната сцена – професия или игра безспир бе това време за вас?
Съвпадение е – отстрани изглежда като професия, защото завърших театралната академия, но още като дете приемах театъра като игра. А може би съм си го избрала, защото актьорството ми създава друг свят. Реалният не ми харесва и макар да знам, че е грешка – бягам от него. Не че не го забелязвам. Напротив, точно защото го забелязвам, бягам от него. Да си в театъра, от роля в роля, особено ако са стойностни, е за предпочитане.
Моноспектаклите като че ли са вашата стихия…
Може би е така, защото там е дадена по-голяма възможност. В академията проф. Сашо Стоянов ни казваше: „В чаша от 100 мл не можеш да налееш два литра“. Не че не съм опитвала да вложа всичко в другите си роли, но те са имали друг обем. Как да го напълниш с всичко, което носиш? Навярно в моноспектаклите ми има точно обем, който мога да напълня. Но много си обичам и Божия в „Бяс“ от Боян Папазов с режисьор Пламен Марков, обичам си и ролите в „Къщата на Иван“ на Пламен Дойнов и режисьора Венци Асенов, и Агрипина от „Антихрист Суперстар“ на Миклош Хубай и режисьора Здравко Митков, където през 1990 г. си партнирахме с Кирил Варийски… Обаче знаете ли – ролите, които най-много харесвам, се играят най-малко.
Защо така се случва?
Уместен въпрос, но когато си го зададеш, стигаш до горчиви отговори.
За вкуса на публиката ли?
Явно публиката търси друго и то не съвпада с нещата, които аз харесвам. А това ме огорчава, защото ролята живее, докато го има представлението. Аз продължавам да я пазя в себе си, но какво от това! Именно в ролите, в които се чувствам най-пълноценна, най-жива, най-истинска, там е и реалността, за която говоря… Наистина не знам защо става така. Може би публиката в голямата си част не желае да гледа това. Възможно е да е и от страх да не се разрови, да се замисли за болката в живота, за всекидневната среща със смъртта или с предателството…
Разбира се, този проблем от векове не може да бъде решен, но е важно да се задава въпросът. Отговора никога няма да го улучим, не ни е съдено. Поколения наред се лашкаме в големите въпроси – защо съм тук, какво правя, какъв беше смисълът от моето появяване; защо се раждам, след като ще умра, а и тия, които ще родя, те също ще умрат – какъв е този кръговрат, кому е нужно това? Никога няма да намеря отговора, но персонажите, чрез които мога да го потърся, ме занимават най-много. Дори е смешно да знаеш, че няма да намериш отговора, но да продължаваш да търсиш – безумно смешно е, но по друг начин. С голямо „С“.
Може би част от публиката на Сатиричния театър е объркана – мисли, че там ще гледа комедия, в която един ще попсува, друг ще направи неприличен жест, ще е много смешно, но се оказва, че има и спектакли, които задават „вашите“ въпроси…
И слава богу! (Усмихва се.) Но защо публиката се чувства объркана? Защото може би не ѝ е обяснено, че „сатира“ не означава комедия или фарс. Сатирата е обемно понятие, многопосочно, дълбоко, разностранно. И ако на Сатиричния театър се погледне не като на комедиен, а точно като на сатиричен театър, тогава зрителите ще идват с едно наум, че тук могат да попаднат и на нещо, което е смешно, но през тъгата.
Променя ли се публиката на Сатирата?
Нямам такива впечатления, но мисля, че посоката, по която вървим благодарение на драматурга Богдана Костуркова и на директора Калин Сърменов, е може би залогът – постепенно, иначе можем и да отблъснем. Разбира се, превес имат заглавия, които привличат повече публика, но се надяваме част от зрителите да попаднат и на другите ни представления.
Като моноспектакъла ви „Хроника на едно убийство“ от Ерик-Еманюел Шмит…
Именно. А интересното е, че който е влязъл да гледа „Хроника…“, не си е тръгнал. Напротив, хората са развълнувани и не съжаляват.
Излизате на сцената и казвате: „След няколко минути ще убия мъжа си“. Как се остава още 80 минути там след подобно признание?
Безумно е трудно! Първо бих искала да кажа, че този спектакъл е абсурд да стане без Ивайло Христов. Той не само го режисира, но и намери такава емоционална връзка между два разказа от Ерик-Еманюел Шмит, че се получи трети драматургичен материал, чрез който блеснаха и първите два. Но за първата реплика: спомням си как Ивайло ми каза: „Трябва да излезеш на 100!“. А аз: „Добре, а после къде ще отида, като изляза на 100?“. Беше неумолим: „Ами пътьом ще смъкнеш напрежението и пак ще тръгнеш да градиш. Трябва да излезеш с тази заявка“. И на мен ми е безумно трудно да започна. Страшни са ми първите 5–6 минути, а после ми става още по-страшно.
Навярно и защото не сте само героинята Габриел, а има и мъжки персонажи, които трябва да представите…
Знаете ли, навремето режисьорът Младен Киселов казваше, че в актьора трябва да живеят различни личности и че са интересни хората, в които има няколко човека. Може би и в мен са няколко… Но това, което виждате на сцената, се гради с почти два месеца репетиции. Ивайло ми казваше: „Искам да напълниш сцената с хора!“. Добре, но как се пълни сцена с хора, когато там си сам! „Ами виждаш ги, казваше, ето го, минава оттук, отива там.“ И аз наистина го „виждам“ този, който влиза. Виждаш го и изведнъж заемаш гледната точка на този отсреща.
Харесвам текстовете на Ерик-Еманюел Шмит. Той вълнува, сладкодумен е, гради интересен разказ, в който има напрежение, и никога не можеш да предположиш какъв ще е финалът. При него винаги има съспенс, има обрати и дълбочина, има образи, които уж са нормални, но са необичайни. И пише с голяма любов. Дори за тази голяма гад Габриел той пише с любов…
Доколкото знам, проф. Сашо Стоянов също ви е обучавал така – с любов. Какво най-често си спомняте за него?
Научи ни на толкова много неща. Казваше ни: „Актьорът трябва да знае всичко – и текста, и мизансцена, и взаимоотношенията. И в момента, в който започне представлението, да ги забрави и всичко за него да се случва като за първи път“. Много е трудно това. Проф. Стоянов ни даваше пример с футболен мач, преди който играчите тренират всякакви ситуации, но когато започне играта с реалния противник, те уж знаят всичко, но дебнат топката откъде ще долети и публиката се взривява. А ние, актьорите, знаем в кой момент кой ще влезе и какво ще ни каже, затова е несравнимо по-трудно всеки път да го „чуваш за първи път“.
Нашият професор ни казваше: „Не ми разказвайте от първото изречение какво ще се случи на финала, защото просто няма да ви гледам. Загадката трябва да стои до края. Не разкривай, а прикривай“. Учеше ни също, ако попаднем на режисьор, да се възползваме от него, а ако не случим на добър режисьор, сами да се оправяме. Подтикваше ни да създаваме, което и досега е урок за мен. Още помня наученото от проф. Сашо Стоянов и проф. Цветана Стоянова. И продължавам да се уча – от колегите ми, с които бяхме в един клас. Уча се и от колегите на сцената, уча се и от младите актьори… Гледайки, всъщност можеш да се научиш как да се държиш и как да не се държиш на сцената. Учиш се, независимо колко сезона имаш зад гърба си.
Когато през 80-те постъпвате в Сатирата, там са големите любимци на България. Изпитвахте ли страх?
Невероятен респект! Чудех се как изобщо е възможно да попадна там, но истината е, че те ме поканиха, след като ме гледаха в ролята на Мария Стюарт в Пернишкия театър. И за мен беше необяснимо как така ще съм близо до хората, които бях гледала от дете по телевизията и слушала по радиото, а после от прозорците на ВИТИЗ ги виждах как влизат и излизат от Сатирата или гледах представленията им от стълбите на салона. Но се случи.
И Калоянчев, и Кольо Анастасов, и Стоянка Мутафова, и Васил Попов… всички с такава обич ме гледаха, че нямам думи да го опиша. Разбира се, шокът беше голям. Още с първата си роля трябваше да се срещна с Калоянчев в „Одисей пътува за Итака“. След това със Стоянка и Никола Анастасов. С Невена Коканова играх в постановка на Борислав Чакринов през 1992 г. – аз бях Големанова, а тя беше Баба Гицка. С Катя Паскалева дори споделяхме обща гримьорна. Невероятната Катя! Няма ги вече, духът и енергията им не може да се опише. Бяха като ученици: идваха първи на репетиции, винаги подготвени, със страхотен респект към материала, към режисьора, към колегите. Облъчена съм от енергията им. Невероятни!
Три пъти играете дъщеря на Стояна, а в „Столетие мое“ почти до последно сте заедно…
При Стояна нямаше отказване. Такъв вихър! Помня как, когато навърши 85, ѝ казах: „Хайде, како, честит рожден ден. Желая ти нови роли“. А тя: „Ама, Дано, чуваш ли се какво говориш?! Аз колко още да играя, пет, десет, петнайсет години!“. При нея нямаше стоп, имаше само бъдеще и то винаги беше в театъра. Имаше вътрешната убеденост, че стъпва на свято място и това ще продължи вечно. И остана вечна именно на тази територия. Казваше: „Ох, не мога да играя тази вечер, нямам никаква енергия, кръвното ми е много зле, не знам какво ще правя“. А аз ѝ отвръщах: „Виж какво, твоите номера са ми толкова добре известни, че няма нужда!“ „Не бе, Дано – настояваше тя, – тая вечер не мога, честно.“ И като излизахме – страшна работа. Много усещаше публиката, вземаше от нейната енергия и като я умножеше, я връщаше обратно към салона, от което зрителите още повече ѝ даваха, тя вземаше и пак връщаше – някаква енергийна вихрушка се получаваше
Има нещо общо между вас – много театрални и малко филмови роли. Киното пренебрегна ли ви?
Не знам, може би да. Но и аз съм отказвала. Също и на телевизии. И може би защото не се появявам по екраните, а пък кинорежисьорите рядко стъпват в театъра, оттам се завърта подобна нагласа. А може и да не съм подходяща за филмови роли.
Е, малко, но качествени – с какво си спомняте снимките на „Господин за един ден“, играхте жената на прословутия Пурко?
С Тодор Колев, разбира се. Той също е от актьорите, които са на ръба между реалното и нереалното – каквато и дума да кажа, ми се струва неуместна. Знаеш, че го има, но си казваш: „Е, такова чудо не може да има“. Помня колко всеотдаен беше Тодор Колев по време на снимките, как се търкаляше в калта за една нощна сцена, а после беше целият в пиявици… Много обич, помощ и всеотдайност имаше той към мен, за да изградим заедно героите си. Всъщност беше мълчалив, не беше от актьорите, които се самоизтъкват, не кокетничеше със своята известност, не си просеше овации. Безкрайно интелигентен и също като Стояна не беше ей така, комедиант – не, той създаваше прекрасни трагикомични образи през иронията, самоиронията, горчивината.
Точно преди пандемията в Сатирата имахте премиера на „Глобална комедия“ и настъпи… глобалната трагикомедия. Тогава си мислехме, че по-лошо не може да се случи, а сега нов страх е в умовете ни. Ако трябва да определите живота ни днес също със заглавие на пиеса, книга или филм, как би звучало то?
„Ад под небето“. Защото под небето би трябвало да има цветя, светлина, радост, но настъпи… ад под небето.
На сцената в „Хроника…“ има само стол и маса, а преди време в „Бясна, кривогледа и лакома“ – куп книги. Това, че все по-малко четем, причина ли е за случващото се?
Абсолютно правилно! Когато човек не чете книги, не ходи на театър, на кино, на опера, на балет, той е пропит от силна деструктивна енергия, умножава я, разпръсква я към другите. Заниманията с изкуство ти помагат по-спокойно, по-дълбоко да дишаш. Иначе не се диша. Така е и с книгите.
Наскоро в Сатирата чествахте сто години от рождението на Радой Ралин – липсват ли сатирици като него днес?
Много липсват. Но все си мисля, че има някъде скрити или още неродени следващи. Или ги е страх да се покажат. Не може да няма – чак пък такава неправда! А може още да събират сили, защото не е лесна тази работа, трябват и сили, и можене.
По време на пандемията пуснахте видео с цитати от Уди Алън като този: „Когато не работя – мисля, а когато не мисля – изпадам в депресия“. Личната ви максима как би звучала?
По-добре от него не мога да го кажа. Защото какво е депресията? Да изгубиш смисъла. А губиш смисъла, когато не работиш, когато не населяваш пространствата, които обичаш.
Какво ви предстои през следващия сезон?
Не знам. Толкова често в живота ми се случва да знам какво ми предстои, а после да се окаже друго. Ето затова Ерик-Еманюел Шмит ми харесва – животът при него е изненада. Животът върви по своя логика. Затова не градя планове. Иска ми се да знам, че ми предстои нещо страхотно като „Хроника…“, примерно, с режисьори като Ивайло Христов, Бина Харалампиева, Пламен Марков или… много са. Но не знам нищо. А може би и нищо не ми предстои. (Смее се.)
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук