Кирил Кадийски: Стихотворението е като Млечния път
„Поезията винаги витае около нас, важното е кой ще я улови. И ловейки я, дали няма да я нарани.“ С поета Кирил Кадийски разговаря Мария Митева
През юни поетът Кирил Кадийски чества своя 75-годишен юбилей. Автор е на книги с поезия и есеистика, преиздавани нееднократно: „Поезия“ (1995), „Съчинения в три тома“ (1997), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004), „Съчинения в пет тома“ (2007), „Поезия/Прози“ (2013, 2015), „Поезия“ (2014, 2019). Претворил е на български Вийон, Ронсар, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Лермонтов, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Маяковски, Манделщам, Пастернак. Той със сигурност е сред най-превежданите в момента български поети в чужбина. Негови книги са издадени във Франция, Испания, Италия, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония. Стиховете му са преведени на английски, немски, шведски, полски, словашки, словенски, унгарски, финландски, руски, украински, турски и др. Носител е на престижни награди: Иван Франко – Украйна, Голямата европейска награда – Румъния, Сичевски визии – Сърбия, Макс Жакоб – Франция (за цялостно творчество), Артур Лундквист – Швеция-България. Кавалер на френския Орден за изкуство и литература, член-кореспондент на френската Академия за поезия „Маларме“, член-учредител на движението Cap à l’Est на поетите франкофони, член на международната Академия „Монмартър в Европа“, почетен гражданин на „Монмартърската република“ и на Кюстендил. В периода 2004–2009 г. е съветник към българското посолство и директор на Българския културен институт в Париж. Les Belles Lettres, едно от най-реномираните френски издателства за класическа и модерна литература, публикува негови творби във внушителен том, претърпял вече три издания.
Най-новата ви стихосбирка „Под синьото небе над жълтите жита“ е отклик на събитията в Украйна през 1989 г. Говори се, че поетите предчувстват случващото се. Имахте ли това тъжно прорицание и за днешната война?
Мисля, че да! И това започна преди няколко години. В редакционната бележка към двете ми последни книги, написана от отишлия си наскоро Светлозар Жеков, автор на литературната анкета с мен; най-добрия познавач на моята поезия. Мисля, че ако го цитирам, това ще бъде най-точният и верен отговор: В края на октомври 2019 г., след кратък престой във Венеция, Кирил Кадийски издаде тънка книжка със сонети, които с жестоките си и апокалиптично-смразяващи видения притесниха дори някои от неговите почитатели. Две-три седмици по-късно мрачни картини, като излезлите изпод перото на поета визионер, започнаха да изпълват пресата и интернет пространството. Това накара познавачите на творчеството на Кадийски да припомнят, че преди повече от три десетилетия големият Ален Боске беше писал: „Тревожната чувствителност на Кирил Кадийски е безспорно най-близка до нашата. При него потребността да посочи отново мястото на човека сред цялата планетарна заплаха е винаги жива...“. А само преди дни, когато руските бомби вече сриваха украински градове, в своето интервю с поета френският критик Патрик Вагнер писа: „Често забравяме, за сметка на героичните и войнствени пози, тежестта на думите и как няколко стиха могат да накарат един деспот, един авторитарен режим да треперят (спомнете си пролетта на народите през целия XIX век, възпята от поетите, до нахлуването в Унгария на съветските войски в началото на ноември 1956 г., предизвикало гнева на Жан Кокто). През май 1989 г. участвате в патриотична революционна демонстрация в Киев, все още под съветска власт, и тогава не Ви липсва смелост... Къде са поетите днес, битките остават, но ние сякаш вече не ги чуваме (Поетът е изгнаник – от републиката на кресливците в царството на глухите)? Продължение сякаш на отговорите на поета, не закъсняха сонетът „Крешчатик“, заемащ централно място сред най-новите му творби, както и „Украинска балада“, върхово постижение не само за своя автор, но и в българската поезия. Поел през „Взривени сънища“ – поредната книга на Кадийски, пълна с истински поетически взривове – читателят прекосява пространства от Содом, през Освиенцим, до лумналата Нотр Дам, някои само видения, други вече – уви! – реалност... „Под синьото небе над жълтите жита“ е продължение на истините, вече десетилетия изричани от тревожния глас на поета.
Дълъг цитат, но въпросът ви го изискваше.
Поезията може ли да влияе на хода на събитията?
Тук ще бъда вече кратък – не може. Но може да влияе на тия, от които зависи самият ход на събитията.
А променя ли повечето хора?
Би трябвало. И едва ли повечето. Но някои – да. Самият факт, че има хора, които изпитват нужда от поезия (а и от съприкосновения с изкуството въобще), говори в подкрепа на това твърдение, което – казано под сурдинка – е и една надежда за твореца. Ще кажа нещо може би не толкова смело, колкото драстично. Дори чалгата е един стремеж към нещо по-различно, което ни заобикаля и угнетява. Ще възразите – чалгата не е изкуство. Защо да не е? За тия, чийто духовен хоризонт не е по-далече от кръчмарския праг – това е музиката, това е хореографията, изкуството като изкуство. Не е ли по-добре да кънтят тия ритми, отколкото вой на самолети и трясък на снаряди? Не е ли по-човешко да се лее вино по покривките, отколкото кръв? И колкото да ви звучи жестоко – по-добре понякога морето да изхвърля трупа на някой пияница, решил към полунощ да се прави на герой и да се бори с вълните, отколкото десетки трупове на невинни, неумеещи дори да плуват хора, поразени от мините.
„Думите, отдавна те са моят плач“, казвате във ваше стихотворение. И днес ли е така?
За поета и въобще за човека на словото е било винаги така и вероятно ще бъде. За мен въпросът ви е по-интересен с друго. Много рядко мога да посоча някаква случка или въобще нещо конкретно, което да е породило дадено стихотворение. Но тук си спомням как някога – по-скоро си мисля, че е било така – моят внук Гоги, който сега на ръст е по-голям и от мен, плачеше бог знае за какво. И оттук, от въпроса за какво плаче това дете, до отговора: пътят е кратък – ами иска да каже нещо и понеже още не говори, не знае думите, какво му остава? А възрастният, който знае добре думите – и особено поетът! – след като не му е присъщо да плаче, говорейки, пишейки, не изплаква ли някаква болка и той? Поводите да сме тъжни, недоволни, несъгласни са повече от тия, които водят до смях.
Съпричастност или сила е поетовият плач?
Плачът на големия поет винаги е и сила, и съпричастност. Не е случайно това, че човек в моменти на безизходица, на скръб, на отчаяние, макар и неосъзнато, се обръща към изкуството – или ще си пусне някаква музика, или ще разтвори книга, може на театър и дори на кино да отиде. Въобще съприкосновението с изкуството си е бягство от реалността. Някога официозната критика обвиняваше мнозина от поетите – в това число и моя милост – в бягство от реалността. Но самото изкуството не е ли реалност? Може би то е по-истинската реалност.
Съвестта ли е най-силното оръжие на един поет?
Съвестта е винаги силно оръжие в битката със самия себе си. Стига да го имаш това оръжие.
Какви са, ако ги има, днешните окови на словото и свободата?
Интересно – но не бих казал учудващо – е, че днес интервюиращите задават ако не едни и същи въпроси, то проблемите, които те поставят, са много близки, да не кажа отново едни и същи. И понеже вече цитирах (цитирането и автоцитирането е похват на постмодернистите, а аз съм, както знаете, виден постмодернист!), ще продължа в тоя дух. Оковите! Словото! Свободата! В интервюто, което дадох за едночасовото предаване на френското радио „Куртоази“ по повод скорошното излизане на моя двутомник във Франция, водещият Паскал Пайен Апензелер поставяше въпросите кратко и бих казал, леко предизвикателно. Ето: Наследство и революция – откъде идва стихотворението и какво променя то? Не можех да отговоря така кратко, но си струваше да се възползвам от неговата метафорика. А по тези въпроси съм мислил и по-рано. Казах: Революцията е крайност в момент, когато без нея не е възможно да се върви напред. Разбира се, тя не може да гради, но може да помогне на тия, които искат да градят. Как? Много просто – като първо им свали оковите и срине някоя и друга Бастилия. Представете си, ако днес имаме не това, което е, а на площада на Бастилията стърчеше онова мрачно и ненавиждано здание. Революцията е нещо страшно, но по-страшното е онзи период след нея, когато мрачните сили се развихрят и могат да направят така, че раните вместо да заздравяват, почват да кървят още по-силно. Примери много и с вашата революция и с руската революция преди повече от век. И последвалите по-късно революции навсякъде из Европа, често без тази крайна необходимост. Аз и хората от моето поколение още носим рани от това време. Упрекват ме, че моята поезия била мрачна. А питат ли ме какво е било моето детство. Младостта ми. Питате откъде идва стихотворението. Ако знаех, щях винаги да бъда край пътя му, да го дебна и да го вкарам в някоя от моите книги. Уви, никой не знае откъде идва, а и къде отива едно хубаво стихотворение. В една моя поема казвам, че стихотворението е като Млечния път – идва от нищото и отива в нищото. Но затова пък колко дълъг е пътят на хубавото стихотворение. Не че нещо конкретно може да направи, да доведе до някаква промяна. Но може леко да ни промени, нас, а и тия, към които е адресирано, и тогава промените, които така или иначе ще се случат, ще водят може би към нещо по-добро. Във всеки случай към свободата.
Както виждате, и въпросът на французина, и отговорът ми продължават (или предхождат, все едно) казаното преди малко по повод на вашия втори и трети въпрос. Казвам го не за да търсим някакъв приоритет, а само в потвърждение на това, че общите проблеми пораждат и общи въпроси и отговори, които се носят във въздуха. А за поезията да не говорим – тя винаги витае около нас, важното е кой ще я улови. И ловейки я, дали няма да я нарани. Що стихотворения има, в които поезията вместо птица-лира е проскубана пуйка. А в някои изобщо я няма.
Метафората е повече плод на чувствителното въображение на поета и един вид забулена истина. Изискването е истината да бъде ясна. Възможно ли е това, когато метафората за едно и също нещо е многовариантна?
Освен многовариантна – както казвате – метафората е и много нахална. Бидейки само едно сравнение, пък и колкото ще да е оригинално, неповторимо, тя е обсебила териториите на всички художествени образи и днес всичко се нарича метафори. Дори от някои професори по литература, които не правят разлика между поетичен и поетически, макар често да пишат накъсани редове, които се мъчат да ни пробутат за поезия. В едно от по-ранните си стихотворения съм казал нещо, което съм го срещал цитирано от критиката: Истината и метафората са едно – като гъсеница и пеперуда. Истината често е грозна и на помощ идва метафората, смятана за нещо красиво. За да бъде казана все пак истината. В този смисъл метафората не е изобретение на поетите, те са я взели от живота, понеже им върши работа. Як като скала, сух като върлина, намерил се в небрано лозе, под вола теле – това поезия ли е, поети ли са ги измислили тия работи? Дълго може да се говори за метафората. Много от нещата съм ги казал в моята книга „За поезията“, плод на лекциите ми за поезията и превода на поезия. Иначе на вашия въпрос отговорът е положителен. Да – истината може да се каже по много начини: и директно, и метафорично. А метафоричното изразяване в поезията показва и класата на поета: колкото метафората е по-оригинална, толкова по-бързо и по-убедително ще стигне до този, за когото е предназначена.
Наистина ли за поета истината се отъждествява с метафора?
Не, разбира се. Кавафис пише без метафори, Пастернак само с метафори и това не пречи и двамата да са големи поети. Какво големи – велики, понеже Далчев казва за един от нашите класици в подобен случай, ако той е голям, то ние останалите какви сме тогава. Аз пиша с метафори, понеже не мога иначе. Повечето обаче, които пишат без метафори, не го правят, понеже могат и без, а понеже не могат с метафори.
Критикът Георги Цанков ви нарича Худини на метафорите. Приемате ли се за такъв?
Добре че не е казал Худини на поезията. Би означавало сръчен, ловък стихотворец. А на метафората – вероятно е искал да каже – висш пилотаж при една значима вече поезия.
Вашите преводи на английските сонети включват в себе си и по няколко варианта на едно и също стихотворение. Това потвърждава ли страстта ви към метаморфоза на метафорите?
Да тръгнем отзад напред. Многовариантността при превода на поезия идва от самото естество на превода. Така както една роля – да вземем от най-познатите, на Хамлет например – се е играла и се играе, и ще се играе по различен начин от артистите. Първо, защото в различно време трактовката на образа не е една и съща, и второ – понеже актьорите по своя натюрел, колкото и да ги обединява ролята, са различни. И слава богу. Така е и с превода на едно стихотворение. Да вземем „Есенна песен“ на Верлен например. Преди време бяха публикувани десетина превода на това емблематично стихотворение, като се започне от Александър Балабанов и се стигне до съвсем непознати още имена. И всички преводи бяха близки по смисъл и в повечето случаи различни като изпълнение. И тогава възниква въпросът защо един и същи преводач да не може да даде по няколко версии на един и същи оригинал. Да вземем живописта. Ван Гог има четири или пет различни версии на „Слънчогледите“. При мен това е въпрос и на желание да се покаже майсторство. Макар че стана случайно. „Лебедът“ на Маларме – бях изгубил превода и го направих наново. После се намери и видях, че и двата варианта са хем различни, хем верни на оригинала. Сега вече имам над десетина такива стихотворения от различни поети и във времето, и в пространството – от Шекспир и поети от неговата епоха, през французите и италианците – да не изброявам имена – до ХХ в. – с унгареца Атила Йожеф. Защо, ще попитате. Висш пилотаж.
За кого?
За себе си. И за още двама-трима от бранша. А може би за самата българска поезия.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук